„БАЙ ГАНЬО“ – БЕЗСМЪРТНАТА ТВОРБА НА АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ

 

          ■ Героят

          В една анкета, на въпроса „Кой е бил най-хубавият момент в живота ви?“, Алеко Константинов отговаря: „Пътуването ми в Америка и когато ми хрумна идеята за „Бай Ганя“. Хрумването на автора обаче едва ли се е случило в точно определен момент. Още в детството си Алеко е слушал многобройни смешни случки за българи в чужбина, описвани от баща му. Срещата с Ганьо Сомов в Чикаго (а несъмнено и с други подобни личности в България), комичните истории, разказвани в приятелския кръг „Весела България“ – всичко това е допринесло идеята за знаменития герой да се развие в съзнанието на автора. През 1895 г. излиза „Бай Ганю. Невероятни разкази за един съвременен българин“, която бързо се превръща в една от най-известните и обичани български книги.
          Книгата описва преживелиците на героя в чужбина: Виена, Прага, Дрезден, Швейцария, Русия (при повечето от пътуванията си той се подвизава като продавач на розово масло) и в България, където сменя ролите си на политик, журналист, депутат и др. Бай Ганьо е сякаш човек „без биография“ – почти липсват данни за семейството му, социалният му произход и образованието му не стават ясни на читателя. Той се разкрива изцяло само в случките, в които попада и участва. В пътуванията си из Европа Бай Ганьо се доказва като прост, но агресивен; невъзпитан, но оцеляващ; нелеп, но винаги самодоволен; смешен, но и плашещ със своята постоянна воля да наложи себе си и своите дребни интереси, независимо в каква среда и обстоятелства попада.

          ■ Гостуването у Иречек: своето и чуждото

          В своята статия „Проблематичният българин“ (1931) немският славист Герхард Геземан развива тезата, че недостатъците на Бай Ганьо са изродени национални добродетели. Те според него са помогнали на народа ни да оцелее в епохата на владичеството, но се оказват непродуктивни в епохата на свободата. Геземан определя главния герой на Алеко като „бронята на българския дух".
          Без изобщо да е виждал някога Иречек, още от вратата Бай Ганьо се легитимира като стар познат, използвайки при това фамилиарната нашенска частица „бай“ при обръщението. Авторът съзнателно набляга върху тази черта на героя, която му помага да скъси дистанцията спрямо непознатия в своя полза. Оказва се, че в очите на чужденеца тя е представителна за сънародниците на неканения гост: „Иречек познава добре българите и затова никак не се учудва на тази фамилиарност на бай Ганя“.
          Психологическият механизъм на фамилиарниченето ясно се демонстрира и при честата смяна на етикетната формула при обръщението ту на „ви“, ту на „ти“. Бай Ганьо е некултурен, а насилва сам себе си да се представи в друга светлина. Но смяната на етикецията е и съзнателно търсене на близост с изтъкнатия човек, своеобразен фамилиарен опит да се представиш за „свой“. Казано образно, в подходите за превземане на чуждата крепост героят сменя тактиките на обръщение, което му осигурява временни изгодни позиции.
          Спекулацията с прочутото българско гостоприемство също е на основата на фамилиарността. Отделен въпрос е това, че на други места в книгата авторът разрушава и този мит, защото за истинско гостоприемство са необходими качество и култура на дома, каквито Бай Ганьо не притежава. Патриархалната нашенска среда, в която е живял героят, заличава границите между свое и чуждо и прави възможен абсурдния аргумент на натрапника: „И ваша милост, казва се, ако не от мойта – от българска софра се сте яли“.

           ■ Храненето като културен ритуал

          Поведението на трапезата е огледало за културните маниери на един народ, лакмус за цивилизованост и изостаналост. От начина, по който се хранят нейните членове – поединично или съвместно, дисциплинирано или разточително – могат да се направят значими изводи за традициите и нормите на общността. Храненето не е само удовлетворяване на физическите потребности, то е акт на групово съпричастие, каквито са още празниците и ритуалите.
          Героят добре осъзнава цивилизационната разлика между европейската супа и ориенталската чорба и затова лицемерно декларира пред близките на Иречек: „Аз обичам супа. Чорбата е турско ядене“. Само че още следващото му действие показва точно обратното. Бай Ганьо си носи от България люти чушки, каквито в Европа не може да намери, и дотолкова подлютява супата, че ако един европеец вкуси от нея, би умрял. Следва сърбането като ритуал, описан с неподражаемото Алеково чувство за хумор. Че съзнава националното своеобразие на този вид хранене, говори и ироничната му реплика: „България, мила майка, не може без лютичко“.
          Освен яденето на люто и пикантно като национално своеобразие се приема и консумацията на голямо количество хляб. Разбира се, че то е за сметка на по-скъпите ястия върху трапезата. Националната традиция в България изисква посрещането на госта да става с хляб и със сол. Във фолклора на българите хлябът и солта са синоним на богатство и висока ценност. И естествено е в подобни хранителни навици да личи национален комплекс.

          ■ Други черти от характера на героя, проявени в дома на Иречек

          Подозрителност. Бай Ганьо неоснователно се страхува да не стане жертва на кражба в дома на известен европейски професор и славянофил. От една страна, тук проличава отношението му към „учените“ като цяло, които той ненавижда. От друга страна, то може да се приеме и като елемент на националния манталитет, поне в средите на по-слабо образованите българи. Бай Ганьо е възпитан в подозрителност в своята балканска среда и изнася тази своя черта навън, в Европа. Не че там кражбата е невъзможна! Но не и в подобни обстоятелства.
          Липса на културни интереси. Майката на Иречек кани Бай Ганьо да гледа картини и портрети, но той отказва категорично. По същия начин във влака отказва да чете. Вместо това предпочита да спи, защото в неговите виждания само проспаното време не е загубено. Сънят и хъркането на Бай Ганьо напомнят за проспаното време от нашия народ върху твърдото легло на Балканския полуостров... И в двата случая мотивите са от рода на „много съм чел навремето, много картини съм гледал...“ Прави впечатление репликата „Не ме гледайте, че съм млад!“ В съзнанието на повечето българи Бай Ганьо е поне петдесетгодишен. Според автора обаче той наистина е млад – на не повече от трийсет години, докато е в Европа. Обяснението е в това, че ако беше по-стар, Бай Ганьо би бил възпитаван в епохата на Възраждането, която създава друг тип герои.
          Насочването на разговора към политиката. Това е национална привичка, в която личи социалното своеобразие на героя. Наистина говоренето на трапезата за политика е любимата тема на българите. Но Бай Ганьо има особена позиция по този въпрос. Той не е нито либерал, нито консерватор (двете основни партии по онова време у нас). Убеден е обаче, че и едните, и другите са маскари, защото нямат принципи, а преследват личната изгода. Той обаче трябва по всяко време да бъде с тези, които са на власт, за да може сам да спечели. Престоят в опозиция му се струва най-голямата глупост, каквато не може да си позволи.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave