Това определение принадлежи на известния български художник-карикатурист Илия Бешков, чието име се свързва с това на Алеко Константинов най-вече заради карикатурата, озаглавена „Бай Ганьо убива автора си”. Не е трудно да се долови дълбоката връзка между оценката, която Илия Бешков дава на „Бай Ганьо” като „най-трагичната книга в българската литература", и сякаш „доловения" разговор между автор и герой, внушен на читателя чрез надписа върху прочутата карикатура: „Бай Ганьо, ти ли я свърши?... Нейсе, запуши я!..."

Като човек на изкуството, големият български художник оценява съдържателната стойност на Алековата творба, обобщава нравствените последствия от байганьовщината, внушава идеята, че главният герой, чието име носи книгата, убива своя създател. Илия Бешков има предвид не само огромната популярност, която Бай Ганьо донася на Алеко Константинов, но и творческите намерения на автора - чрез събирателния образ на главния герой да покаже „цялата гнусна пяна, изплувала на повърхността на обществото".

За огромната популярност на Алеко след отпечатването на книгата през 1895 г. говори един любопитен момент от живота му: пътувайки заедно със свой приятел в един от столичните трамваи, Алеко Константинов забелязва, че седящите срещу него пътници го гледат с любопитство и, намигайки си, го сочат с пръст: „Ето го бай Ганьо!”. Дълбоко засегнат, Алеко Константинов не може да приеме това отъждествяване с героя на книгата си. Той споделя възмущението си със свой приятел, който го уверява, че свързването на автора с името на героя е доказателство единствено за изключителната популярност, която „Бай Ганьо” е донесъл на своя създател. Възмущението на автора е разбираемо, защото между него и главния герой на най-известната му книга няма нищо общо. „Вземете опакото на бай Ганя и ще имате Алеко", казва проф. Иван Шишманов в защита на автора. В този дух е и паралелът, който литературният критик Светлозар Игов прави между автор и герой: „Алеко
е безкористен идеалист - бай Ганьо е вулгарно-прагматичен материалист, „ келепирджия". Алеко е изтънчен интелигент, Бай Ганьо е груб и недодялано парвеню, простак. Алеко е всеотдаен общественик, Бай Ганьо е тарикатстващ политикан. Алеко е високо принципен и последователен - Бай Ганьо е безпринципно мятащ се според „вятъра" заради личната си изгода, Алеко е човек на културата и духа - Бай Ганьо е човек на живота, разбиран в най-вулгарен смисъл. И така нататък..."

Моралният кодекс на Алеко Константинов не може по никакъв начин да се принизи до използваческата същност на Бай Ганьо, който винаги и във всичко търси грубата материална изгода. „Па и мене нали ми се иска - я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи..." - изповядва се той пред Иречек.

Високата образованост, изключителната европейска култура, богатата душевност, многостранните интереси и отношението на Алеко Константинов към класическите образци на цивилизацията са в пълна противоположност с пословичната простащина на Бай Ганьо, която се изразява не само в неговия груб цинизъм, във високото му самомнение и в същото време липса на всякакви културни интереси, но и в неумението му да се държи в културна среда. Всичко това дава основание на автора да нарече своя герой „простак до мозъка на костите”.

Бай Ганьо и неговият създател могат да се съпоставят и на друга основа - патриотизма. Големият родолюбец и демократ, който се прекланя пред България и нейния народ, е в пълен контраст с героя, за когото патриотичното чувство е „баш лаф работа". Дълбоко е различието между Алеко Константинов, който казва: „Стоп! Долу ръцете! Не посягай на народа! Свали си шапката и се поклони на този измъчен страдалец,  на този дълбоко търпелив мъченик... поклони се на българския народ!", и Бай Ганьо, за когото народът е стадо, на което е достатъчно само да му „завъртиш сопата", за да тръгне в желаната посока.

Независимо от това, че автор и герой са напълно противоположни, те живеят в съзнанието на читателя в неотменно единство. Това се дължи, от една страна, на способността на Алеко Константинов да вижда пороците на своето време и да ги изобличава, а от друга страна - на Бай Ганьо, събрал в себе си като във фокус всичко грозно, към което критичното перо на големия естет не може да остане безразлично. Иначе казано, автор и герой, като творец и обект на изображение, се намират в дълбока връзка. За това говори както лирическото заключение към първа част на книгата: „... моля ти се бе, бай Ганьо, взирай се по-дълбочко в европейския живот, дано му видиш лицето, стига ти се е натрапвало туй пусто опаки...", така и краят на очерка „Бай Ганьо журналист” от втората композиционна част, където авторът се обръща към своя герой с надеждата за някаква положителна промяна: „Прощавай и ти, бай Ганьо!... Аз питая в себе си вяра, че ще дойде един ден, когато ти, след като прочетеш тази книжка, ще се позамислиш, ще въздъхнеш и ще речеш: Европейци сме ний, ама все
не сме дотам!... Прощавай, не е за чудо пак да се срещнем."

Знаменитата двойка - Алеко Константинов - Бай Ганьо, има своя аналог в световната литература. Това са Сервантес и неговият герой Дон Кихот, за когото големият испански писател казва: „Само за мен се роди Дон Кихот и аз за него. Той знаеше да действа, а аз - да пиша. Ние двамата с него сме едно цяло..." И както Сервантес уверява читателя, че „...едничкото ми желание беше да вдъхна у хората отвращение към измислените и глупави истории, описани в рицарските романи...", така и Алеко Константинов разкрива целта на своята книга: „Ни чувство на злобно порицание, ни презрение, нито лекомислен смях не са ръководили моето перо. И аз съм чадо на своето време и известни отделни събития може би са ме отклонявали от строгата обективност, но аз се старах да възпроизведа есенцията на печалната действителност. " И това авторът наистина успява да направи чрез образа на Бай Ганьо, чийто дух „обръща целия обществен строй и дава своя отпечатък и на политика, и на партии, и на печат.”

През 1896 г., една година преди смъртта си, Алеко Константинов пише: „Офицерчетата ме диреха да ме тупат..., но аз не вярвам да отидат дотам." Всичките, цялата „жадна за облаги сволоч", открили себе си в образа на Алековия герой и дълбоко засегнати от това, обаче отиват много по-далеч. Именно за тях, истинските първообрази на Бай Ганьо, авторът е станал непоносим както с острото си изобличително перо, така и с нравствено извисената си личност. И те го убиват!

„Бай Ганьо” на Алеко Константинов, според оценката на Илия Бешков, е „най-трагичната книга в българската литература" не само защото остава незавършена поради ранната гибел на своя създател, но и поради изключителния отзвук, който има както във времето на Алеко Константинов, така и в наше време - чрез образа на главния герой да бъде един постоянен нравствен коректив на българското общество.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave