Срещата на българина с чуждия свят е проблемен център на националната литература. Съизмерването “наше-чуждо” е похват за нравствено представяне на българското още в първата възрожденска творба “История славянобългарска”. В нея Паисий поставя родните ценности високо над чуждите. Тази линия на патриотична идеализация продължава след Освобождението Вазов. Той не търси различието, тъждеството между националните и световните героически достижения. Възрожденската литература обаче актуализира и друга интерпретация на темата “ние и другите”. Неин синтез е Добри-Войниковата комедия “Криворазбраната цивилизация”. Заглавието й формулира един национален синдром – мнимо поевропейчване, т. е. фалшива адаптация към по-високия културен ред. В творбата изобличителният акцент не пада върху чуждото, а върху родното (върху тенденцията на отродяване и чуждопоклонство). Българското обаче е осмяно от позицията на едно патриархално съзнание, което иронизира и чуждото.

Това критично отношение към родните стойности продължава след Освобождението Алековото творчество. Идеалът на писателя, от позициите на който е интерпретирана темата за срещата на българина с чуждия свят обаче не е патриархален (етноцентричен), а европоцентричен. Той изразява позицията на голяма част от следосвобожденската интелигенция, която приема нуждата от бърза европеизация за централна задача на нацията, постигнала вече своята политическа независимост. В съзнанието на Алековите съмишленици Европа присъства като еталон за социокултурно подражание, като мит за модерна цивилизация, чиито достижения трябва да бъдат усвоени от културно по-изостаналите народи. Ето защо обединител в Алековото творчество е проблемът за пътуването на българина към чуждия свят, а неин централен герой – пътуващия човек. В тази тема Алеко преследва многопосочни морални цели. От една страна, описанието на чуждата култура (европейска и американска) изразява патриотичния стремеж на писателя да популяризира в обществения ни живот високите социални придобивки (икономически, политически, материално-духовни) на напредналия свят. От друга страна, чрез демаскиране на националния синдром “криворазбрана цивилизация” той се стреми да алармира обществото за опасните последствия от спекулативното усвояване на чуждия културен модел (вероломното поведение на псевдоевропееца бай Ганьо в България е илюстрация на тази опасност). Безкритичната имитация води според Алеко и до друга опасност – усвояване на негативните тенденции в развоя на модерните цивилизации: корупция, дехуманизация, отчуждение. От трета страна, чрез образа на пътуващия човек Алеко осмива много национални митове, формирани в общественото съзнание от възрожденските и следосвобожденските ни писатели (за българското смайване на света, за нравствената ни изключителност, за духовното единство на нацията, за Америка и Европа като еталони на културно устройство).

В творчеството на Алеко съизмерването с другите е основен похват за национално самопознание (показателен в това отношение е неговият девиз: “Самопознай се чрез контакти, чрез съприкосновения!”). Ето защо в “До Чикаго и назад”, “Бай Ганьо”, “Пази, Боже, сляпо да прогледа”, ред фейлетони на антимонархическа тема и пътеписи той разгръща най-различни културни съпоставки: “българско – европейско”, “европейско – американско”, “ориенталско – американско”, “възрожденско – следосвобожденско”, “западноевропейско – източнославянско”.

В творчеството на Алеко пътуват два типа българи. Първият (духовен двойник на автора) олицетворява отворения към чуждата култура сънародник – той възприема Европа и Америка като социокултурно пространство, т. е. пътешественическият му мотив е културнопознавателен (да се поучи от достиженията на модерната цивилизация). Другият е негативният носител на българското, въплъщение на синдрома “криворазбрана цивилизация” и на криворазбраното чувство за национална принадлежност. Този тип герой има две образни вариации – бай Ганьо и Христо Белокровски. Първият – олицетворение на затворения към друга култура патриархален българин, неспособен да се адаптира към по-висок социален ред, а вторият – емблема на отродяващия се човек (чуждопоклонника), окарикатурил в друга форма чувството за етническа принадлежност.

Още първата крупна Алекова творба “До Чикаго и назад” въвежда централната тема на творчеството му – срещата на българина с чуждия свят и нейния основен герой – пътуващия човек, тук в ролята на пътеписеца. Той присъства като посредник между различни културни системи, защото е образ с многослойна духовна конструкция. От една страна, той носи спецификата на етническия си произход (българин от периферен европейски регион – Балканите), както и идеалите на близкото възрожденско минало. От друга – принадлежността си към славянското културно съзнание. От трета – мисленето на интелигент от европейски тип. Сложната му духовна конструкция определя и богатството на културните съпоставки: в пътеписа си дават среща Старият с Новият свят, американската с българската действителност, славянската със западноевропейската културна нагласа, ориенталският с европепейският манталитет, патриархално-възрожденското с буржоазното съзнание. Множеството на гледните точки, от които е видяна Америка определя многоизмеримостта на нейния образ в творбата. Тя е разкрита и от позицията на смаяния пред модерните й достижения българин, от позицията на славянина, чужд на духовната й студенина и он позицията на интелектуалеца с европейска ориентация, способен да види и позитивното и негативното. Водеща в творбата обаче е гледната точка на хуманиста-идеалист, разтревожен от негативните духовни тенденции, които се формират в модерното индустриално общество.

Директната среща “наше – чуждо” разкрива най-ярко Алековото описание на Чикагското изложение. Тук българският павилион присътва като минимодел на България, защото подчертава тоталната неравностойност между българската и американската култура. Най-видно е несъответствието в индустриално отношение – съизмерени с техническите експонати на развитите страни, българските сувенирни стоки (врачански платна, пешкири, ракии, народни носии, розово масло) подчертават техническата изостаналост на нацията. Първи неин знак е павилионният надпис: “Български рядкости”. Думата “рядкост” е знак за откъснатостта и примитивната екзотичност на една закъсняла култура (този конфликт става по-късно идеен център на “Бай Ганьо”). Описанието на българския павилион показва развитието не само в индустриално отношение. Контактът между българските търговци и американските посетители разкрива пълната липса на културна комуникация. Неин израз са: поведенческите жестове на нашенските продавачи (гледат начумерено и подозрително), търговският им морал (продават фалшиво розово масло и “надуват” нелепо цените), абсурдният им патриотизъм (хвалят незначителната си стока), тоталният им негативизъм към чужденците (смятат ги за наивни, глупави, студени и грозни), езиковата им безпомощност (не знаят и дума от чуждия език). Тези анахронични герои са предвестниците на бай Ганьо (всъщност един от продавачите – Ганьо Сонев е смятан за прототип на търговеца на розово масло). Израз на този анахронизъм е фактът, че някои американски посетители вземат българските сувенирни стоки за индиански експонати.

Контрастът между национално-ориенталското и модерното, представено в ситуация “панаирно изложение”, е идеен център и на една от последните Алекови творби – фейлетона “Скромна лепта на общия жертвеник”, писан по повод предстоящото всемирно изложение в Париж. Кратък анализ.

В “До Чикаго и назад” Алеко съизмерва и културните стойности на американската с европейската цивилизация. Например описанията на две улици – винската Лингщрасе и нюйоркския булевард Бродуей, присътват като минимодели на две различни култури: виенската улица – символ на консервативната, застинала във времето Европа; нюйоркският булевард – олицетворение на динамичната, отворена във времето американска култура. Тази визия изразява Алековото възхищение от огромния материален и културен прогрес на Америка.

Зад архитектурните и индустриални различия обаче Алеко открива нещо по-важно – духовни несъответствия между Стария и Новия свят. Подчертава ги сцената в нюйоркската бирария. Български пътници, сръбски изселник и съдържателите на заведението – съпрузите немци, обединени от чувство за европейско сродство, вдигат тост-протест срещу “американския егоизъм и студенина”. Недружелюбното отношение към пришълците изразява и американският митничар, който с географско невежество “потурчва” българските туристи. Така пътеписецът демаскира една от основните черти на американското общество – способността му културно да асимилира всеки пришълец, т. е. да го накара да се откаже от етническите си нрави и съображения.

Зад тази асимилативна способност пътеписецът съзира една опасна световна тенденция, застрашаваща духовното бъдеще на човечеството – дехуманизацията. В Америка Алеко вижда реализирания проект на бъдещата човешка цивилизация, т. е. еталон, който другите народи неизбежно ще следват. Неговото предупреждение за опасните последствия от сляпата американизация поставя проблем от общочовешко значение. Демаскирането на опасните тенденции го превръща в демитолог на властващия в масовото световно съзнание мит за Америка като страна на недостижим научно-технически прогрес, истинска демокрация, неограничена свобода на личността. Това размитване се осъществява чрез интересен композиционен похват – конфликт между очаквано (предварителни представи за Америка) и видяно (непосредствени впечатления от досега с непознатата действителност). Така конфликтът се заражда още при срещата на пътеписеца с бай Неделкович. Характеристиките на изселника, че тук император е златото (“парица и царица”), че корупцията е форма на обществен живот (със злато може да се купи и “самог президента”) слагат началото на Алековото прозрение, че рекламираният материален прогрес не е съчетан с морален, щом в обществото властват само прагматичните стойности (парите са единствено средство за постигане на социален престиж). Конфликтът “очаквано – видяно” се задълбочава в непосредствените Алекови впечатления. Той констатира, че негативните морални тенденции в света на модерната буржоазна демокрация застрашават тотално духовните ценности, съхранени от човечеството до края на ХIХ в. Подчертавайки несъответствието между материално-технически прогрес и духовност на американеца, Алеко поставя един глобален въпрос – за духовното бъдеще на личността в модерното индустриално общество, т. е. за кризата на хуманизма. Ето защо книгата може да се приеме като антиутопия на рекламираната в края на ХIХ в. вяра на технократите, че само чрез науката и нейното велико постижение - техническият прогрес, съвременното човечество може да постигне своето материално и духовно благоденствие. Изобличението на тази технократска утопия Алеко постига чрез описание на два символа на човешката цивилизация – музея на Колумб и рекламния павильон на фирмата за производство на оръдия “Круп”, които са разположени един до друг (Колумб – символ на откривателския човешки дух, оръдието – знак за аморализма на нацията, използваща своите технически постижения за усъвършенстване на оръжие за масово изтребление на хора). Според писателя техническият прогрес, несъгласуван с висшите закони на хуманността води до духовна катастрофа. Ето защо пътеписецът изобличава на “човека-чарк”, превърнал се в “автомат за долари”, т. е. безконтролния култ към “новия господар капитал”. Тази критика дава други измеления на несъответствието “наше-чеждо”, защото изобличителният акцент се измества от нашенеца към американеца – човек-машина, излъчващ студенина (“загрижени физиономии, неми уста, лишени от способност да изразяват усмивка”), забравил да живее, погълнат от преследване на доларовите си миражи. Негативен е и портретът на американките (“дългообразие”), на храната (“бледникава”), на водата (“гнила”). Следователно американското е видяно не само като велико, но и като “гнило”. В отношението към него действа една хуманистична, славянска духовна нагласа, несъвместима с комерсиалния дух на новия свят: “У! Студено!… а кога ще живеем!”. Репликата изразява социалната дарба на Алеко да открива такова глобално явление като отчуждението още в неговия зародиш, преди да е станало видимо за всички. Подобно е и прозрението му и върху бъдещата екологична криза , чиито знак са замърсените американски реки. Така в темата за духовната деформация на модерното общество Алеко внася и проблема за катастрофичната екологична съдба на човечеството във време на индустриален прогрес.

Тези критики очертават индиректно Алековия социален идеал за общество на пълен синхрон между материални и духовни стойности, между лични и обществени интереси. Според писателят-хуманист само високият обществен морал може да спаси човечеството от егоизма, защото именно егоистичният стремеж е деформирал човека и тласнал цивилизацията в безнравствен път на развитие.

Както и в други творби, отразяващи темата за пътуването, така и в “До Чикаго и назад” присъстват два типа пътници. Успоредно с пътеписеца-идеалист пътуват и пришълците, водени от жажда за бързо материално преуспяване (златотърсачите, печелбарите, съблазнени от мълвата, че в Америка се печелят лесно пари – “тичайте да тичаме в Америка!”). Именно тази подмяна на обществения идеал с лично утилитарното отвращава най-много Алеко.

Тревожните прозрения на хуманиста върху агресията на буржоазния морал прозират и в аналогиите между американската и българската обществена действителност, въпреки явните им културни несъответствия. Констатацията: “ И в Америка е същото” изразява горчивото прозрение за близостта между двете цивилизации в една обща точка – буржоазния морал в сферата на политическия живот. Жаждата за власт, корупцията, беззаконието се оказват черти както на родното, така и на американското общество. По този начин, сравнявайки различни култури, Алеко достига до глобалния въпрос за тревожната съдба на човека в индустриалното общество като разколебава властващия мит за културния еталон “Америка”.

В най-крупната творба на Алеко – “Бай Ганьо” пътеписният модел е преобърнат – обект на изображение е не чуждото, а нашето, т.е. чрез бай Ганьо се дава свидетелство не толкова за културните придобивки на европейския свят, колкото за националната ни изостаналост. Основните проблеми на книгата – неприспособимостта на българина към високия ред, опасните последствия от синдрома “криворазбрана цивилизация”, несъстоятелността на много национални митове, Алеко осъществява чрез пародийните превъплъщения на бай Ганьо. В образа му си дават комична среща различни културни системи. В първата част централен е сблъсъкът между ориенталско-балканската и европейската култура. Резултатът от тази безприемствена смяна довежда според литературния изследовател Боян Ничев до “негативни метаморфози в нравствеността на патриархалния българин”, а по-конкретно – поставяни в модерна социокултурна среда, безспорни в миналото добродетели стават анахронични, т.е. израждат се в пороци. Пример за такава деформация са Бай-Ганьовата пестеливост, фамилиарност в общуването с непознати, култ към Отечеството, недоверие към чужденците, които, поставени в среда с други норми на поведение и висок материално-духовен стандарт, се израждат в дебелашко сметкаджийство, просташко нахалство, нелеп шовинизъм, чудовищна подозрителност. Посочените несъответствия показват, че Бай ганьо непознава регламентите на чуждата среда и затова в Европа той се проявява като анахроничен тип, който чрез остарели норми на поведение се опитва безуспешно да се приспособи към чуждата култура.

Анахроничното несъответствие (“нашенско-европейско”) се отразява във всички аспекти на Бай-Ганьовия образ. Сбито темата за бай Ганьо.

Друга интерпретация на синдрома “криворазбрана цивилизация” Алеко прави в разказа “Пази, Боже, сляпо да прогледа”. Тук също пътуват два типа българи, между които съществува дори кръвно родство. Пътуването на бащата към Цариград не е порив към среща с непознатото (Цариград), а с познатото (мечтата да види любимия си син). Ето защо контактът с чуждия свят не променя Дядо-Петковите ценности (отношенията към семейство, род, нация). Друг тип пътуване осъществява сина. Той се движи към непознатия свят във вертикална посока: от сиромашката къща (битов топос) към института за Възточни езици (културно средище) до Агентството в Цариград (административен топос). На пръв поглед това придвижване е различно от Бай-Ганьовото хоризонтално движение – Христо, подпомаган от своя благодетел не само се адаптира към чуждия свят, но и се издига в неговата йерархия. В това отношение той е отрицание на затворения тип българин – докато бай Ганьо не се поддава на асимилация, Христо е тотално погълнат от новата среда. Между двамата обаче има безспорно морално сходство. Те са две сатирични вариации на модела “социално парвеню”, защото нямат нито аристократични, нито морални качества (а бай Ганьо и интелектуални) за издигане в обществената йерархия. Сродява ги и деформираното отношение към Отечеството. Ако бай Ганьо само спекулира с тази сакрална идеологема, Христо е лишен от всякакво чувство за родова и етническа принадлежност. Единият олицетворява неадаптиращия се към по-високия културен ред човек, а другият – отродяващия се от собствения семеен и етнически корен чуждопоклонник (тук Алеко не спори с Паисий, а преповтаря неговата морална констатация). Сатирическите им образи се изгражадат чрез един и същ похват – разминаване между социално положение и морална същност, защото издигането им в обществената йерархия е споходено със срив в морално-духовната. Подобно на бай Ганьо нравствените деформации на Христо са проектирани в неговото именуване, а по-конкретно – в именните му представяния: “Ристу – ваш покорен син Христо – ваш син Христофор – ваш Х. Белокровский”. Те образно изразяват ескалацията на отчуждението му към дома и най-близките и показват в развитие неговата парвенющина. Отначало той се подписва с галеното, простичко “Ристу”, но постепенно го заменя с официалното и чуждо “Х. Белокровский”, сякаш е далечен познат на получателите на писмото, а не техен син.

Бързото приспособяване на героите към новата среда (единият е депутат, другият – консул), показват двете последици от “криворазбраната цивилизация”: Бай-Ганьовото издигане бележи краха на възрожденския идеал за демократично управление на страната; Христовото издигане (и то благодарение на случайни обстоятелства) води до отказ от минало, роднини, Отечество.

Конфликтът “наше-чуждо” е център и на Алековите антимонархически фейлетони. В тях обаче пътешественическият модел е трансформиран – Европа в образа на Фердинант идва у нас, а не обратното. Осмяно е не толкова нашето, колкото чуждото – монарха, олицетворяващ Западна Европа се превръща в антигерой. Коментар на “Херострат II” (вземи от темата за изобличението на следосвобожденската действителност).

Така срещата с чуждия свят се превръща в средство за национално познание. Пространствените движения на пътуващия човек раждат горчиви морални констатации за пречките ни по пътя на европеизацията, за духовното разединение на българския социум, за страшните последици от фалшивото поевропейчване, за историческата ограниченост на много възрожденски митове и за развенчаването на еталоните “Европа” и “Америка”.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave