„Дон Кихот“ - Героите на романа като мяра за човешкото

Конфликтът между идеал и действителност в съчетание с пародийната идея на Сервантес определя и персонажната схема: централни герои са двойката странстващ рицар и оръженосец, около която като потърпевши, съучастващи, противодействащи или просто преминаващи се нареждат останалите фигури. Рицарят е роля, която изпълнява испанският идалго Алонсо Кихано Добрия във времето между умопомрачението, в което изпада от четене на рицарски романи, и просветлението, което преживява три дни преди своята смърт, т.е. в периода на своята „лудост“. Един от най-дълбоките изследователи на романа, испанският писател и философ Мигел де Унамуно, свързва тази лудост с мъдростта. Той намира основание за това си заключение в нуждата на всяко човешкото същество да изразява своето най-съкровено виждане за нещата, без да се съобразява с общовъзприетите норми. В подобни моменти изричащият съкровени за него истини човек или изглежда като луд, или се прави на луд, за да му простят околните бунтарския порив към идеалното.

Сервантес е построил образа на Дон Кихот, следвайки идеите на Хуан Уарте, чиято книга „Examen de ingenios“ („Изследване на остроумието“, 1575 г.) е едно от първите научни описания на човешката психика. Според тази книга проявите на остроумие зависят от видовете човешки темперамент, представен като смесица на различни на телесни сокове. А тези сокове, от своя страна, се определят от храната (затова в първа глава се описва храната на идалгото), от съня или безсънието, което пък води до „изсушаване на мозъка“. Неслучайно Сервантес включва в заглавието на своя роман „Е1 ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha“ определението „ingenioso“ (знаменит). Това насочва тогавашния образован читателя към научно обоснованата, според ренесансовата представа за човека, основа на образа. Според разпространените в епохата на Възраждането теории, придобитата от силна страст (четене на рицарски романи) меланхолия създава непривична горещина, която изгаря телесните сокове. Вследствие на това мозъкът изсъхва и съответно се намалява способността за размисъл за сметка на мечтателния ентусиазъм. И обратно - след като почине и хапне, Дон Кихот се държи нормално. Схващането, че тялото е черупка на душата, с което си служи самият Дон Кихот в разсъжденията за Амадис, определя и външния портрет на Дон Кихот: той е мършав, съсухрен, изпит, бледен. Сухият, изсушеният Дон Кихот е наистина една ,,печална и скръбна фигура, сякаш въплъщение на самата тъга"

„Що се отнася до човешкото естество, навярно най-голямото творение на Сервантес е Санчо" твърди испанският учен Дамасо Алонсо. Тази мисъл е провокация към широко разпространеното, но и леко опростено схващане за Дон Кихот като идеалистичен, а за Санчо като земен образ. Тя подчертава вещината, с която Сервантес работи върху своята концепция. И Санчо като образ е подчинен на испанската традиция за обземането от илюзията и последващото отърсване от нея. Първите му реплики в романа са за обещания му остров. Тоест, движещата сила за Санчо е не болестта, както е при господаря му, а печалбата. В хода на действието той хитроумно използва лудостта, за да спечели нещичко (примерно расото на съборения на земята монах), и бавно, но сигурно навлиза в тона на своя господар. Така се стига до моменти, в които други участници в действието го възприемат за луд. Ако проследим развитието на Санчо в целия роман, ще установим, че той не е изграден по клишета от масовата тогавашна литература за измамници, които искат да прекарат живота си без труд. Неговата основна характеристика е свързана с колебанието между различните възприемания на света - между земното и идеала, който понякога изглежда като лудост. И при Санчо Сервантес не използва схеми, а създава жив, вътрешно противоречив образ. Съвсем друг е подходът към „обслужващите“ персонажи. Така например Дулсинея, противно на обичайното клише за „дама на сърцето“, е лишена от какъвто и да е женски чар и е описана като проста селянка. Пародийният подход на Сервантес се отнася само до главните герои. Въпреки вътрешните противоречия, която носат в себе си, тяхната външност е видимо карикатурна спрямо клишираните рицарски образи. Оръженосецът всъщност е „търбух“ („Панса“), конят на рицаря е „бивш кон“ („Росинант“), самият рицар се нарича „надбедреник“ („Кихоте“). Рицарското въоръжение на Дон Кихот е окаяно - доспехите са „останали от прадедите му,(...) покрити сръжда и мухъл, забравени от векове“, забралото на шлема му е от картон, а за шлем в определени ситуации му служи бръснарски леген. В допълнение външността на рицаря и оръженосеца са карикатурно противопоставени - съсухрен, мършав, висок, възседнал дръглив кон рицар, а до него - тантурест, шкембелия, нисък, възседнал магаре, оръженосец. Това още повече усилва пародията на рицарските сюжети и предизвиква насмешка, особено когато идалгото и селякът се вживеят в ролите си на рицар и оръженосец.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave