АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ – „БАЙ ГАНЬО“
„БАЙ ГАНЬО У ИРЕЧЕКА“


          „Бай Ганьо у Иречека“ е една от най-запомнящите се и интересни глави в Алековата книга. Комизъм струи от всеки ред на този разказ, разкриващ в пълнота ред прояви на байганьовщината. Смешен е начинът, по който героят се държи в една културна семейна среда с желанието си да бъде приет, да се представи добре и в същото време с непрекъснатите си неуместни опасения да не бъде измамен или окраден.
          Разказът започва с пристигането на бай Ганьо в Прага и с поведението му на улицата пред железопътната станция. Поради своята пресметливост и пестеливост, още със слизането от влака героят попада в смешна ситуация, в която се намесва и „полицейският“. Разиграва се набързо „няма“ сцена на неразбиране в чуждата среда: „Файтонджиите се спущат да му предлагат услугите си – той им прави знак с глава, че не ще. Те разбират знака му за утвърдителен и един файтон се изпречва отпреде му. Бай Ганьо се сърди, блещи се и прави сърдити жестове.“ След това ставаме свидетели на байганьовото решение да гостува на Иречек, който е професор по история и бивш министър в България, интелектуалец с безспорни заслуги в сферата на българското образование и наука. Така че намерението на познатия ни герой при всички случаи е твърде неуместно. В ума си той премисля въображаем диалог с Иречек, за да осъществи гостуването си, защото не иска да „си дава паричките по хотели“. Естествено бай Ганьо не дочаква поканата, а след като открива дома на професора, сам си я изпросва.
          При срещата си с Иречек героят прави неумело представяне, за да мотивира посещението си. В този момент байганьовата реч е крайно неуместна стилово, поради несъобразяването му с етиката на общуване. В желанието си да бъде приет, той заговаря професора твърде фамилиарно, използвайки народно-разговорното обръщение „бай“, задавайки твърде неподходящия директен въпрос: „...как си, добре ли си?“, преди да се е представил кой е. Оправдано е недоумението на Иречек, но като внимателен и деликатен човек той поема вината за неудобното положение: „...поканва го да седне и се сърди на своята памет, която не го подсеща кой е този любезен приятел.“ Схванал учудването на своя събеседник, гостът решава да се представи, като тръгва по-отдалече и избягва конкретността, за да смекчи неочаквания и неподходящ характер на своята поява. В разговора се проявява и друга характерна черта на байганьовото слово – смесването на формите за обръщение. Поради своето невежество бай Ганьо не умее да прецени предварително как трябва да общува, затова в рамките на една фраза той несъзнателно сменя единственото и множественото число на местоименията, давайки си все пак сметка за социалните и културни фактори, налагащи дистанция между двамата. Бай Ганьо много точно и бързо се саморазкрива и представя чрез езика. Поради очевидното културно несъответствие, възпитаният събеседник отговаря „сдържано-снизходително“. Бай Ганьо използва името на родината си като общо понятие и претекст по повод на конкретната практична цел, която следва – да бъде поканен. Получава се комично преобръщане на ролите между гост и домакин – бай Ганьо нагло се натрапва, а Иречек благодари за вниманието, но отказва. Разбрал естеството на ситуацията, професорът изтъква обективна причина да не задържи бай Ганьо у дома, въпреки желанието си, но прави компромисното и учтиво предложение да го покани на обяд. Това обаче очевидно не е удовлетворително за напористия българин. Той знае, че за да бъдеш поканен, трябва да си показал гостоприемство. Затова вместо да благодари, бай Ганьо безочливо намеква за евентуалните облаги на Иречек в България: „И ваша милост, казва се, ако не от мойта – от българска софра все сте яли.“
          В очакване на обяда ненадейният гост дори и не си помисля дали домакинът разполага със свободно време в момента на посещението. Оттук произтичат следващите недоразумения между двамата. Подмяната на ролите намира комично продължение в пресметливата мнителност на бай Ганьо относно сигурността на „дисагите с мускалите“. Той е поканен да изчака в друга стая, но след известно колебание, по време на което претегля в ума си доколко може да се разчита на чуждоговорящите домакини, „става нерешително и тръгва по указанието на госпожата към съседната стая, но като дохожда до вратата, обръща се и иска да прочете по лицата на стопаните тяхното намерение...“ Комизмът в ситуацията се състои в неправилното тълкуване на знаците, които в този момент домакините действително правят скрито помежду си, за да не притеснят гостенина. Тези неразбираеми знаци бай Ганьо разчита като малък заговор и отговаря с игра на привидна любезност. Тъй като не подозират реалната причина гостът да премести дисагите си, стопаните „любезно се съпротивляват“, което става причина съмненията и страховете, измъчващи героя, да останат до края на неговото гостуване. Докато домакинята се старае да занимава бай Ганьо с албуми и картини, той си мисли само за дисагите. Невъзпитаният му жест да си гледа нетърпеливо часовника, очаквайки обяда, подкрепя с „един твърде интересен и своевременен разговор“, разбира се, от негова гледна точка. В краткия диалог отново проличава байганьовата склонност да подхваща една по-обща тема, воден от мисълта за съвсем конкретна изгода в дадения момент, да представя дребнавата си пресметливост под маската на любознателността – едно качество, което току-що е показал, че не притежава: „Аз много съм любопитен да изуча Европа. Ето сега, например, да речем, у нас дойде ли пладне – сядат да обядват.“ Домакинята от своя страна веднага се отзовава, схванала неделикатната подкана. Още по-нелицеприятен е Алековият герой в следващия момент. Останал сам в салона, той се показва като човек, лишен от елементарно възпитание. Подслушването и ненадейното влизане в кабинета на професора разкриват безконтролното му поведение и крайно недоверие, граничещо с непочтеност. Те навеждат на мисълта, че бай Ганьо несъзнателно приписва на другите черти от собствената си същност. Комизъм съдържат и жестовете, които подклаждат и без това силната мнителност на героя: „...и като натиска нерешително дръжката на вратата, отваря я, подава си тайнствено главата и вижда Иречека, приклекнал близо при дисагите му пред един шкаф с книги.“
          На масата по време на обяда гостът още по-впечатляващо демонстрира липсата на култура. Попаднал в чужд дом, на трапеза, около която са подредени всички членове на семейството, бай Ганьо нетактично налага своите навици, ритуали и пристрастия. За да се нагоди и представи едновременно като либерален и почитащ традициите, той смесва темите за политиката, вярата и менюто. Прави усилие да разграничи европейското от ориенталското, но в крайна сметка не успява, тъй като назовава нацапаната от него покривка „бохча“, а супата в крайна сметка подправя като „чорба“. Непохватен, напорист и с чудесен апетит, в този момент героят е смешен, но и твърде жалък. Желанието му да се представи добре и голямата доза притеснение създават една градация, при която неговото некултурно поведение на масата от смешно се превръща в грозно и отблъскващо. Енергията на героя по време на храненето не стихва, а нараства лавинообразно, което личи от силните звукове: „...ама сърба българинът, не се шегува, триста псета да се сдавят, не могат го заглуши.“ Не е нито скромно, нито приемливо и поглъщаното количество, тъй като разлютената с чушка чорба, представена като български патент, изисква повечко хлебец и вино.
          След оживения обяд бай Ганьо отново намира предлог да навести дисагите си, а впоследствие, докато пие шумно кафето, подхваща разговор, в който разкрива своите политически възгледи и житейска философия. Последният пасаж от този разказ разкрива допълнителни черти у героя, кореспондиращи си с втората част на книгата – „Бай Ганьо се върна от Европа“. Доволно сит, гостът от България намира за уместно да поговори за политика не толкова от уважение и симпатия към събеседника, колкото поради съзнанието, че не би се злепоставил (защото е „в стая, дето никой няма да го чуе“ какво приказва, „па и да чуе, няма да разбере“). Хитроумно и фамилиарно бай Ганьо подпитва Иречек и прави самоволни предположения за политическата му ориентация. В думите на героя проличава най-напред неведение: „И аз, ако питаш, не мога да ги разбера нито едните, нито другите...“ Въпреки че предпазливо и пренебрежително отрича и консерваторите, и либералите („И едните, и другите са маскари!...“), той не крие, че безскрупулно би застанал на страната и на едните, и на другите, стига да са на власт („Не си ли с тях – спукана ти е работата!“). По този начин са изразени може би най-отблъскващи черти в образа на бай Ганьо, а именно – политическата и нравствената безпринципност, лицемерието и умението да се нагажда според ситуацията, воден от идеята за собствено благополучие и от жаждата за материални облаги.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave