Със стихотворението „Песен за човека" Никола Вапцаров завършва поетичния цикъл „Песни за човека" от първата си и оста­нала единствена издадена му приживе сти­хосбирка „Моторни песни". В „Песен за чо­века" поетът проследява пътя, който извървява един престъпник и убиец, един тежко прегрешил човек, като се стреми да разбере защо лирическият герой е извършил злодеянието, защо е отнел бащиния и погубил соб­ствения си живот. Представен е конфликтът между обществото и един обикновен човек в лицето на лирическия говорител, дръзнал да подаде ръка дори на престъпник. Именно като обикновен и мирен човек той е спо­собен да разбере кога грешникът се е попра­вил, защо се е разкаял искрено за стореното от него деяние и под влияние на какви хора и идеи е стигнал до чудото на нравственото си прераждане. Обществото обаче не пропуска да наложи наказание на всеки, нарушил неговите закони и норми на поведение, още повече така драстично, както престъпникът.

В стихотворението „Песен за човека" опо­нентите в спора дали човек е добър или лош по природа, са дамата и лирическият гово­рител. Тя е изразител на традиционното об­ществено мнение, а лирическият говорител е човекът, търсещ преди всичко причините за случилото се. Уж и двамата защитават противоположни схващания за същността и нак­лонностите на човека, но аргументирайки по­зициите си, те стигат до твърде сходни исто­рии - за братоубиеца и за отцеубиеца. В „ис­торията" на дамата фабулата само се набе­лязва, без да се разглеждат комплексно съ­битията и без да се обяснява какво ги е предизвикало. Тя постъпва точно както общест­вото, което следва законите, независимо дали те са правилни или не в даден момент. В тази смисъл нейната история може да се схва­не като средство за манипулация и тъкмо с него си служи дамата, за да обоснове омра­зата си към „човека изобщо":

Но тя ме прекъсва сърдито:

-Ах, моля, запрете!

                                      Аз мразя човека.

Не струва той  вашта защита.

Аз четох как някой

                                насякъл с секира

насякъл сам брат си, човека.

Измил се,

                            на черква отишъл подире

и... после му станало леко.

Лирическият говорител съзнателно опре­деля първоначално позицията си като „тео­ретична": „Но аз/ понакуцвам/ в теория/ и рекох... да пробвам със тази история." В слу­чая опозицията „теория - история" косвено подчертава и иронизира надменното, отказ­ващо всяка „симпатия", всеки опит за разби­ране отношение на дамата към човека. Имен­но като „човешки" опит да се разбере чове­кът определя разказа си лирическият гово­рител, като го назовава „история". Служейки си с диалектни и простонародни думи, той подчертава своята близост със суровия до жестокост живот на обикновените хора:

Тя, случката, станала в село Могила.

Бащата бил скътал

                                          пари.

Синът ги подушил,

                                   вземал ги насила

и после баща си затрил.

Но в месец, или пък

                            във седмица само

властта го открила и... съд.

Ала във съдът

                             не потупват по рамото,

а го осъждат на смърт.

От значение за изграждането на цялото послание на творбата са различните форми за назоваване на героя, които използва лири­ческият говорител. Отчетливо са различени неутралните и оценъчните имена - „синът" и „злодея злосторен", както и индивидуално­то „субект", с което се цели да се открои себепостигането на човека: „Но във затвора по­паднал на хора/ и станал/ човек". Ето, това е основната мисъл, е която лирическият гово­рител защитава грешника! Той иска да пока­же на обществото, че в случая то прави греш­ка, като осъжда на смърт престъпник, покаял се искрено за извършеното злодеяние. Не­що повече, този човек е проумял, че именно затъпяващият живот го е тласнал към отцеу­бийството. Мизерията води до алчност, а ал­чността - до оскотяване и престъпление. Най-ценното в това негово прозрение е разбира­нето, че светът е зле устроен и че всичко би могло да бъде „по-иначе":

И после разправял:

                                  „Брей, как се обърках

и ето ти тебе бесило.

Не стига ти хлеба,

                                                залитнеш от мъка

и стъпиш в погрешност на гнило.

И чакаш така като скот

                                            в скотобойна

въртиш се, в очите ти - ножа.

                               Ех, лошо,

ех, лошо

                                                            светът е устроен!

А  може, по-иначе може..."

Осъденият престъпник логично и убеде­но стига до истината за нечовешкото си дея­ние. Той вече е способен да види живота си от близкото минало, без да се влияе от наложеното му смъртно наказание. За него пе­сента пред лицето на смъртната присъдата е висша форма на „ човешка" изява, с която той се „извисява"над нея. Въпреки смъртното на­казание - за него то е вече път към друг свят-„новият" по дух човек намира сили в себе си и излива песента си от душа, за да я отпрати към света, към този жадуван нов свят, който ще е много по-висш, много по-справедлив от законите на старото общество. Напразно това общество си мисли, че като е наложило наказание над един престъпник, сякаш всич­кото зло на света ще свърши и никой никога повече няма да бъде толкова алчен и безск­рупулен, че да убие най-близкия си човек. Това дава силата и спокойствието на осъде­ния да посрещне смъртта си не със страх и ужас, а с вяра в бъдещия свят:

Човекът спокойно, тъй-дума

                                                                  след дума

и твърдо редил песента.

Онези го гледали

                                                с поглед безумен,

онези го гледали с страх.

Дори и затвора

                                            треперел позорно,

и мрака ударил на бег.

Усмихнати чули звездите отгоре

и викнали:                          „Браво, човек!"

Лирическият говорител не е адвокат на престъпника, а по-скоро негов обективен и психологически проникновен защитник. Той ни навежда на идеята, че щом цялата Вселе­на се възхищава, то човекът, отиващ на смърт с песен на уста, заслужава нещо повече от внимание. Дори звездите - а те са на такива големи разстояния, че докато лъчите им стиг­нат до земята, вече са видели много правди и неправди - дори те изричат необичайното, но заслужено: „Браво, човек!" Ако можем да ги наречем безпристрастни съдии по делото на познатия ни престъпник, то тяхната присъда вече се отнася не за него, а за човека, който в края на живота си е възвърнал истин­ския си лик и достойнство.

Житейската позиция на лирическия говори­тел е позиция на безпристрастния наблюда­тел, който се стреми да проникне в същността на престъплението, да обясни причинно-следствената връзка между човека, който го извър­шващ живота, който го е подтикнал към това. Метаморфозата у престъпника, получил основание отново да се нарича човек, е достой­на за възхищение и за размисъл. Сигурно тряб­ва и ние, и обществото да се замислим дали взетото решение винаги е най-правилно.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave