Йохан Волфганг Гьоте е роден на 28 август 1749 г. във Франкфурт на Майн тогава част от Свещената римска империя. Баща му Гаспар Гьоте е юрисконсулт с титла императорски съветник. Той лично се грижи за началното образование на сина си, обучавайки го по музика, живопис и чужди езици. Гьоте по-късно учи право в университета в Лайпциг (1765-1768). Но юридическите науки не му допадат особено и той предпочита да посещава редовно театър, да взима уроци по рисуване, прави и първи поетически опити. Стиховете, които пише в Лайпциг, са в духа на модерната тогава изящна поезия в стил Рококо.
През 1770 г. Гьоте получава степента доктор по право и няколко месеца практикува в съда в град Вецлар, след което отново се завръща в родния Франкфурт.
Ранното творчество на Гьоте по-късно вдъхновява следващото поколение немски поети романтици - Новалис, Николаус Ленау и други.
Страданията на младия Вертер и Гьоц фон Берлихинген донасят огромна слава на автора си. В дома на Гьоте се стичат множество почитатели, сред които е и престолонаследникът на провинция Саксония-Ваймар-Айзенах Карл Август. Веднага щом наследява престола, той кани Гьоте да живее във Ваймар. Поетът постъпва на служба към княжеския двор, получава званието действителен таен съветник и място в Държавния съвет, после е назначен за първи министър. Ентусиазирано се заема с организирането на културния живот на Ваймар. Привлича да работят там Йохан Готфид Хердер и Фридрих Шилер.
През този период Гьоте пише някои от най-хубавите си балади – „Рибар“, „Горския цар“, „Певец“, но като цяло огромната натовареност не му позволява пълноценни творчески занимания. Някои го определят като затихваща знаменитост. Вероятно самият той се е чувствал неудовлетворен, тъй като през 1786 г. тайно напуска Ваймар и за две години се установява в Италия. Съприкосновението с хармоничната антична култура оказва огромно положително влияние върху Гьоте. Той се завръща в Германия помъдрял и успокоен, изпълнен с нови творчески планове. Ориентиран изцяло към принципите на класицизма търси възможности за тяхното утвърждаване в съвременното немско изкуство. 
Така се ражда програмата на Ваймарския класицизъм, от която е вдъхновено и късното Гьотево творчество - великолепните „Римски елегии“ (1790), посветени на съпругата му Кристине Вулпиус; епичната поема „Херман и Доротея“ (1797); драматургичните творби, които той започва по-рано, но едва тогава преосмисля и публикува – „Ифигения в Таврида“ (1787), „Егмонт“ (1788), „Торквато Тасо“ (1790); образецът на новия образователен роман „Вилхелм Майстер - години на учение“ (1796) и „Вилхем Майстер - години на странстване“, както и „Отричащите се“ (1821), мемоарна-автобиографична книга „Поезия и истина“ (1811-1814) и още много други. Ваймарското академично издание на неговите произведения, осъществено по поръчка на великата херцогиня Софи фон Заксен в периода 1887-1920 г. се състои от 143 тома.
Бляскавата епоха на своята литературна дейност Гьоте завършва с най-великата творба на живота си трагедията „Фауст“. Тя го определя като безспорен лидер в интелектуалния живот на Германия. Цяла Европа с уважение произнася името на поета. Дори Наполеон през 1806 г., след като завладява град Ваймар, цял час с увлечение разговаря с Гьоте и го награждава с Кръста на Почетния легион.
Син на една от най-бурните и противоречиви епохи от историята на Германия, дългият живот на Гьоте съвпада изцяло със втората половина на просветителския 18 век и с първата третина на 19 век, когато капитализмът бързо се установява в Европа, включително и в родината на писателя. Младият Гьоте, който се превръща в духовен водач и символ на предромантичното направление „Буря и устрем“ (60-80-те години на 18-ти век) в младите си години е съвременник на френските просветители-енциклопедисти Волтер, Дидро, Русо. Идеите на движението „Буря и устрем“ оказват голямо влияния върху ранното творчество на Гьоте. Основни теми в него са силната личност, геният, свръхчовекът. Сред най-известните му произведения от този период са одата „Прометей“ (1774), първоначалният вариант на Фауст – „Прафауст“ (1773), първата немска историческа драма „Гьоц фон Берлихинген с желязната ръка“ (написана през 1771 г. и публикувана през 1773 г.) и сантименталният роман „Страданията на Младия Вертер“ (1774).
Той е свидетел и на предреволюционния кипеж в съседна Франция и на избухналата през 1789г. там буржоазна революция, а като наблюдател на паметната битка при Валми между френската революционна армия и войските на контрареволюцията и техните помагачи през 1792г., изрича мисълта че е присъствал при раждането на нова историческа епоха. В зрялата си възраст Гьоте е свидетел на Наполеоновите войни, прекроили картата на Европа и оказали огромно въздействие върху политическия и духовния живот на тогавашна Германия. През 1808г. по покана на император Наполеон Гьоте се среща с него в Ерфурт. Свидетелство за непоклатимото човешко и писателско достойнство на Гьоте е отговорът му на внушението на Наполеон, че би могъл да посвети своя творба на руския император Александър I, който също е в Ерфурт по това време. „Ваше величество - отвърнал Гьоте, - нямам такъв навик; когато започнах да пиша, възприех принципа да не правя посвещения, за да не се разкайвам никога“. И когато императорът отбелязва, че великите писатели от епохата на Луи XIV не са постъпвали така, Гьоте казва: „Вярно е, но Ваше величество не би твърдял, че те никога не са се разкайвали“.
Гьоте надживява не само изпълнените с превратности (особено за родината му) Наполеонови войни, но и Реставрацията, и Юлската революция от 1830г.
Междувременно домът му във Ваймар се е превърнал в столицата на духа, към която се стремят хората на словото и мисълта от цял свят. Старият Гьоте не изпуска перото до края на живота си и следи с неугасващ интерес проявите на младата литература. Той дава израз на съжалението си от преждевременната смърт на Байрон в епохалната си творба „Фауст“, а по-късно подарява перото си на Жуковски, за да го връчи на младия Пушкин, чиято слава е прекосила цяла Европа.
Когато на 22 март 1832г. 82-годишният Гьоте умира, той оставя 40 тома съчинения, издадени под неговия личен надзор от прочутия издател Гота. По-късно към тях се прибавят и неиздадените му творби, научните му съчинения и обемистата му кореспонденция, като по този начин събраните му съчинения достигат внушителната цифра от стотина тома.
Творчеството на Гьоте прави впечатление не само със своя обем, но и с разнообразието си. Трудно е да се каже като поет или белетрист е по-голям  писател той. Поезия Гьоте пише от юношеските си години почти до края на живота си, като създава хиляди стихотворения в най-разнообразни лирически жанрове балади, елегии, сонети, епиграми, философска поезия. Стихотворенията на Гьоте са едни от най-високите върхове, до които се е извисявала немската поетическа реч. Към периода на „Буря и устрем“ се отнасят стихотворните фрагменти „Прометей“, „Мохамед“ и много от прелестните му лирически песни и балади. 
В зрялата си възраст Гьоте се интересува от персийска класическа поезия, чете Хафез и пише своя знаменит „Западно-източен диван“, гениална интерпретация на обсебилите го източни мотиви. И ако в началото на творческия път на Гьоте са написани такива поетически шедьоври като „Сватбена песен“, „Пигмалион“, „Теменужка“, „Циганска песен“, „Буреносна песен на странника“ и други, знаменитата „Елегия“, влязла в литературата като Мариенбадска, е един от последните му мощни лирически изблици, породен от любовта на възрастния поет към двадесетгодишната Улрике фон Левецов. Епическата поема „Херман и Доротея“ (1797г.) написана в хекзаметри, е плод на увлечението на Гьоте по античния свят и Омировия епос.
Гьоте се изявява и като блестящ драматург. В младежките си години, когато е един от вдъхновителите на литературното движение „Буря и устрем“, той се увлича от Шекспир и пише в духа на историческите му хроники „Гьоц фон Берлихинген“, драма със сюжет из селските войни в Германия (в началото на 16 век). По-късно Гьоте се увлича по гръко-римската класика и създава за Ваймарския театър, чийто интендант и художествен ръководител е в продължение на няколко десетилетия, драмите „Ифигения в Таврида“, „Егмонт“, „Клавиго“, „Торквато Тасо“ и „Незаконната дъщеря“, които заемат важно място в развитието на немския класически театър. Гьоте споделя възгледите на великия си приятел Шилер за театъра като обществена институция и художествено явление. Свидетелство за важната роля, която му отрежда като трибуна за разискване на най-важните обществени идеи, е и знаменитият Пролог в театъра към трагедията „Фауст“.
С няколкото си романа Гьоте изпъква и като един от строителите на немския роман. Световна слава донася на младия писател още първият му роман „Страданията на младия Вертер“ (1774г.), написан под формата на дневник по действително преживяване. Романът „Вилхелм Майстер“ е сходен с трагедията „Фауст“ по това, че е съзрявал в съзнанието на Гьоте няколко десетилетия. Първия вариант на романа се отнася към 1777г. С „Вилхелм Майстер“ Гьоте полага началото на така наречения възпитателен роман в немската литература, в който се изобразява нравственото съзряване на главния герой. Интересен по замисъл е и романът „Родства по избор“.
Гьоте оставя трайни следи и в немската мемоарно-автобиографична проза с книгата си „Поезия и истина“ (1811-1833). Най-сетне, той е и забележителен естет, теоретик и критик на изкуството, който откликвал с рядка доброжелателност и със забележителна вещина на най-важните събития в духовния живот на своята епоха. Тази сравнително слабо оценена от съвременниците му дейност днес изпъква в перспективата на времето като още една ярка черта на всестранния му творчески гений.
 

@bgmateriali.com

Изтеглиsave