Творчеството на Елин Пелин се появява през деветдесетте години на миналия век и отговаря на две същностни тенденции на литературната ситуация от тогава. На първо място литературата продължава да се насочва към българското село, откъдето тя извлича характерни социални и етнопсихологически проблеми. На второ място литературата ни от края на миналия век се отваря към света, а образите на света и човека са колкото етнически белязани, толкова и се представят като субективна вътрешна възможност. Казано по друг начин, в прозата на Елин Пелин специфично се срещат традицията, в лицето на обективната и социална визия, и новите развойни тенденции, според които човекът се представя като субект на собствените изживявания.

Селото е пространство на природния космос на човек, където всичко е хармонично, изградено от съчетаването на бинарни противоположности удържащи човека и света като средина, като невъжможни да станат крайни.Времето е циклично удостоверено - вечната повтаряемост на истините в живота. Градът е по новото пространство на цивилизацията, където вече човекът е социален индивид , а времето линейно, регистриращо невъзвратните промени в човешката съдба.Градът и селото в творчеството на Елин Пелин са две полярни, несъвместими пространства.Светът на Елинпелиновия човек е селото, природната философия за живота му придава хармоничност и мотивация.

Градът е вторичното пространство, което Елинпелиновият човек не владее.Затова и всеки досег с града му носи нещастие, обезличаване, пропадане.В творчеството на автора не се среща пряко описание на града, той е далечен, чужд, но достатъчно реален свят, който е заплаха за селския живот.Селото у Елин Пелин е пълнокръвен живот, всичко което прави, мисли и чувства човек произтича от убеденост. Затова изборът е направен с вяра, с мотивация.

Доброто и злото не са разчленени, но това не води до объркване, защото човек има вяра в себе си и изгражда света чрез вяра.Личната му убеденост е глас на инстинкта, глас на истината. Селото е целият свят, в който нито един човек не е маловажен, нито един избор не може да бъде подценен. Животът е живот на всеки един и всеки един събран с всеки друг образуват хармоничната цялост на селото, която всички се чувстват длъжни да възпроижвеждат.

Градът у Елин Пелин е друго нещо. Там човек, отърсил се от традиционно културното, остава без опори, сам.Сам не само сред други, но и изоставен от самия себе си. Елинпелиновият човек попаднал изведнъж в града трябва да проблематизира нещата, защото не може да ги обхване с готовите, унаследените мисловни форми.Мигът на проблематизиране, на раздвоение и съмнение е кризата, след която човек става ничий - нито на селото, нито на града.Градът се превръща в клопка не само за обикновените хора, които по силата на съдбовни обстоятелства се оказват в него.Понякога нравствено чисти герои закърмени със здравия морал на патриархалния бит, попаднали в града, се изменят неузнаваемо, превръщайки се в негови жертви.Такъв е Павел от повестта "Гераците". Той е типичен носител на разложителния бацил, въплъщение на новото, което се промъква в душата на селския човек под влияние на новата действителност.Павел е олицетворение на напора, който идва от града, но новия живот, който ще нахлуе, за да разруши старите форми.Откъснал се от рода, земята, здравия селски морал, Павел така се свързва с тая среда, че вече никаква мисъл за връщане не е възможна.Чрез неговия образ Елин Пелин показва пораженията, които нанася на селото новият свят.

В разказите "Лудата" и "Син" човекят попаднал в града продада, разрушава се.Това води до окончателно скъсване с предходното, т.е със себе си. Такъв човек е опълчил се и отлъчен от селото, тотално чужд, неопределимо външен.Кризата е за свързаните с него останали на село. Илчовица от "Лудата" търси правдата, дядо Никола от "Син" е на трагичен кръстопът, в зловеща безпътица, която проблематизира истините му, прояжда го със съмнения.Градският човек е изначално лош( "Иглика", "Андрешко"), а попадналият в града селянин митологично бързо се преобразява до лош( "Лудата", "Син", "Гераците"). Раздвоен между града е селото човек е кризисен, изправен пред множество посоки, но незнаещ коя да подхване и свършва или с лудост, или с отчаяние, или със смърт.

В разказите "Андрешко" и "Адвокат" градът и селото, макар да са изградени в ситуация на среща, не могат да заговорят на един общ език, не могат да се разберат, да вникнат един в друг. Особено остър е конфликтът между обикновения селски момък и човека от града в разказа "Андрешко". Итук той има социални, но и нравствени измерения. Съдия-изпълнителят не познава селяните, нито се е мъчил някога да ги разбере. За него главното у човека са парите и властта, на която служи.Думите на Андрешко са външно безобидни, но по същество са остри и язвителни.Чрез тях писателят обвинява хранениците на държавата, които нехаят за народната съдба. Андрешко не се колебае да остави съдията изпълнител в блатото, а съдията изпълнител не се колебае да прибере житото на Стоян.Зад тази категоричност обаче прозират тънки психологически нюанси, които мълниеносно менят еднозначността си и се превръщат в своята противоположност.Диалогът играе огромна психологическа роля, разкриваща и характерите на героите, и социалните им философии, и различните им психологически състояния, задавани от случката.така двамата герои се оформят като автори на собствени, пълноценни жизнени и социални позиции, тотално взаимоизключващи се помежду си."Андрешко" е разказ, фиксиращ един миг от разнообразния, пъстър и противоречив живот.Миг , в които се срещат двама души с противоположни морални и социални категории, еднакво жестоки един към друг поради пълната си невъзможност за вътрешно духовна среща. Всеки един от тях вижда в другия единствено злото, което той причинява. За съдията Андрешко е "хитрец" и "жив дявол", за Андрешко съдията е олицетворение на насилническата безскруполна власт. Затова в тези разкази селото не е обект на криза, зощото то си остава монолитно, цялостно и завършено. Кризистната драма за селото у Елин Пелин настъпва тогава, когато градът успява да разтвори границите на селото, когато пространството успява да изправи отделния човек пред неговите отделни частни проблеми, когато човек трябва да изживее сам своя проблем. И Иглика от едноименния разказ, и Елка от "Гераците", и Илчовица от "Лудата" са отделени от общата колективност чрез различната за тях мъка - селският свят няма критерий, а това е вече празнота, безориентирност.Това е кризата на ничия човек , който сам не знае къде е и на който другите незнаят как да помогнат, защото другите са си останали в своя свят, а кризистният Елинпелинов герой е междинен, граничен и отделен, всъщност сам, а самотата е най-категоричният белег на кризата. Драматичната ситуация на ничия човек идва от това, че герият не желае да се вживее в чуждия свят и неговия опит, а се мъчи да ги приобщи в себе си, да ги обяснява чрез това, което той знае.Затова кризата настъпва, тогава когато чуждото, непознатото се осъзнае като въжможно, съществуващо.

В разказите "Самичка" и "Сълза Младенова" учителите са направили опит да включат в себе си другите , да ги превърнат в продължение на семите себе си.Кризата се сбъдва тогава, когато те осъзнават, че освен техният свят има и други светове.Сълза Младенова и Маринка стават ничии, защото са принудени да изменят собствените си екзистенциални представи, да се променят, а с това вече се е случила тяхната изгубеност, която е нищо повече от несправяне и със собсвения свят, и с чуждия.Кризисната линия у Елин Пелин се тегли там,където човек се колебае между себе си и другостта, казано по друг начин между града и селото.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave