В анкетата, която проф. Иван Шишманов провежда с Алеко Константинов през 1895 г., на въпроса: „Кой е най-хубавият момент в живота Ви?", Щастливеца отговаря : „ Пътуването ми в Америка и когато ми хрумна идеята за Бай Ганю", а на въпроса:„Коя е любимата Ви миризма?", отговорът е: „Миризмата на параходите и железниците."

През 1893 г. Алеко Константинов осъществява една от големите си мечти: посещава Америка. Повод затова щастливо пътуване му дава  изложението в Чикаго, а средствата получава от един свой приятел - Иван Голованов, който и по-рано го подпомага финансово и благодарение на когото Алеко успява да види Парижкото изложение. Пенчо Славейков пише за привързаността на този възрастен човек към Алеко. Голованов е обичал Щастливеца, както роден баща обича даровитото си чедо и е готов да направи всичко за него.

В пътеписа „До Чикаго и назад", който авторът скромно озаглавява „Пътни бележки", всички впечатления и случки са описани художествено; лично са преживени и преценени от пътуващия писател. Неговата личност е в центъра на тази забележителна художествена творба. Всичко е видяно през любознателния поглед на Алеко, през неговите лични емоции; оценено е от една изключително образована, честна и обективна позиция на истински демократ и интелектуалец с аристократично поведение. Гражданските и човешките добродетели на твореца изпъкват и в разсъжденията му, и в коментариите, които прави, когато непрекъснато съпоставя българската действителност със задокеанската.

И когато въображението му пресъздава чудесата на Ниагарския водопад и когато се възхищава на най-красивата нюйоркска улица „Бродуей", и когато сравнява модерния Ню Йорк с библейския Вавилон, и когато се впечатлява от колосалния Бруклински мост и от огромните мащаби на Америка... Алеко Константинов художествено претворява всяко свое лично впечатление, разкривайки чистосърдечно преживяванията си.

Подтикнат от приятелите си от културния кръг „Весела България", писателят се решава да разкаже непретенциозно всичко, което силно го е впечатлило в това необикновено пътешествие. В пътеписа някои от най-личните и поетични моменти са свързани с образите на приятелите - свидетели и спътници: Филарет и Доктора. Още на огромния презокеански параход Алеко възприема присъствието на двамата като единствени близки същества между толкова много чужди и непознати хора от различни държави.

Когато „плаващият дворец" се отделя от европейския бряг, Алеко се прощава със сълзи на очи с България, Европа и Стария свят и сам се учудва на извънредно силното си вълнение - сякаш се отделя от земята и от всичко свое близко и скъпо: „ Таквози потресение нервите ми не изпитаха ни при една от многобройните ми временни и вечни раздели; те го изпитаха тука, сега, при раздялата със Стария свят. И бурята се разрази в мене. Разрази се буря и в океана и аз с приятеля – Атлантически океан - почнах един дует, за какъвто ноти още не са измислени..."

Алеко Константинов непрекъснато поставя българина в сравнение и състезание с европееца и американеца, без ни най-малко да унижава националния ни характер. Напротив! Той открито признава, че предпочита нашенските взаимоотношения на близост и топлота, на приятелство и привързаност пред студенината на чужденците.

Америка очарова Щастливица, въпреки неговото критично отношение към редица черти на американския начин на живот. При срещата си със сърбина бай Неделкович, Алеко преживява първото си сериозно разочарование от „страната на неограничените възможности". Когато искрено хвали свободолюбието, равноправието, дисциплината на американците, неговият събеседник - дълго живелият в Америка сърбин, го прекъсва с думите: „За каква свобода ми говориш - овде е такава велика корупция, що йе нигде немау вас, у Европа, люде са императори, овде е злато император; кой има най-више злато, он има най-више силе. Парица е царица, како кажуу нас... Със злато можеш купити и самог президента!" Така бай Неделкович осведомява братята българи за моралното състояние на американците. И в същото време той, както и баварецът (в чиято кръчма се събира групата на братята европейци), и множеството чужденци, се гордеят с американското си гражданство и нямат никакво намерение да напуснат Америка и да се прибират по родните си места.

Общо взето Алеко Константинов високо оценява Америка: огромните й мащаби, красотите на природата й (омагьосан е от величието на Ниагарския водопад). Като истински демократ, той се възхищава, че в Америка няма рязко разделение на уважавани и неуважавани занаяти и професии. Всяко честно занятие там е почтено и уважавано. Алеко се възхищава и от факта, че в заплащането на труда няма голяма разлика между така наречените свободни професии – лекарят не печели повече от работника-бояджия; на инженера не плащат повече, отколкото на часовникаря... Най-силно впечатление му прави равенството между хората в Америка, където всеки е свободен и има равни права и отговорности - наравно с всички други. В железниците, в парахода, на много публични места авторът вижда как губернаторът и милионерът седят заедно с обущаря, а до професора спокойно седи готвачът.

И всички са еднакво добре облечени, имат еднакво високо самочувствие, еднакво са доволни от живота си и не ги интересува, че този бил големец, а другият - работник. В театъра Алеко Константинов наблюдава как до някоя учителка самодоволно е седнал ваксаджия, до него писател, следват дърводелец, адвокат, файтонджия... „ всички с програми в ръцете и с бинокли".

„- Е, да ги разцелуваш тези американци!" - възкликва писателят, запленен от свободните и достойни взаимоотношения между хората в Новия свят.

Впечатлителният наблюдател и тълкувател на видяното непрестанно мисли за България; не престава да сравнява американските с българските нрави, давайки си сметка, че нашият народ е току-що освободен и все още е зашеметен от свободата си, че е оправдана политическата му наивност и обърканост. В пътеписа „До Чикаго и назад" България се оглежда в едно непознато дотогава чуждо огледало, а пътуващият писател открива в душата си личните си балкански пристрастия към по-спокоен и весел живот сред
близки и сред забавни компании.

Алеко Константинов е един от малцината образовани личности у нас след Освобождението, които много са чели и много са видели от чуждия свят, които знаят много повече от редица самодоволни доморасли многознайници. Но колкото повече опознава от книгите и справочниците Америка, толкова повече се удивлява на техническите й чудеса и на утвърденото й обществено равноправие.

Авторът на „До Чикаго и назад" дълго и старателно се е готвил, преди да тръгне за Америка, изучавал е в подробности всички страни на американския живот. Има лични впечатления и от Русия, където е следвал, и от Прага, Лондон, Париж. Невероятната му за онези години образованост, заедно с вродения му аристократизъм, честната му безкористна личност, поетичната му душа, утвърдените му демократични убеждения са вградени в художественото претворяване на „пътеписните бележки". От пристанището в Хавър, откъдето потегля „плаващият дворец", до завръщането си в родината, Алеко не престава да съпреживява видяното и чутото и да разсъждава върху него - винаги в съпоставка с България и с разсъждения за смисъла на човешкото битие. В пътеписния художествен разказ на Щастливеца за първи път у нас се налага погледът на културния и демократично мислещ благороден български интелектуалец към един напълно чужд свят, към непознат човешки космос.

Алеко Константинов е и първият наш писател, който успява да опише вълшебната панорама на Ниагарския водопад, да открие блясъка на едно смайващо природно великолепие, да обрисува многоцветието на улици като Бродуей, да се възторгне от чистотата и реда на американските градове. И да изповяда своето огорчение от липсващата душевна хармония и висша нравственост, която той носи в душата си и напразно търси в душите на американците. Впечатленията от другия свят му дават богат материал и за размисли върху някои български недостатъци, върху признаците на една тъжна материална нашенска изостаналост, духовна и културна недостатъчност...

По време на пътешествието си Алеко остава верен на своето жизнелюбие, на бохемската си природа, на привързаността си към приятелите от „Весела България". Потиска го студенината между хората в американските ресторанти, където цари мъртво мълчание, докато трае обедът; с огорчение наблюдава как американците държат на своя бизнес като на основна екзистенциална задача; ужасен е от бясното движение на железниците, параходите, на трамваите, от „замрежената с жици улица", от дима, от шума и суетата... Потискат го загрижените лица на хората, немите им уста, „лишени вече от способността да изобразяват усмивка". И авторът възкликва: „ У-у! Студено!... Лутнали, припнали всички американци като чаркове на една машина, като че безсъзнателно, автоматично сноват, преплитат се, и от машината капят долари; тези долари те пак ги влагат в машината и пак като чаркове сноват... Е, ами кога ще живеем?..."

За интелектуалеца от България, както и за обикновения балкански човек, свикнал да си почива сред природата и сред приятели, американският начин на механизиран живот изглежда непонятен и нечовешки. Животът не може да се идентифицира с бизнеса, с препускане за пари, пари, пари... Животът е любов, приятелство, вглеждане в себе си и в другите...

Пътеписът на Алеко Константинов е първата българска книга, която надхвърля чисто нашенските традиции и задачи на литературата ни, свързани с изучаване и преценяване на националната ни история и народопсихология. Пътеписът „До Чикаго и назад" ни съпоставя с целия цивилизован свят. Възторжената и чиста душа на писателя се разкрива в неговия разказ. „Животът на тази душа - пише известният литературен критик д-р Кръстьо Кръстев - чувствата, впечатленията, които тя преживява - ето същинското зрелище, ето същинската драма, която се развива пред нас и която сами преживяваме". Затова Алековият пътепис днес особено силно ни вълнува, защото „сами преживяваме" подобни чувства, опознавайки западноевропейския и американския свят, към който уверено се присъединяваме.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave