Човекът Алеко Константинов е деликатна, чувствителна личност с живо чувство за хумор. Писателят Алеко Константинов е талантлив творец, създал популярен, национално известен герой-тип Бай Ганьо. В хумористичната творба „Бай Ганьо” срещата с него е занимателна, интересна, увлекателна и поучителна. Писателят с болка осмива героя си и по този начин учи на поведение и морал в обществото.

Главата „Бай Ганьо пътува” започва с жизнерадостната, делнична и шумна картина на пещенската гара. По оригинален начин Алеко Константинов изгражда повествованието. То се води от спътника на Бай Ганьо. Читателят опознава двамата герои чрез речта и постъпките им. Авторът не търси съзнателно съпоставката между тях, тя се налага от воденето на самото повествование. Героят разказвач с тъжно весел хумор пресъздава своите срещи и приключения с Бай Ганьо. Той е млад българин (така е видян през очите на Бай Ганьо; „свят много, хора всякакви, кой знае и туй хлапе какво е"), интелигент, с добри обноски (съдим по поведението му в бюфета, в хотела, във вагона) и широки културни интереси. Той разглежда с любознателност забележителностите на Виена, умее да оцени красотата на града, по време на пътуването предпочита да чете. А действията на спътника му са изпълнени с необичайни обрати, с шумно поведение и некултурно държание. Бай Ганьо не желае да се образова. За себе си има мнение, че знае всичко: „бил чел доста навремето", „Какво ще й гледам на Вената, град като град: хора, къщи, салтанати." Несъответствието между мнението на героя за себе си като за личност и поведението му предизвикват искрен смях.

Повествователят разказва два епизода от пътуването си до Виена с Бай Ганьо. Случката започва в бюфета на пещенската гара. Двамата седят на една маса с Бай Ганьо и пият пиво. Младият герой с любопитство гледа пъстрия свят: „Маджарите, знайте, не са ми твърде по сърце, ама виж, маджарките - против тях нямам нищо. "И изненадано установява; „Бай Ганьо изфирясал от ресторанта заедно с дисагите си." Станалото няма никакво видимо обяснение: до тръгването на влака остава още половин час, в пътникопотока не се забелязва раздвижване. Срещу него смущаващо стои празната чаша на събеседника му. Разтревожен, той заплаща цялата сметка и тръгва да го търси. Тогава „под свода на гарата влизаше медлено един трен и, представете си, в един от вагоните на този трен, увиснал до половина на прозореца, лъсна Бай Ганьо. Той ме забележи, почна да ми маха с калпака и отдалече говореше нещо, което не можех да дочуя по причина на шиленето на локомотива." Колоритната картина буди искрен смях, който по-късно става тъжен. Бай Ганьо пътува! Шумът на гарата, огромният й свод, пухтенето на локомотива допълват с живописни елементи картината и тя става неповторима. Особено бързо се запомня героят от вагона на влака. Алеко Константинов точно подбира езиковите средства. В описанието на тази картина думата „лъсна" изразява не само външното впечатление от пътника, но и подсказва за духовната същност на Бай Ганьо. Той е скъперник, който няма опит при пътуването с влак на по-далечни разстояния. Незнанието и недоверието му го правят смешен и жалък. Слязъл отново на перона, с цветист език той споделя премеждието си:

„-Е? В туй време, разбираш ли, оня до вратата задрънка звънеца, па чух, че свирна машината, излизам - не можех да ти се обадя, - гледам, нашият трен потегли. Бре! Килимчето ми! Па като фукна подир него, па бяг, па тичане - остави се! (...) Кой да знае, че ще се връщаме пак назад. Унгурска работа!"

Какъв език - жаргонен и неподреден! Реч на малко образован човек с егоистично чувство. Бай Ганьо мисли единствено за себе си и в дадената ситуация бързо забравя човека, с когото пътува заедно. За него по-важно е килимчето, останало в потеглящия трен. Пред читателя се оформя житейската философия на Бай Ганьо - от всяка ситуация да се печели. За героя няма неразрешими проблеми и затова винаги има готов отговор: -„Имал си бол пари-платил сия." Бай Ганьо не изпитва притеснение, неудобство, срам: „Те малко ли ни скубят": Пресметливият егоист предпочита той да не бъде излъган и трудно се приобщава към нова културна и обществена среда. За Бай Ганьо е неестествено да си дава парите за храна и напълно морално никога да не черпи. Във вагона обръща гръб на спътника си, за да извади от дисагите и отреже късче кашкавал и огромно парче хляб. Той е безскрупулен, липсва му и елементарна култура - мляска, уригва се, събира трохите в шепа и след това ги изяжда. Бай Ганьо няма да се промени. Читателят се убеждава в това. Неговите интереси са пресметливо егоистични и чисто практични. Неговото поведение се ръководи от вътрешната му нагласа и потребност. Нахранил се, той вече може да започне разговор и да демонстрира самочувствие на добър познавач на света:

„ - Ии, ами аз що свят съм изрьшкал! Ц... ц... ц! Ти остави Едрене, Цариград, ами във Влашко! Ти вярваш ли? - Туй Гюргево, Турну Магурели, Плоещ, Питещ, Браила, Букурещ, Галац - чакай да не те слъжа, в Галац не помня бях ли, не бях ли - всичките съм ги изредил."

Част от градовете на съседна Румъния оформят представата за света на Бай Ганьо. По същия начин мисли и за образованието си. Затова практично предпочита да се наспи по време на пътуването. Четенето на книга за него е чиста загуба на време.

Всяка ситуация непрекъснато обогатява представата за Бай Ганьо. Нов епизод, Виена, фоайето в хотела - героят се държи с недоверие към персонала, има своя философия за хората - всички са мошеници, използвачи, просяци. Неговият спътник разказва с тъжна ирония за действията му. Несъзнателно се налага съпоставката - чантата на интелигента повествовател и дисагите на Бай Ганьо; предложенията на младия човек и мислите на героя, който не поверява на никого своите ценни мускали с розово масло.

„- На касата ли? - извика той с тон, в който звучеше съжаление за моята наивност. - Чудни сте вий, учените! Ами ти отде знаеш какви са онези на касата ? Прибере ти гюла - завий си края нанякъде... Е, сетне ? Какво правваш? Остави се! Видиш ли тоз пояс ? - И Бай Ганьо повдигна широката си жилетка. - Всичките мускали ще ги натъпча вътре. Истина тежичко малко, ама сигур."

Езикът на Бай Ганьо е пълен с грешки, но тонът му не търпи възражение. Речевата характеристика на героя много ярко представя духовната му същност на скъперник. Той има беден речник, който е изпъстрен с чуждици - „гюла", диалектни думи - „правваш", неправилно изговаряни - „сигур". Няма доверие на никого, дори и на спътника си. Подреждането на мускалите в пояса му става гърбом към младия българин. Вътрешният монолог на героя предава неговите виждания за взаимоотношенията с хората, които се градят на неверие и скъперничество. Прикрит в своята същност и просташки нахален, Бай Ганьо търси единствено изгодата. „Не ги гледай, че са такива мазни, (...) не гледай, че се увиват около тебе. Защо се увиват ? Мигар добро ти мислят ?Айнц, цвай, гут моргин, па все гледат да докопат нещо. Ако не - бакшиш! Аз защо пазя на излизане от хотела да се изнижа мълчешката... Просеци!” Тези мисли са добра характеристика за героя. Своите качества той преписва на другите. Думите в речника му - „докопат"и „бакшиш", подсказват за целите на неговото пътуване до Виена- печелене на пари. Контрастът между европейската среда и обноските на Бай Ганьо предизвиква непрекъснато смях. В тази среда повествователят се чувства естествено, неговите Интереси и потребности са ценностни, културни. Затова той отделя часове от времето си, за да се полюбува на хубостите на Виена, докато Бай Ганьо се занимава изцяло с продажбата на мускалите с розово масло. Всичко би било нормално, ако той не е заловен в стаята на хотела в конфузна ситуация. „ Той искаше да прикрие занятието си, но не успя и аз забележих, че пришиваше нов джеб на вътрешната страна на антерията си. (...)

- Ти някакъв джеб си пришиваш, трябва да си ударил нещо от розовото масло- подех аз шеговито.

-Кой, аз? Янлъш си! Защо ми е тук джеб? Джобове много, само пари да има. Няма джеб, няма нищо..."

Бай Ганьо успява да се срещне с български търговец в града с помощта на своя спътник. Продал изгодно розовото масло, той отново демонстрира самочувствие на много препатил човек, който не вярва на никого. За Бай Ганьо са неприсъщи човешките чувства: благодарност и споделена радост. Той почти не променя своята психика и бит, не желае да се поучи от култура та на другите народи.

„- Какво ще й гледам на Вената, град като град: хора, къщи, салтанати. И дето отидеш, все гут моргин, все пари искат. Защо да си даваме паричките на немците -и у нас има кой да ги яде."

Разказът за Бай Ганьо завършва, но текстът е отворен, защото читателят може да го допълва с нови случки от срещите си с явлението байганьовщина. Недоверие, недосетливост, скъперничество и самочувствие без култура и свян. Алеко Константинов осмива пороците, за да покаже своя идеал за човек.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave