БЪЛГАРСКОТО ПРИСЪСТВИЕ В СВЕТА В „ДО ЧИКАГО И НАЗАД“

 

          ■ ЖАНР И КОМПОЗИЦИЯ
          Алеко Константинов създава своята забележителна творба „До Чикаго и назад“, след като през 1893 г. посещава световното изложение в Чикаго. Подтикнат от близки приятели и от други сънародници да разкаже за пътуването си, Алеко пише своите пътни бележки, които остават в българската литература като ярко явление, като етап в нейното развитие. Произведението притежава особеностите на жанра пътепис – разказва от първо лице за действително пътешествие, като отразява впечатленията и преживяванията на пътуващия. В историята на нашата литература това е първият пътепис, който толкова подробно, живо и многоаспектно разказва за далечно пътуване и същевременно задълбочено сравнява живота в България и в Америка, в Америка и в Европа. Повествованието следва хода на Алековото пътуване, но не подчинява строго композицията си на хронологичния принцип. Разказаното е структурирано не според последователността на случките, а според подбора и осмислянето им от автора. Някои моменти от пътуването са пропуснати, други са предадени лаконично, трети – изключително подробно.

          ■ ТЕМИ И ПРОБЛЕМИ
          Като всяко пътуване и Алековото до Америка е колкото опознаване на света, толкова и откриване и преоткриване на себе си. В края на XIX в., наскоро освободен от вековно турско владичество, българинът гледа с любопитство и към света, и към самия себе си. Едновременно с желанието да види свят у него се пораждат и въпроси за положението на България сред останалите нации, за лицето, с което младата българска държава може и трябва да се покаже пред света, за диалога с други народи, за развитието спрямо тях. Алековият пътепис не само поставя всички тези въпроси, но ги нюансира и задълбочава. И още по-важно – успява да отговори на повечето от тях.
          Откъсът, който разказва за посещението на българския павилион и на Midway Plaisance, е показателен за интереса на Алеко към темата за българското присъствие в света. С любов към родината си, но не и с безкритично родолюбие писателят описва, съпоставя, иронизира, коментира. И успява да избегне както крайното сляпо чуждопоклонничество, така и страха от чуждото и вкопчването в родното. Проблемът „свое – чуждо“, който винаги е вълнувал българина и през Възраждането е пряко свързан с проблема за националната независимост, в Алековия пътепис придобива ново звучене.

          ■ ГЕРОИ И ОБРАЗИ
          Специален герой в пътеписа е неговият автор. Образован и начетен, с отношение към европейската и към световната култура, аналитичен, сетивен и проницателен, той забелязва, описва, понякога коментира, съпоставя. Позицията му е интригуваща и убедителна, мнението му е ясно, но ненатрапчиво. Отношението му е добронамерено, незлобливо. Любопитен, прям, отворен, с чувство за хумор и същевременно сериозен в оценките си за чуждото и своето, пътеписецът присъства като сладкодумен разказвач и събеседник на читателя. Той се вълнува от видяното и го пресъздава живо и динамично, крайно емоционално преживява и съвсем трезво преценява българското присъствие на Чикагското изложение. При цялата субективност на жанра неговите оценки за видяното всъщност са максимално обективни, защото не са едностранчиви и тенденциозни. Понякога с тъга и жал, друг път с нескрит упрек или с недоумение, трети – със спасителна самоирония Алеко описва присъствието на България на световния форум. Същевременно присмехът му не подминава и американските домакини, които възторжено и доверчиво приемат видяното, пречупват го през собствената си неинформираност и не разбират нито достойнствата, нито нелепостите на българското представяне. Пътеписецът успява да направи разнопосочен анализ на видяното и да стигне до проблема за диалога между различните култури. Особено любопитни са разсъжденията му за въобразеното, несъщинското общуване. Безпощаден към своите, когато коментира качествата и поведението на Айвазиян и на неговите помощници, Алеко е и мъдър, философски извисен, разбиращ, че суетата и повърхностното възприемане на света са присъщи не само на българите. Важно е, че пътеписецът посещава Америка не като представител на една културно изостанала нация, а като европеец – със самочувствие, с чувство за хумор, с умение да наблюдава и да анализира.
          Сред героите на откъса се откроява търговецът Айвазиян – явно предприемчив и познаващ законите на дребната търговия, но представящ България неуместно. Характеристиката му се гради предимно косвено чрез описанието на бараката и на стоката му. Търговският му нюх му е подсказал, че може да се търгува с предмети от бита, купени евтино от българските села, но предлаганото никак не е съобразено с идеята България да се представи добре пред света. Неразгадаем е замисълът както на изложеното в неговата барака, така и на подреденото в невзрачния български павилион. Защото замисъл всъщност няма. И на двете места странно съжителстват булката и войникът, селянинът и гражданинът; едва се забелязват сред „всевъзможни дрънкала“ ценните продукти. А някои от хората, които представят България на Чикагското изложение, са случайни, некултурни, необразовани. Видно е, че нито има традиции в подобни начинания, нито младата българска държава особено се е погрижила за събитието, нито възможностите й са съизмерими с възможностите на големите държави.
          Г-н Айвазиян е в компанията на търговеца Ганьо Сомов – един от прототиповете на легендарния Бай Ганьо, на когото Алеко посвещава отделна книга. Известен факт е, че именно този човек впечатлява писателя в Америка и става причина по-късно във въображението на автора да се роди уникален литературен герой. Първичен, директен, нелюбезен, неадекватен на ситуацията, в която се намира, Ганьо Сомов е олицетворение на невежеството, малокултурието и ограничеността. Неспособен да проявява внимание, невладеещ чужди езици, воден единствено от личните си дребни търговски интереси, той се държи неучтиво, пренебрежително и нелепо с посетителите, опитва се да ги измами и дори се гордее с това, отчита го като проява на превъзходство. Като всеки ограничен човек, мери света със своя аршин и всичко, което не разбира, регистрира не само като различно, но и като незначително, неавторитетно.

          ■ ИДЕИ И ЦЕННОСТИ
          Увлекателният разказ за Алековото пътуване до Америка съдържа нов поглед към родното, което преди Освобождението и непосредствено след него е безспорна ценност. В последното десетилетие на XIX в. българинът вече не е затворен в собствения си свят, за да съхрани опорите на своята идентичност и да се предпази от асимилация. Националноосвободителните борби и тяхното осмисляне от литературата са откроили модели на родолюбие, на героизъм, на саможертва в името на националните идеали; дали са поводи за самочувствие и национална гордост. Дошло е време, когато свободният българин може да погледне към себе си и критично да прецени мястото си в Европа и в света, да преосмисли отношението си към чуждото. То вече не е заплаха, а възможност за съизмерване и развитие. В широките мащаби на света се оказват важни културните достижения и личностните качества. Извън границите на родината си и българинът, и чужденецът се нуждаят от възможности за диалог, от културен код, който да бъде разпознаваем и достъпен за всички участници в общуването. Смешно-тъжните намеци на Алеко са, че малцина владеят умението да общуват с различното; че в широкия свят хората са колкото абсурдно несъвместими, толкова и еднакви; че високите идеали често отстъпват пред първичните дребни страсти; че пред необятното познание за света човек може да предпочете пълната си кесия.

          ■ ЕЗИК И СТИЛ
          Сам Алеко е определил своите пътни бележки като „леки, хвъркати“. Пътеписният разказ е жив, непринуден, убедителен и емоционално завладяващ. Повествователят сякаш е в постоянна връзка със своя читател, с когото споделя впечатленията, преживяванията и размислите си. Позицията му е ясна, заявена открито и същевременно формата за 1 л. ед. ч. често отстъпва пред „ние“ – формата. Дискретното напомняне, че разказаното е видяно от още очи, че преживяването не е индивидуално, а на цялата група пътуващи българи, е средство за постигане на още по-голяма достоверност.
          Въздействието на откъса до голяма степен се дължи на впечатляващите описания – подробни, детайлни, граничещи с кинематографична точност, те изграждат неповторима атмосфера и създават у читателя усещането, че самият той е видял и почувствал разказаното. За точното пресъздаване на картината допринася и автентичният език, с който тя е описана. Архаизмите, диалектизмите, турцизмите не само носят усещането за епоха, но и бележат културните различия. Безпогрешният усет на Алеко за културните белези поставя езика на видно място сред тях. Затова и картината оживява и зазвучава чрез речта на героите. Майстор на диалога, в този откъс само с няколко реплики писателят е характеризирал героите си Айвазиян и Ганьо Сомов. И умело е потиснал собствения си коментар, защото чрез поведението и речта си те са се самопредставили красноречиво, впечатляващо, запомнящо се.
          Стиловите и езиковите особености на Алековия пътепис не могат да бъдат разглеждани, без да се обърне внимание на неподражаемото и ненадминато чувство за хумор на повествователя. Всички нюанси на смешното – от едва доловимия хумор, през виртуозната ирония, до явната изобличителна насмешка – присъстват в разказа. Редуват се, смесват се, оформят плетеница от нишки, по които може да тръгнат възприемането и тълкуването на споделеното. Овладяно по Алековия начин, смешното притежава неограничени възможности за въздействие. Именно то превръща пътеписа „До Чикаго и назад“ в изключителен текст, надхвърлил многократно възможностите на жанра.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave