„ДОН КИХОТ" – ЧОВЕКЪТ И СВЕТЪТ

 

          ■ ПРЕОБРАЗЯВАНЕТО НА ИДАЛГОТО В РИЦАР (Първа глава)

          Алонсо Кехана е обеднял благородник, чието съществуване е еднообразно, монотонно. Животът му има своя бавен ритъм и не излиза от рамките на обичайните, повтарящи се занимания. Идалгото е част от прозаичния битов свят, в който няма нищо героично и изключително.
          Единственото увлечение на героя е четенето на масово разпространените рицарски романи, което преминава границите на нормалното и се превръща в мания. Пристрастеността към модните за епохата приключенски четива откъсва персонажа от действителността и го пренася в измисления свят на книгите. Психологическото състояние на идалгото граничи с безумието, защото е убеден, че всички „невероятни измислици" са неопровержима истина. Още в първа глава е поставена темата за лудостта, характерна за ренесансовата литература: „мозъкът му се изсуши дотам, че нашият герой изгуби съвсем ума си". Душевното разстройство е представено в комичен план – цитираният откъс звучи като смехотворна медицинска диагноза.
          Алонсо Кехана не само вярва в истинността на художествения свят, но започва да възприема себе си като част от него и желае да подражава на литературните герои, за които е чел. Настъпва подмяна на идентичността – в своите очи той вече не е обеднелият идалго, а рицар, чиято мисия е да странства по света, за да „изкоренява неправди" и да се прослави. Преобразеният Дон Кихот става актьор в необикновената пиеса, в каквато се е превърнал животът му. Повествователят характеризира героя, вживял се в новата роля, като „луд човек", което показва първоначалното му намерение да изгради пародиен образ.
          Хумористичният ефект се поражда от контраста между Дон Кихот и рицарите в романите „Ланселот, Рицаря на каруцата", „Тристан и Изолда" и др. Началните епизоди на тези произведения разкриват аристократичния произход на героя и наблягат на необикновеното, приказното в детството му. Тристан е син на храбър крал, а Ланселот според преданията е отгледан от фея на дъното на езеро. За родословието на петдесетгодишния Дон Кихот научаваме само това, че от прадедите му са останали ръждясали доспехи. Зад смешното, свързано с необичайната за рицар възраст, се крие по-дълбок смисъл, разтълкуван по оригинален начин от Унамуно; „Родът му започва от самия него".
          Комичен е външният вид на героя – „мършав, със съсухрено лице", изобразен като пародия на истинския рицар. Това проличава, ако го сравним с Тристан, който е с „горда осанка, широк в раменете и тънък в кръста", или с Артур, притежаваш необикновения меч Екскалибур. Неразделна част от представата за доблестния воин е неговият боен кон, който му помага да печели победи. Дон Кихот има мършав кон на повече от 25 години, на който дава „ново, славно" име. Всичко, което е част от делничното, придобива необичаен облик във въображението на идалгото.
          Проявление на пародийното е и промяната на името („Кихоте" означава на испански „набедреник", част от рицарското въоръжение). Този акт е знак за ново начало. Възрастният земевладелец Алонсо Кехана се преражда духовно и става рицарят Дон Кихот, който преобразява във фантазията си селската девойка Алдонса Лоренсо в дамата на сърцето си Дулсинея дел Тобосо. С нейния идеализиран образ е свързана темата за любовта. Комичното е в желанието на Дон Кихот да спази рицарския кодекс и да изпълни задължителното условие „да намери дама, в която да се влюби". Възвишеното е в платоничната обич, във верността на рицаря към жена, която дори не е забелязала любовта му. За него тя е олицетворение на идеала, на съвършенството. Така още в началото на книгата изпъква сложният, многопланов образ на героя.

          ■ БОРБАТА С ВЯТЪРНИТЕ МЕЛНИЦИ (Осма глава)

          За Дон Кихот вятърните мелници са въплъщение на търсеното предизвикателство. Въодушевлението на героя е породено от възможността да изживее необикновено приключение, възприемано като дар на „щастливата съдба". За рицаря животът му има смисъл само ако се бори със злото и постоянно доказва силата на волята си.
          Дон Кихот отказва да приеме действителността такава, каквато е, и я преобразява във въображението си. Той подменя реалното – вятърните мелници, с измисленото – великани, чиито ръце са дълги две левги. Убеден е, че истината не се долавя със сетивата, защото те я изопачават, а се открива само пред вътрешния взор на душата. Това, което за Санчо Панса е най-обикновено, част от пейзажа, за рицаря излъчва заплаха. Героят използва експресивна лексика, за да характеризира „безобидните" в очите на оръженосеца мелници: „проклета пасмина", „подлеци", „негодници".
          Дали това са само нелепи слова на човек, който в състояние на умопомрачение не се вслушва в гласа на здравия разум? Търсейки символиката на този „жесток и неравен бой" с вятърните мелници, философът Хосе Ортега-и-Гасет твърди, че нещата имат две страни: „Едната е смисълът, тяхното значение, това, което са, когато бъдат интерпретирани. Другата е материалността им, от която са съставени". За оръженосеца е видима единствено материалната страна – мелници, задвижвани от енергията на вятъра, докато рицарят долавя скрития смисъл. Той ги възприема като враждебна сила, олицетворение на злото, и ги сравнява със сторъките великани от античната митология. В развръзката на абсурдния двубой между рицаря и одухотворената от него техника се преплитат смешното и тъжното: „кон и конник бяха подети и изхвърлени на полето в най-жалко състояние".
           Въртящите се крила на вятърните мелници наподобяват колело, а то е древен символ на света и промяната. За Дон Кихот тази промяна е негативна, защото е свързана с морална деградация и загуба на ценностите. „Битката", в която влиза героят, може да се разгледа като обречен на неуспех опит на човека да се противопостави на хода на времето и дори да го върне в началната точка – в идеализирания Златен век. Изпъква противоречието между волята за преобразяване на действителността и ограничените възможности на отделната личност.
          Някои философи сравняват живота със съня и наричат фантазиите сънища на бодърстващите. Дон Кихот не се съмнява, че сънят (мечтата) може да стане реалност, не се отказва от намеренията си и вярва, че ще победи злото. Вдъхновението, ентусиазмът и борбеният дух са отличителните черти на героя.
          В представите на Санчо Панса „сражението" с вятърните мелници е борба с несъществуващи, въображаеми пречки. За него това поведение е неразбираемо, лишено от смисъл, израз на безумие. Селянинът е обрисуван в осма глава на романа като антипод на Дон Кихот. Рицарят не дава израз на страданието, което изпитва, а оръженосецът чистосърдечно признава, че не притежава такава сила на духа. За разлика от Санчо, чието прозвище Панса означава „търбух", идалгото се подлага на лишения, пренебрегва удоволствията на живота.
          В следващия епизод – срещата с монасите и сеньората от Биская, отново са противопоставени лудостта и благоразумието, развихрената фантазия и трезвомислието, алтруизмът на рицаря, готов да се притече на помощ, и загрижеността на селянина за собствената му сигурност. Дон Кихот открива навсякъде около себе си неправдата, дори я вижда там, където тя не съществува. Докато самопожертвователният герой напада въображаемите врагове, користолюбивият Санчо се стреми да извлече изгода – опитва се да съблече расото на поваления монах. В хода на сюжетното действие на романа оръженосецът постепенно се променя под влияние на своя господар, превръща се в негов своеобразен двойник и съхранява авантюристичния рицарски дух.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave