Имало едно време една красива страна с великолепна природа. В нея живеели хора от различни раси, които обаче не се разбирали особено добре. Отначало те уж си разделили териториите, но после всяка раса решила, че трябва да притежава без остатък този райски кът. И войните започнали. Години наред се сражавали помежду си хората. Малко по малко красивото място, осеяно с трупове, погрознявало. Подари осветявали страшни гледки. На мястото на райския кът останала само гола земя и пепелища. Вече никой не искал да живее тук и хората се отправили към други краища на света. Съжителството им било невъзможно.

А изходът би могъл да бъде друг. Да започнем отначало.

Имало едно време една страна, неземно красива. В нея живеели хора от няколко раси и култури, които били много задружни и заедно вървели напред. С общи усилия мястото ставало все по-красиво, стопанството и културата процъфтявали.

Избери си Край!

Една голяма част от съвременните конфликти са поради невъзможността на хората да живеят един с друг, поради стремежа на една личност или малка група съмишленици всички да живеят, както някой нареди. Поради нечие его животът става невъзможен. Признай си, заради твоето его - също. Но, драги мой, ние също имаме его и не си мисли, че ще се съобразяваме с теб. Ние също искаме да променим света.

Трагедията „Антигона” на Софокъл показва, че този проблем не е от вчера. Типичен пример за човек, който не се вслушва в думите на другите, е Креон. По възможно най-мъдър начин синът му Хемон се опитва да го убеди, че убийството на Антигона би било грешка, и е безсмислено. Креон не отстъпва. Убеден е в правотата на решението си. Защитава го докрай. От своя гледна точка, властникът наистина е прав, но това е индивидуалното виждане на проблема, личната позиция на героя. Креон е способен да види конфликта само от една страна, както впрочем и повечето хора. Той забравя, че добрият властник трябва да се вслушва в мнението и на другите и тогава да избере най-доброто решение от чуто и премислено. Водеща в случая е неговата мисъл и умението му да разбира чуждата позиция, различния начин на мислене.

Връщайки се в настоящето, виждаме подобен проблем и в нашите взаимоотношения. Младите хора се делят на скейтъри, рейвъри, скинари, рапъри и т. н. Всяка една от тези миниобщности се оплаква, че обществото не я приема. Пример - българският рап. В телевизионните предавания и вестниците рапърите се оплакват, че тях ги цензурират, а чалгаджиите - не, че тях никой не ги приема и т. н. В същото време рапърите казват в ефира на същите телевизионни предавания, че не дават „пукната пара" за обществото, че музиката им е социален протест. Общо взето: „На мен не ми пука за теб, обаче искам да ме приемаш такъв, какъвто съм." На мен също „не ми пука за теб" и не виждам защо да те приемам. Има една раппесен: „Търсиш помощ, а дали предлагаш? Икак ще живееш добре, ако само бягаш?" За да получиш добро, трябва да го носиш в себе си и да си готов да го дадеш на другите.

Религиозните конфликти в момента също играят голяма роля. Мюсюлманите държат всички да вярват в Аллах, а християните - в Господ. И вече почти никой не си спомня, че Бог е един, но имената му са различни. Че религията, независимо каква е тя, защитава вярата в любовта, а не във войната. Вместо за здраве и дълголетие на децата си, хората се обръщат към Бога с молитва за помощ да отмъстят на враговете си. Пожелават смъртта им. Забравят хуманността, която е в основата на всяка религия. Грозно! Настоящето ни е грозно и нехуманно. Заслужаваха ли смъртта си хората в Световния търговски център? И заслужавали ли са смъртта си осемте милиона вещици, които църквата е изгорила през Средновековието? Къде е красотата на тази вяра, щом тогава дъщеря е обвинявала майка си във вещерство, за да я наследи по-бързо? Каква полза да вярваш в Бог, щом те потопят във вода половин час? Защото това наистина е бил един от изпитите. Ако оживееш, значи си вещер и те изгарят. Ако умреш... Е, тогава не си вещер, но пак си мъртъв. Църквата ти се извинява посмъртно и си измива ръцете. Извинявайте, станала е грешка! Не знам дали това е комедия или трагедия, но е абсурдно. „Да ме опази Бог!" – казват вярващите, независимо какво е неговото име. В името на Бога е действала и Светата инквизиция. Нейната вяра в хуманността е „свята". Парадоксът е очевиден, а промяната - излишна.

Познат ли е конфликтът между поколенията? Въпросът не изисква отговор. Родители и деца крещят, стига се до бой. Защото никоя от конфликтните страни, независимо дали спорът е между родители-деца, християни-мюсюлмани или бунтари-общество, не проявява благоразумието да изслуша доводите на другите. Дори и за миг не хрумва на нито един от спорещите, че другата страна има да  каже нещо стойностно. Нещо. Което би имало значение и за двете страни. И както в приказката за красивата страна, биха могли да направят нещо добро заедно. Добро не за мен и не за теб, добро за нас.

„Не се опитвай да промениш себе си, опитай се да промениш света", казваше някой. Как? Защо си мислиш, че това, което на теб ти харесва, ще се хареса и на останалите? Хитлер е опитал да моделира света по свой начин. Резултатът е с глобални исторически последици. Нима ти не би предпочел хората около теб да са усмихнати? Открийте зрънцето истина в думите на човека до вас. Двама работници ще свършат ремонта на къщата много по-бързо, отколкото един. Заедно, хората биха съградили много по-красиво бъдеще, отколкото поотделно.

И тогава историята може да има своето продължение или разказът да започне отначало. Имало едно време една красива страна. Всичка живеели задружно. Сътворявали от думите дела. Вслушвали се в себе си, но чували и другите. Откривали заедно доброто.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave