ЖИТЕЙСКИЯТ ИЗБОР НА ЛИРИЧЕСКИЯ ГЕРОЙ В СТИХОТВОРЕНИЕТО „НА ПРОЩАВАНЕ“

Епоха: 60-те - 70-те години на XIX век, белязани от бурен подем на националноосвободителните борби. Българското общество решително се разграничава от поробителя. В този период завършва процесът на културното възраждане и на духовното обособяване на българската нация. Заражда се организирано националнореволюционно освободително движение, чийто връх е Априлското въстание през 1876 г.

Авторът: Христо Ботев е роден на 25 декември 1847 г. (по нов стил - 6 януари 1848 г.) в гр. Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. Началното си образование (1854 - 1858) получава в Карлово, където учителства баща му. След това до 1863 г. учи в калоферското училище. През есента на същата година заминава за Русия и става ученик във Втора одеска гимназия. Учи в нея до 1865 г., когато е изключен, защото не се вписва в разбиранията на управата на гимназията за прилежен ученик. Прекратена е стипендията му, но му е отпусната еднократна сума, с която да се прибере в България. Въпреки това известно време Ботев остава в Одеса и се издържа, като дава частни уроци, Записва се като слушател в Историко-филологическия факултет на Императорския новорусийски университет. През есента на 1866 г. Христо Ботев е назначен за учител в Задунаевка, българско село в руската част на Южна Бесарабия. Той прекарва там няколко месеца, но в началото на следващата година получава известие, че баща му е с влошено здраве и семейството му се нуждае от подкрепа.

В началото на 1867 г. се завръща в Калофер и наред с помощта, която оказва на близките си, започва да проповядва бунтовни настроения срещу чорбаджии и турци. През есента на същата година Ботев напуска Калофер и заминава за Румъния, като първоначалните му намерения са да намери средства и да продължи образованието си. Това обаче не се случва.

От октомври 1867 г. живее в Румъния. Работи в Браила в печатницата на Димитър Паничков, където учи печатарския занаят и коригира вестник „Дунавска зора“, редактиран от Добри Войников. В Браила Ботев преживява едно от най-значимите събития в живота на българските емигранти в Румъния - на 7 юли 1868 г. преминава Дунава четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Самият Ботев става писар (секретар) на Жельо войвода, който се готви да премине със своя чета през лятото на 1868 г. Това начинание обаче е осуетено поради липса на достатъчно средства и защото Жельо войвода е арестуван.

През септември 1868 г. Ботев се установява в Букурещ заедно с театралната трупа на Добри Войников, в която е участвал. Румънската полиция не позволява на трупата да изпълни своята програма и актьорите са принудени да се върнат в Браила. Ботев обаче остава в Букурещ. Записва се в Националното медицинско училище, но обучението там не му допада и твърде скоро го напуска. Малко след това - през лютата зима на същата година, Ботев се среща с Левски и за известно време дели неволята на емигрантския живот с него, като намират подслон в една запустяла мелница край Букурещ.
 
В следващите години Ботев се мести от град на град. През 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност, но е освободен, след като за него се застъпват Димитър Ценович и Любен Каравелов по настояване на Васил Левски. Започва работа като коректор при Каравелов, а по-късно става негов сътрудник. В този период от живота си Ботев развива активна дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза в. „Знаме“. През 1875 г. съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката „Песни и стихотворения“.

През май 1876 г. Ботев организира чета, чийто войвода става самият той. От Гюргево се качва с част от четата на кораба „Радецки“ и на 17 май заставят капитана на кораба да спре на българския бряг.

На 20 май 1876 г. е последният тежък бой, който четата води във Врачанския Балкан. В края на този ден, изпълнен с драматични събития, Ботев пада, пронизан от куршум.

Творчество: Ботев е оставил малко на брой, но забележителни стихотворения: „Майце си“, „Към брата си“, „На прощаване“, „Елегия“, „Делба“, „До моето първо либе“, „Хайдути“ („Баща и син“), „Пристанала“, „Борба“, „Стран¬ник“, „Гергьовден“, „Патриот“, „Хаджи Дими¬тър“, „В механата“, „Моята молитва“, „Зададе се облак темен“, „Ней“, „Обесването на Васил Левски“, „Защо не съм...?“, „Послание“.
По-известните му публицистични текстове са: „Символ-верую на българската комуна“, „Смешен плач“, „Примери от турско правосъ¬дие“, „Наместо програма“, „Народът. Вчера, днес и утре“, „Петрушан“, „Решен ли е черковният въпрос?“.

Теми:
•    борбата за свобода;
•    житейският избор на достойния човек;
•    саможертвата в името на свободата;
•    любовта и дългът към отечеството;
•    борбата за социална справедливост. 

Смислови части. Мисли и чувства на лирическия герой: 

Смисловите части:
Лирическият увод съдържа основните причини за направения от лирическия герой житейски избор:
•    синовната обич към отечеството - към майката, която го е родила „със сърце мъжко, юнашко“ и е чието мляко е закърмен; либето с „оназ тиха усмивка“, чийто поглед е пленил сърцето му; бащата и братята, които „черни чернеят“ в робската си участ; родната земя отвъд „тиха бяла Дунава“, където е бащиното огнище, където е всичко скъпо за лирическия герой;
•    нетърпимостта към робството - „таз черна прокуда“, която майката е призована да кълне и проклина;
•    дълга към своя народ и чувството за чест, които намират обобщен израз във финала на лирическия увод.
 
Мисли и чувства на лирическия герой:
•    Желание да бъде утешена майката
•    Любов към отечеството
•    Нетърпимост към робството
•    Решителност, убеденост, че избраният път е единствено правилен

Същинската част представя виденията на бунтовника за утрешния ден:
•    най-напред в мислите му се поражда представата за това как близките ще узнаят трагичната вест за неговата гибел - бунтовникът настоява майката да понесе стоически болката, която ще й причини загубата на първородното чедо, и да стане негова съмишленица, като предаде завета му на братята;
•    след картината на юнашката гибел във въображението на бунтовника изниква представата за победното завръщане - въображаемата картина завладява със своята пролетна пъстрота, с героичното излъчване на завърналите се от битките момци, с усещането за ликуването на посрещачите
Във видението за юнашката гибел:
•    хладнокръвно и гордо приемане на смъртта като логичен край на героите, избрали пътя на саможертвата за отечеството;
•    презрение към онези, които не биха разбрали смисъла на саможертвата му;
•    вяра, че братята ще изпълнят завета му;
•    убеденост, че истината за подвига му ще се съхрани в песента - памет за героичните дела на народа ни.
В картината на победното завръщане:
•    щастие от постигнатата победа;
•    гордост от изминатия път;
•    радост от срещата с майката и либето;
•    трезва преценка, че цената на победата е пролятата кръв на героите.

Финалът на стихотворението представя равносметката на бунтовника за направения избор и твърдата му решимост да поеме по пътя на борбата.
•    Яснота, че „пътят е страшен, но славен“ - саможертвената смърт е едновременно и трагична, и величава.
•    Убеденост, че всеки, който поеме по този път, заслужава наградата името му да се помни от потомците „нявга“.

„Движението“ на мисълта и на чувствата на бунтовника от настоящето към бъдещето определя основните смислови части в творбата.

Началото, краят и заглавието:
Началото и краят на стихотворението представят преживяванията на героя в съдбовния мо-мент преди началото на пътя, а средищната част е въображаем полет на мислите му към утрешния ден. Творбата започва и завършва с равносмет¬ката на бунтовника за направения избор. Ако прочетем последователно, като свързан текст, ли¬рическия увод на стихотворението и финала, ще видим, че взети заедно, те имат единен, цялостен смисъл. Може да се каже, че началото и краят на „На прощаване“ образуват своеобразна „рамка“, в която са вместени виденията на бунтовника, устремил поглед към своя утрешен ден.
Заглавието „На прощаване“ кореспондира с цялостния смисъл на творбата. Словосъчета¬нието насочва към конкретен времеви момент - бунтовникът отправя своята съкровена изповед към майката, когато тръгва по пътя на борбата. Към това го подтикват чувството му на синовна обич и дълг и желанието да получи майчината прошка и благословия в съдбовния за него час. Думата „прощаване“ в контекста на заглавието означава „сбогуване“. Лирическият герой знае каква е цената на свободата, и е готов на саможертва. Затова преди началото на пътя, който вещае гибел, той се сбогува с майката и либето.
Смисълът на началото и края на стихотворението „На прощаване“ е свързан с причините, които подтикват бунтовника да направи своя избор, и с твърдата му убеденост, че независимо от това каква ще е личната му съдба, този избор му отрежда безсмъртие - наградата за саможертвената храброст.
Заглавието на стихотворението „На прощаване“ ни подготвя да чуем най-съкровена изповед, отправена към най-близкия човек - майката, в най-съдбовния момент от живота на героя. Бунтовникът се сбогува със своята майка и иска нейната прошка, преди да тръгне по пътя на борбата.

Мотивите:
Ключов в стихотворението „На прощаване“ е мотивът за пътя на борбата - път „страшен, но славен“. Този мотив е свързан с темата за житейския избор. Именно към него насочва заглавието. Пътят е страшен, защото вещае гибел, но е славен, защото отрежда безсмъртие на всеки, който е имал куража да тръгне по него. В края на творбата сам бунтовникът прави своята кратка и пределно ясна равносметка:
Дружина тръгва, отива, 
пътят е страшен, но славен: 
аз може млад да загина...
Но... стига ми тая награда - 
да каже нявга народът: 
умря сиромах за правда, 
за правда и за свобода...

Водещ мотив в „На прощаване“ е и мотивът за дълга към своя народ и отечеството.
Според лирическия герой за човека, който има „сърце мъжко, юнашко“, дългът към родината е определяща поведението ценност. Именно това е смисълът, вложен в стиховете „Аз вече пушка нарамих / и на глас тичам народен...“.

Мотивът за дълга към поробеното отечество в Ботевото стихотворение е свързан с мотива за саможертвата в името на свободата. Двукратно в текста на творбата лирическият герой казва: „може млад да загина“. Неслучайно първа от двете видения за утрешния ден е картината на юнашката гибел. Показателно е и това, че в съчетанието „пътят е страшен, но славен“ най-напред е поставено определението „страшен“.

Оригинално в творбата е вплетен и мотивът за майчината клетва. Във фолклорните представи за света битува поверието, че няма по-страшна прокоба за човек от майчината клетва. Ето защо лирическият говорител призовава майката да кълне, да проклина робството - „таз турска черна прокуда“, която осъжда на раздяла кръвно свързани хора.

Ключов в „На прощаване“ е и мотивът за приемствеността между поколенията. Този мотив е обвързан с образа на братята - те са тези, които ще приемат завета на бунтовника като свята повеля и ще последват неговия път - „като брата си ще станат“.

В най-голяма степен с посланието на „На прощаване“ е свързан мотивът за безсмъртието. Той е вложен в много Ботеви творби. Най-пряко е изразен чрез безсмъртното четиристишие от стихотворението „Хаджи Димитър“: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира...“. В „На прощаване“ мотивът за безсмъртието е най-ярко представен във финала - чрез идеята за наградата, която бунтовникът вярва, че заслужава:
...да каже нявга народът: 
умря сиромах за правда, 
за правда и за свобода...

Ключовите мотиви в стихотворението „На прощаване“ са типично възрожденски и са свързани с голямата тема за борбите на народа ни за освобождение от робството.
 
Лирическият говорител и героите:

Лирическият говорител и лирическият герой в стихотворението „На прощаване“ съвпадат. Така словото на бунтовника, представено от 1 лице придобива още по-голяма изповедна сила, звучи още по-убедително. Никой не би могъл да представи съкровените чувства и мисли на един човек в съдбовен момент по-добре от самия него.
Изповедната форма, представяща монолог в 1 лице единствено число, създава усещането за споделеност, интимност на преживяването. Тази форма скъсява дистанцията между читателя и лирическия герой.

Лирическият герой се самохарактеризира:
•    той е „със сърце мъжко, юнашко“;
•    „не трае / да гледа турчин, че бесней“ в родината му;
•    непоколебим е в решението си - „на глас тичам народен / срещу врагът си безверни“;
•    приема рискования път на борбата - „аз може млад да загина“;
•    мисли за своята смърт като за събитие, което е едновременно и трагично, и величаво - тази идея е наложена чрез контраста между бялото, което се свързва с героичната слава, и черното - символ на смъртта и мъката, която тя причинява на осиротелите близки;
•    вярва, че делото му ще бъде продължено от неговите братя;
•    убеден е, че неговата „песен юнашка“ ще съхрани истината за това „защо и как“ е загинал;
•    няма съмнение, че заслужава наградата да остане в паметта на народа като герой. 

Образът на лирическия герой може да се възприеме като художествено обобщение - в него е въплътена възрожденската идея за достойния човек. В този образ са можели да припознаят себе си, собствените си чувства, стремежи и мечти всички борци за свобода, избрали да поставят отечеството над грижата за собствения си живот.

Ключов в творбата е образът на майката. Многобройните обръщения на лирическия герой към нея създават впечатлението за диалог. Всъщност обаче словото на лирическия герой е монологично. Означенията на пространството в творбата недвусмислено ясно показват, че той и майката са далече един от друг и няма как да се чуват, за да обменят мисли - той е в „тая тежка чужбина“, а тя - „там“, отвъд „тиха бяла Дунава“ - границата, която лирическият герой се готви да премине. Майката присъства в словото на бунтовника като скъп образ, въп¬лъщаващ идеята за кръвната свързаност между човека и тази, която му е вдъхнала живот. Нещо повече - за възрожденското съзнание е присъщо сливането на образа на родната майка с образа на родината майка.

Любимата на бунтовника в стихотворението е представена в духа на българския песенен фолклор - тя е „либе хубаво“, „либе мило, хубаво“, с „черни очи“. Подчертана е духовната близост между нея и лирическия герой. Дълбокият й поглед и тихата й усмивка изразяват обич и разбиране.

Бащата и братята също са част от обичания роден свят. Болката на бунтовника, предизвикана от робската им участ, се долавя в израза, чрез който те са характеризирани в лирическия увод - „черни чернеят“. На братята лирическият герой възлага своите надежди да приемат завета му и да продължат пътя му.

Момците от дружината на бунтовника са обрисувани в духа на българския песенен фолк¬лор - те са „лични юнаци“, „с левове златни на чело“, с „иглянки пушки“, със „саби змии“. Наречени са от лирическия герой „юнаци“ и с достолепието си будят възторг.

В текста на стихотворението „На прощаване“ ярко присъства и образът на обичаната родна земя. Това е земята, която бунтовникът с топло синовно чувство нарича „бащино огнище“ и за която копнее. Обичта към тази земя го кара да възкликне „...ах, утре като премина / през тиха бяла Дунава!“, а след това многократно да повтори местоименното наречие „там“, което усилва усещането за това колко мечтано за лирическия герой е завръщането в отечеството.

Стихотворението „На прощаване“ гради ярка конкретна представа за отечеството - то не е абстрактно, отвлечено понятие, а е съвкупност от обичаната родна земя и нейния народ - майката, бащата, любимата и братята. Образът на братята в контекста на творбата разширява своето значение и става знак на всички, в чиито жили тече българска кръв.

В стихотворението присъства и образът на поробителите. Тяхната жестокост е внушена чрез експресивния глагол в израза „турчин, че бесней / над бащино ми огнище“. Справедливата ненавист на лирическия герой към робството е изразена и чрез израза „турска черна прокуда“. В този израз е вложено разбирането, че робството е най-голямото зло, което може да сполети един народ, защото осъжда на раздяла майки и синове, любими и близки хора.

Омразата на лирическия герой към поробителите е израз на неговото будно чувство за справедливост.

Конфликтите:
Основният конфликт в стихотворението „На прощаване“ е между борците за свобода и поробителите.

Успоредно с основния конфликт в творбата присъства и конфликтът между борците за свобода и онези българи, които не разбират смисъла на саможертвата в името на свободата, защото поставят над всичко грижата за собственото си оцеляване. Тяхната оценка за лирическия герой е, че той е „нехранимайка“.

Най-определящо за стихотворението „На прощаване“ е отсъствието на вътрешен конфликт. Обичайно в ситуации като тази, в която се намира бунтовникът, хората се чувстват разколебани - между страха за живота си и желанието да извършат подвиг; между дълга към своите близки и дълга към целия народ. Волевият бунтовник обаче е категоричен в избора си - избор, продиктуван и от гласа на разума, и от гласа на сърцето.

Конфликтът, който е най-съществен за смисъла на творбата, е между крепителите на робството и вестителите на свободата.
    
Проблемите:

  • Струва ли си да се по-жертва един човешки живот?
  • Каква е цената на свободата?
  • Кога човек постига безсмъртие?

Ценностите:

  • Свободата на отечеството
  • Дългът към отечеството
  • Действената любов към отечеството

Посланието:
Достойният избор на човека, чието отечество е поробено и за когото свободата е свръхценност, изисква саможертва. Всеки, който тръгне по страшния, но славен път на борбата, рискува живота си, но печели безсмъртие и заслужава признателността на своя народ. 

АКЦЕНТИТЕ НАКРАТКО:
1. Смислови части. Мисли и чувства на лирическия герой: Стихотворението е изградено от три смислови части, като във втората се съдържат две подчасти, представящи съответно картината на юнашката гибел и картината на победното завръщане. В първата и в третата част - началото и края на творбата, лирическият говорител споделя кои са мотивите да избере пътя на борбата и защо не се колебае да тръгне по този път, а във втората част представя своите видения за утрешния ден, първото - породено от разбирането, че пътят на борбата вещае гибел, а второто - вдъхновено от мечтата за победно завръщане.
2. Началото, краят и заглавието: Началото и краят на стихотворението пряко кореспондират със заглавието „На прощаване“ и в голяма степен обясняват неговия смисъл. Важно е не толкова самото прощаване (сбогуване), а онова, което се случва на прощаване (на сбогуване). В такъв момент лирическият герой изказва молбата си майката да стане изпълнител на неговото духовно завещание - към братята, към народа, към бъдещите поколения борци.
3. Мотивите: за пътя, за любовта към родината и дълга към нея, за майчината клетва, за свободата и саможертвата, за приемствеността в борбата, за мисията на водачите.
4. Героите: В центъра е образът на лирическия герой - бунтовника, избрал да тръгне по пътя на борбата, а мислите му са свързани с майката, с либето, с бащата и братята, с поробителите
5. Основният конфликт: между поробения народ и тираните.
6. Проблемите и ценностите:
Ботевото стихотворение „На прощаване“ поставя въпроса коя е онази свръхценност, в името на която човек трябва да загърби страха и да рискува живота си. Творбата утвърждава действената любов към отечеството като вдъхновение за подвиг. Достойният българин е родолюбец с будно чувство за справедливост, който смело и решително тръгва по пътя на борбата за свобода, готов да се пожертва в името на бъдещето.
7. Посланието: Страшният, но славен път на борбата за свобода е път към безсмъртието. По него тръгват онези, които носят в сърцата си действена любов към отечеството и вярват, че само свободен, един народ може да върви към светло бъдеше. 

@bgmateriali.com

Изтеглиsave