ЖИТЕЙСКИЯТ ИЗБОР НА ЛИРИЧЕСКИЯ ГЕРОЙ В СТИХОТВОРЕНИЕТО „НА ПРОЩАВАНЕ“

 

1. Смислови части. Мисли и чувства на лирическия герой:

Лирическият увод съдържа основните причини за направения от лирическия герой житейски избор:
• синовната обич към отечеството - към майката, която го е родила „със сърце мъжко, юнашко“ и с чието мляко е закърмен; либето с „оназ тиха усмивка“, чийто поглед е пленил сърцето му; бащата и братята, които „черни чернеят“ в робската си участ; родната земя отвъд „тиха бяла Дунава“, където е бащиното огнище, където е всичко скъпо за лирическия герой;
нетърпимостта към робството - „таз черна прокуда“, която майката е призована да кълне и проклина;
дълга към своя народ и чувството за чест, които намират обобщен израз във финала на лирическия увод.

Мисли и чувства на лирическия герой:
• Желание да бъде утешена майката
• Любов към отечеството
• Нетърпимост към робството
• Решителност, убеденост, че избраният път е единствено правилен

Същинската част представя виденията на бунтовника за утрешния ден:
• най-напред в мислите му се поражда представата за това как близките ще узнаят трагичната вест за неговата гибел - бунтовникът настоява майката да понесе стоически болката, която ще й причини загубата на първородното чедо, и да стане негова съмишленица, като предаде завета му на братята;
• след картината на юнашката гибел във въображението на бунтовника изниква представата за победното завръщане - въображаемата картина завладява със своята пролетна пъстрота, с героичното излъчване на завърналите се от битките момци, е усещането за ликува нето на посрещаните.

Видението за юнашката гибел:
• хладнокръвно и гордо приемане на смъртта като логичен край на героите, избрали пътя на саможертвата за отечеството;
• презрение към онези, които не биха разбрали смисъла на саможертвата му;
• вяра, че братята ще изпълнят завета му;
• убеденост, че истината за подвига му ще се съхрани в песента - памет за героичните дела на народа ни.

Картината на победното завръщане:
• щастие от постигнатата победа;
• гордост от изминатия път;
• радост от срещата е майката и либето;
• трезва преценка, че цената на победата е пролятата кръв на героите.

Финалът на стихотворението представя равносметката на бунтовника за направения избор и твърдата му решимост да поеме по пътя на борбата.
•    Яснота, че „пътят е страшен, но славен“ - саможертвената смърт е едновременно и трагична, и величава.
•    Убеденост, че всеки, който поеме по този път, заслужава наградата името му да се помни от потомците „нявга“.

2. Началото, краят и заглавието:

Началото и краят на стихотворението представят преживяванията на героя в съдбовния момент преди началото на пътя, а средищната част е въображаем полет на мислите му към утрешния ден. Творбата започва и завършва с равносметката на бунтовника за направения избор. Ако прочетем последователно, като свързан текст, лирическия увод на стихотворението и финала, ще видим, че взети заедно, те имат единен, цялостен смисъл. Може да се каже, че началото и краят на „На прощаване“ образуват своеобразна „рамка“, в която са вместени виденията на бунтовника, устремил поглед към своя утрешен ден.

Заглавието „На прощаване“ кореспондира с цялостния смисъл на творбата. Словосъчетанието насочва към конкретен времеви момент - бунтовникът отправя своята съкровена изповед към майката, когато тръгва по пътя на борбата. Към това го подтикват чувството му на синовна обич и дълг и желанието да получи майчината прошка и благословия в съдбовния за него час. Думата „прощаване“ в контекста на заглавието означава „сбогуване“. Лирическият герой знае каква е цената на свободата, и е готов на саможертва. Затова преди началото на пътя, който вещае гибел, той се сбогува с майката и либето.
Акцент: Смисълът на началото и края на стихотворението „На прощаване“ е свързан е причините, които подтикват бунтовника да направи своя избор, и с твърдата му убеденост, че независимо от това каква ще е личната му съдба, този избор му отрежда безсмъртие - наградата за саможертвената храброст.
Заглавието на стихотворението „На прощаване“ ни подготвя да чуем най-съкровена изповед, отправена към най-близкия човек — майката, в най-съдбовния момент от живота на героя. Бунтовникът се сбогува със своята майка и иска нейната прошка, преди да тръгне по пътя на борбата.

3. Мотивите:

Ключов в стихотворението „На прощаване“ е мотивът за пътя на борбата - път „страшен, но славен“. Този мотив е свързан с темата за житейския избор. Именно към него насочва заглавието. Пътят е страшен, защото вещае гибел, но е славен, защото отрежда безсмъртие на всеки, който е имал куража да тръгне по него. В края на творбата сам бунтовникът прави своята кратка и пределно ясна равносметка:
Дружина тръгва, отива, пътят
е страшен, но славен: аз може 
млад да загина...
Но... стига ми тая награда - да 
каже нявга народът: умря 
сиромах за правда, за правда и 
за свобода...

Водещ мотив в „На прощаване“ е и мотивът за дълга към своя народ и отечеството.
Според лирическия герой за човека, който има „сърце мъжко, юнашко“, дългът към родината е определяща поведението ценност. Именно това е смисълът, вложен в стиховете „Аз вече пушка нарамих / и на глас тичам народен...“.

Мотивът за дълга към поробеното отечество в Ботевото стихотворение е свързан с мотива за саможертвата в името на свободата. Двукратно в текста на творбата лирическият герой казва: „може млад да загина“. Неслучайно първа от двете видения за утрешния ден е картината на юнашката гибел. Показателно е и това, че в съчетанието „пътят е страшен, но славен“ най-напред е поставено определението „страшен“.

Оригинално в творбата е вплетен и мотивът за майчината клетва. Във фолклорните представи за света битува поверието, че няма по-страшна прокоба за човек от майчината клетва. Ето защо лирическият говорител призовава майката да кълне, да проклина робство¬то - „таз турска черна прокуда“, която осъжда на раздяла кръвно свързани хора.

Ключов в „На прощаване“ е и мотивът за приемствеността между поколенията. Този мотив е обвързан с образа на братята - те са тези, които ще приемат завета на бунтовника като свята повеля и ще последват неговия път - „като брата си ще станат“.

В най-голяма степен с посланието на „На прощаване“ е свързан мотивът за безсмъртието. Той е вложен в много Ботеви творби. Най-пряко е изразен чрез безсмъртното четиристишие от стихотворението „Хаджи Димитър“: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира...“. В „На прощаване“ мотивът за безсмъртието е най-ярко представен във финала - чрез идеята за наградата, която бунтовникът вярва, че заслужава:
...да каже нявга народът:
умря сиромах за правда, 
за правда и за свобода...

Ключовите мотиви в стихотворението „На прощаване“ са типично възрожденски и са свързани с голямата тема за борбите на народа ни за освобождение от робството.

4. Лирическият говорител и героите:

Лирическият говорител и лирическият герой в стихотворението „На прощаване“ съвпадат. Така словото на бунтовника, представено от 1 лице придобива още по-голяма изповедна сила, звучи още по-убедително. Никой не би могъл да представи съкровените чувства и мисли на един човек в съдбовен момент по- добре от самия него.
Изповедната форма, представяща монолог в 1 лице единствено число, създава усещането за споделеност, интимност на преживяването. Тази форма скъсява дистанцията между читателя и лирическия герой.
Лирическият герой се самохарактеризира:
• той е „със сърце мъжко, юнашко“;
„не трае / да гледа турчин, че бесней“ в родината му;
• непоколебим е в решението си - „на глас тичам народен / срещу врагът си безверни“;
• приема рискования път на борбата - „аз може млад да загина“;
• мисли за своята смърт като за събитие, което е едновременно и трагично, и величаво - тази идея е наложена чрез контраста между бялото, което се свързва с героичната слава, и черното - символ на смъртта и мъката, която тя причинява на осиротелите близки;
• вярва, че делото му ще бъде продължено от неговите братя;
• убеден е, че неговата „песен юнашка“ ще съхрани истината за това „защо и как“ е загинал;
• няма съмнение, че заслужава наградата да остане в паметта на народа като герой.

Образът на лирическия герой може да се възприеме като художествено обобщение - в него е въплътена възрожденската идея за достойния човек. В този образ са можели да припознаят себе си, собствените си чувства, стремежи и мечти всички борци за свобода, избрали да поставят отечеството над грижата за собствения си живот.

Ключов в творбата е образът на майката. Многобройните обръщения на лирическия герой към нея създават впечатлението за диалог. Всъщност обаче словото на лирическия герой е монологично. Означенията на пространството в творбата недвусмислено ясно показват, че той и майката са далече един от друг и няма как да се чуват, за да обменят мисли - той е в „тая тежка чужбина“, а тя - „там“, отвъд „тиха бяла Дунава“ - границата, която лирическият герой се готви да премине. Майката присъства в словото на бунтовника като скъп образ, въплъщаващ идеята за кръвната свързаност между човека и тази, която му е вдъхнала живот. Нещо повече - за възрожденското съзнание е присъщо сливането на образа на родната майка с образа на родината майка.

Любимата на бунтовника в стихотворението е представена в духа на българския песенен фолклор - тя е „либе хубаво“, „либе мило, хубаво“, с „черни очи“. Подчертана е духовната близост между нея и лирическия герой. Дълбокият й поглед и тихата й усмивка изразяват обич и разбиране.

Бащата и братята също са част от обичания роден свят. Болката на бунтовника, предизвикана от робската им участ, се долавя в израза, чрез който те са характеризирани в лирическия увод - „черни чернеят“. На братята лирическият герой възлага своите надежди да приемат завета му и да продължат пътя му.

Момците от дружината на бунтовника са обрисувани в духа на българския песенен фолклор - те са „лични юнаци“, „с левове златни на чело“, с „иглянки пушки“, със „саби змии“. Наречени са от лирическия герой „юнаци“ и с достолепието си будят възторг.

В текста на стихотворението „На прощаване“ ярко присъства и образът на обичаната родна земя. Това е земята, която бунтовникът с топло синовно чувство нарича „бащино огнище“ и за която копнее. Обичта към тази земя го кара да възкликне „...ах, утре като премина / през тиха бяла Дунава!“, а след това многократно да повтори местоименното наречие „там“, което усилва усещането за това колко мечтано за лирическия герой е завръщането в отечеството.

Стихотворението „На прощаване“ гради ярка конкретна представа за отечеството - то не е абстрактно, отвлечено понятие, а е съвкупност от обичаната родна земя и нейния народ - майката, бащата, любимата и братята. Образът на братята в контекста на творбата разширява своето значение и става знак на всички, в чиито жили тече българска кръв.

В стихотворението присъства и образът на поробителите. Тяхната жестокост е внушена чрез експресивния глагол в израза „турчин, че бесней / над бащино ми огнище“. Справедливата ненавист на лирическия герой към робството е изразена и чрез израза „турска черна прокуда“. В този израз е вложено разбирането, че робството е най-голямото зло, което може да сполети един народ, защото осъжда на раздяла майки и синове, любими и близки хора.
Омразата на лирическия герой към поробителите е израз на неговото будно чувство за справедливост.

5. Конфликтите:

Основният конфликт в стихотворението „На прощаване“ е между борците за свобода и поробителите.

Успоредно с основния конфликт в творбата присъства и конфликтът между борците за свобода и онези българи, които не разбират смисъла на саможертвата в името на свободата, защото поставят над всичко грижата за собственото си оцеляване. Тяхната оценка за лирическия герой е, че той е „нехранимайка“.

Най-определящо за стихотворението „На прощаване“ е отсъствието на вътрешен конфликт. Обичайно в ситуации като тази, в която се намира бунтовникът, хората се чувстват разколебани - между страха за живота си и желанието да извършат подвиг; между дълга към своите близки и дълга към целия народ. Ботевият бунтовник обаче е категоричен в избора си - избор, продиктуван и от гласа на разума, и от гласа на сърцето.
Акцент: Конфликтът, който е най-съществен за смисъла на творбата, е между крепителите на робството и вестителите на свободата.

6. Ценностите:

• Свободата на отечеството
• Дългът към отечеството
• Действената любов към отечеството

7. Посланието:

Достойният избор на човека, чието отечество е поробено и за когото свободата е свръхценност, изисква саможертва. Всеки, който тръгне по страшния, но славен път на борбата, рискува живота си, но печели безсмъртие и заслужава признателността на своя народ.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave