Алеко изповядва, че най-щастливият момент в живота му бил, когато му хрумнала идеята да напише «Бай Ганьо». Всъщност, преди да му хрумне тази идея, преди да дойде до съзнанието му, тя е назрявала постепенно у него. По какъв начин, при какви условия и поводи възниква и се определя даденият образ и изобщо идеята на цялото произведение? 
Без съмнение първият повод се крие в неговите наблюдения над българската действителност — когато от единичните случаи неволно се е домогвал към обобщение. Отделният, конкретният образ на Бай Ганя изпъква в съзнанието на Алека най-напред като контраст на европейската цивилизация. От детинство още Алеко е слушал разкази за смешните авантюри на прости българи, които са странствували из Европа, сблъсквали са се там с една чужда за тях обстановка и са изпадали в най-комични положения. Слушал е тия разкази най-напред от своя баща, който е пътувал из Австрия и е имал случаи да наблюдава там свои сънародници. Разбира се, подобни разкази, превърнати постепенно в анекдоти, той е слушал и от много други лица, преди да напише произведението си. Особено в неговия роден град ще да се е разказвало твърде много за наивни и прости българи, които се проявяват не само на чужбина, но и на своя родна почва. Свищов, както и другите наши крайдунавски градове, преди Освобождението още е бил чувствително повлиян от криворазбраната румънска цивилизация. Неговите заможни граждани често са навестявали румънските градове. Търговията ги е заставяла да пътуват не само до Букурещ, но и до Будапеща и Виена, а често и охолният живот е създавал у тях охота за подобни пътувания. Така те са се запознавали с вида и външния блясък на една чисто материална култура и са се завръщали в родния си град, иронично настроени към българската простотия, към първобитните наши условия. При мисълта, че са видели един друг свят — в техните очи един образцов, съвършен свят - при самовнушението, че са се сродили с една висока култура, те са се чувствували някак горди, надраснали околната действителност. Тяхната заможност, търговските сношения с чужда среда, честите пътувания — всичко това е създавало и поддържало у тях известна аристократическа, съсловна надменност, да не кажа аристократическа мания — и в турско време не е било нещо съвсем изключително отделни лица от тия самозвани аристократически среди да се считат в гордостта си за потомци на стари болярски родове — едва ли не за потомци на последната българска царска династия. Българският бит е пораждал у тях присмех и подигравки. Към него те са се отнасяли презрително, като към нещо грубо, долно, съвсем чуждо, дори враждебно на онова, що ги е увличало в чуждите земи. С присмехите си, с ироничните си разкази и описания те са обичали да спират вниманието на другите върху българската недодяланост и грубост, та върху фона на тия български недостатъци да изпъква по-ясно тяхната своеобразна цивилизованост. 
Алеко е познавал отблизо тая среда и нейното отношение към простите българи, неспособни да се сродят с една по-висока цивилизация. В детинство той се е движил в нея и както споменах, слушал е там смешни анекдоти и разкази за лица, подобни на своя херой. Сам Алеко произлиза от такава среда и неговият аристократизъм, за който ни говорят неговите близки приятели (Пенчо Славейков и Найчо Цанов), навярно е зароден в кръга на тая горда свищовска аристокрация. Следи от тоя външен аристократизъм ние долавяме в психиката на Алековия баща и изобщо в цялата семейна среда, в която е раснал и се е развивал Алеко. Тъй например на Алека не са позволявали да дружи с деца от просто произхождение. Бащата дори не се е съгласил да пусне чедото си да се учи в свищовското училище в Долната махала, за да не попадне там в съвсем проста среда; предпочел да го прати в друг град. Ето що разказва по тоя случай Пенчо Славейков, като загатва при това за особените аристократически наклонности на бащата и сина: «Честолюбивият баща, заможен първенец гражданин, види се по психологията на оная епоха, ще е сметал, че синът на Иваница Хаджи Константинов ще си е по на място да се учи в друг град, отколкото да другарува и да се въргаля с разни гуреливи свищовлийчета от Долня Махала, на които и сам Алеко, докрай живот, гледаше някак с пренебрежение. Покрай другите характерни черти, чедото беше наследило от баща си и известен чорбаджийски поглед към хората, което обаче инак не накърняваше демократическите му чувства. Изобщо по наследство бяха присадени у Алека най-вече черти от характера на бащата, макар че и майчината благост и нега да бяха му тъй също, дълбоко привити.» Изобщо от баща си той наследи «затвореност, чувство за чест и лично достойнство — кърмачка на гордостта» (Пенчо Славейков, Събрани съчинения, т. VI, кн. 1,116). 
Отбелязваме нарочно всички тия факти, понеже те обясняват до известна степен генезиса на Бай Ганя: от тях виждаме при какви условия, в ранно детство още, са се определяли отношенията на Алека към оная простобългарска среда, от която са отбягвали свищовските първенци и която им е давала толкова много материал за подигравки, комични анекдоти и весели истории. В тоя аристократичен кръг именно, който е поставял себе си твърде високо и който се е обособявал не само със съсловните си интереси, но и със своя вкус, с традициите си, със своя начин на живеене, със съсловната си гордост, у Алека е възниквал и се е развивал най-напред в твърде общи и смътни очертания образът на един пословичен, комичен херой, който няма никакво съзнание за своята простотия и простащина. 
Смешни разкази за прости българи, които се подвизават в чужбина или пък проявяват своята недодяланост в родната си страна, Алеко е продължавал да слуша и след като напуща Свищов. У нас и до ден днешен се разказва тъй често за тия българи — особено за български студенти, — които все не могат да свикнат с европейската обстановка, да се приспособят към нея — запазват докрай грубите си български черти, не само комични, но и противни понякога. Средата, в която се е движил Алеко в София, особено неговата любима дружина, тъй наречената «Весела България», се е забавлявала най-много с разказване на анекдоти от тоя род. «В средата на познати, приятели и другари и при чаша бира в ръка — понякога цяло буре, заобиколено от безгрижници луди-млади — посипват се охолни разправии за всичко видено и чуто от чуждия живот, при които разправии сами са изпъквали съпоставления и разправии от нашия» (Пенчо Славейков, пое. кн., с. 147—148). 
Пък и сам Алеко в своите пътувания до Париж, Прага и Америка е имал неведнъж случай да наблюдава българи в странство. Тъй например в Чикаго, на изложението той се среща с Ганя Сомов, продавач на розово масло. В неговите думи и постъпки, а също и проявите на другите лица, които среща в българския павилион, той долавя някои от типичните качества на своя херой. Изглежда, че когато го е кръщавал, имал е пред вид не само това действително лице, Ганю Сомов; в спомените си Найчо Цанов свидетелствува, че Алеко искал да увековечи в случая друг един Ганю: «Искам същевременно да увековеча едно име в България — името на Ганю Чолаков!— Това бе името на оня стамболовски прокурор, който отиде да обвинява в предателство своя благодетел, покойния търновски митрополит Климент» (Мисъл, XVII, 1907, с. 171). 
Личен опит и лични наблюдения е използувал авторът не само при създаването на първата част, но и при написването на ония фейлетонни разкази, които съставят съдържанието на втората част и в които е представена политическата дейност на Бай Ганя. Между другото във втората част той изобразява ония български политически нрави, които е наблюдавал като кандидат в свищовските избори. В очерка «Бай Ганю прави избори» той рисува Бай Ганя като правителствен кандидат, който се бори с Алека (в очерка — Иваница Граматиков), Никола Константинов (Никола Търновлията) и д-р Банков (Лулчо Докторов) (Сравн. Съчинения, кн. 1.1901, с. 2, кн. II. 1903, с. 225). В тоя очерк Алеко излиза от събитията на свищовския избор, който излага в отделна дописка. От сравнението на очерка с дописката най-добре може да се види и по какъв начин е използуван действителният случай. 
Мисълта за написването на «Бай Ганю» е отбелязана за пръв път в пътните бележки «До Чикаго и назад» (1893). Като споменува за слабостта на демократичните американци към титли и декорации, Алеко добавя: «Такива са навсякъде всички parvenus («Ох, я ме остави, нени Димитраки, че каквото ме е втресло!. . . Иде ми на ум нашата прокопсана аристокрация. . . Нека да тръгнем веднъж ний с Бай Ганя по Европа, па запя щем една песенчица и за аристократите. . . Създателю всеблагий! Има ли нещо по-печално и по-смешно от българска гражданска и военна аристокрация»). Какво заключение може да се направи от тия редове? Още при писането на пътните бележки Алеко има намерение да изобрази Бай Ганя сред европейска обстановка: «Нека да тръгнем веднъж ний с Бай Ганя по Европа!» При това възнамерявал е да осмее и българската гражданска и военна аристокрация. Всъщност в неговата книга тя почти не е засегната. 
Алеко възпроизвежда тоя образ не само в двете части на произведението си. В края на книгата си той се обръща към своя херой: «Прощавай! Не е за чудо пак да се срещнем.» И наистина, среща се отново с него във фейлетоните си и го поставя във връзка с нашия политически живот — «Писмо от Бай Ганя до К. Величков», «Бай Ганю в двореца», «Бай Ганю в депутацията», «Бай Ганю и опозиция, ама де-де». . . «Из кореспонденцията на Бай Ганя». 
Казах, че като отделен образ, смътно очертан, Бай Ганю се явява в «До Чикаго и назад». Основните негови качества, подробно дадени отсетне в книгата, тук се проявяват не само от Ганя Сомов, но и от друго едно лице — «софийския гражданин» Айвазиян, касиер на българския павилион. Бих казал: най-интересното нещо, изложено в павилиона в Чикаго, не е нито розовото масло, нито пък окачените гайди, кавали и бъклици, за които споменува Алеко — най-интересното в целия павилион са тия две фигури — Ганю Сомов и Айвазиян — и чуждестранните посетители, които са отивали там, за да намерят и видят България, трябвало е всъщност да се обърнат към тия два продукта на българската и изобщо ориенталската действителност. В тях Алеко долавя някои типични черти на ориенталски нрави и специално на българския характер. Тук ясно проличава неговото хумористично наблюдение, насочено към отрицателните български нрави. 
Ганю Сомов продава розово масло в павилиона; с търговия на розово масло се занимава и Алековият херой. Когато влиза в павилиона, Алеко вижда там Бай Ганя и «две красиви витрини с розово масло». В неговото съзнание неразлъчно се свързват две противоположни възприятия и се сливат в един цялостен образ. Благоуханието на розовото масло и специфичната мирис на Бай Ганя се смесват в един своеобразен, неопределен дъх, приятен и противен едновременно — един дъх, напомнящ българския живот, българската психика, дето се сблъскват най-големи противоречия: симпатични качества и отвратителни черти, неудържима енергия и груби антисоциални чувства, неизчерпаема предприемчивост и отблъскващ практицизъм, безгрижна любознателност и циничен реализъм. 
Тоя продавач на розово масло — който е далеч от отечеството си, — но вътрешно не се е откъснал ни най-малко от него — се отнася към чуждото критично, с недоверие, със скептични бележки. «Айвазиян седи на касата и поглежда недоверчиво под вежди любопитните посетители. До една маса в кюшето седи по турски върху сандък, постлан с килим, някой си българин, Ганю Сомов с антерия, с широк червен пояс н безконечни сини шалвари, пуши цигари с едно дълго черно, с янтар на края цигаре. Пред него на масата са разположени няколко тъмносини ялдъзлии мускали, от които половината празни, останалите напълнени с тереше. Г-н Йовчев и още един помощник се разправяте «мющериите» и най-добросъвестно удовлетворяват неутолимото любопитство на американките. Айвазиян се обажда сегиз-тогиз « — А бе лаф пара не чини, защо не им кажете да купят нещо. 
— Защо й искаш един долар за ножиците бе, искай й два долара. Позавърти я малко, кажи й, че тези са стари ножици, няма ги вече в България: кажи й, че от Настрадин Ходжа са останали. Настрадин Ходжа калма — тъй й кажи. 
— Я виж там онзи абдал какво иска. 
Около «булката» се набрали няколко американки. Помощникът им обяснява надълго и широко частите на костюма и сватбения обред и им откъсна от чемшира по две-три засъхнали листенца. Те си отварят чантичките и старателно скриват сувенира. Айвазиян се обажда: 
— Земай им по пет цента бе, нали ги виждащ какви са будали! 
Посетителите отиват към масата на Бай Ганя. Гледат мускалите, миришат ги и разпитват нещо. Бай Ганю не им проумява от приказката, гледа ги, пухти с цигарето и чете с броениците: 
— Е че като не ти проумявам, къзъм! Я ела тука бе, Герги ли ти беше името, я ела, моля ти се, виж на тази какво й се иска. 
Аз седнах на сандъка при бай Ганя. Той ми разправи, че е пратен тука от един цариградски евреин да продава тереше. Трийесет дена се клатил из Средиземно море и Атлантически океан, доде стигне от Цариград до Ню Йорк. Омръзнало му да седи и в Чикаго. 
— Бам-башка свят — оплакваше се Бай Ганю, — студен свят! Па и женските им хептен заиф работа (при тия думи Бай Ганю презрително изгледва посетителките). Е, друго са нашите хора, жените — гледаш го едно, червено, здраво, пращи, дявол да го вземе! 
Бай Ганю обръщаше разговора все към «женския въпрос». 
В това изображение на Ганя Сомов, а особено на Айвазияна, ние виждаме набелязани някои от най-характерните черти на Бай Ганя — преди всичко неговото отношение към чужденците. За американките казанлъченинът се отзовава: «Хептен заиф работа», а изобщо за американците казва: «Бам-башка свят — студен свят!» Ганю Сомов и Айвазиян считат чужденците за наивни, глупави, за такива, които лесно могат да бъдат надхитрени, изиграни от един практичен ориенталец: «Я виж онзи абдал какво иска. . . Нали ги видиш какви са будали. . . Бай Ганю презрително изгледва посетителите.» Към посетителите и двамата се отнасят с презрение или пък снизходително, със съжаление. В постъпките им, в обръщенията им Айвазиян не вижда проява на практичност — а изглежда че и той, и неговият съсед са убедени, че там, дето няма практичност и егоистична пресметливост, няма и ум: умен е само онзи, който е практичен, който ако не може да изиграе другите, поне се не оставя да бъде изигран. 
В тая първоначална хумористична скица е отбелязан също и грубият материализъм на Бай Ганя: от всичко той гледа да извлече материална изгода — за него няма стойност онова, което «не чини пари». Отбелязана е тъй също и слабостта му към «женския въпрос» — една слабост, на която Алеко често се спира в разказите за Бай Ганя. 
От тия резки контури не е далеч до гротескните изображения, които ни дава Алеко в невероятните (както сам ги нарича) разкази за един съвременен българин. 
Едва ли има друг образ в нашата литература, тъй различно и противоречиво тълкуван, както Алековият Бай Ганю. 
Чужденците, пък и мнозина у нас, го считат за типичен представител на българския характер, нещо повече — на българския национален дух. Произведението на Алека е преведено на руски, немски, сръбски, френски, за да могат чуждестранните читатели да се запознаят с особеностите на нашия народ. 
И преводачи, и читатели са убедени, че това е българинът изобщо. К. Кузмински, съставител на «Болгарский сборник», пише: «Бай Ганю е събирателен тип на българин, едва засегнат от културата, самонадеян, пресметлив.» В предговора към сръбския превод И. Живанович казва: «Алеко е упутио jедан тип у општу kньижевност. Баjа Гане jе у колу оних имена, коjа представль аjу све особине оне расе у коjоj су поникли.» Д-р Кръстев в книгата си за Алека подчертава, че Бай Ганю е "символизация на индивидуалните и социални качества на българския народ". 
Може ли да се приеме такова едно тълкуване, имаме ли основания да считаме Бай Ганя за типичен образ, който обгръща съществените особености на българския народ? 
Една голяма грешка, грубо заблуждение е да се гледа на Бай Ганя като на изразител на типичните български качества, и то изразител, който изчерпва в психическото си съдържание всички тия основни качества. Преди всичко в тоя образ са вложени само отрицателни черти, само недостатъци и пороци; а нашият народ, като всеки друг, покрай отрицателното в себе си таи и нещо от най-положително естество. Това, което отличава народната душа, което е свързано с дълбоките особености на националния характер, е и най-ценно в него, то не е засегнато в Алековото произведение. Ако искаме да се доберем до цялостната българска психика, еднакво до нейните тъмни и светли страни, ние ще трябва да се спрем не пред Бай Ганя. Типичният образ на българина ще дирим не в тая карикатура, а преди всичко в народната поезия и след това в творенията на първите наши художници — тия, които чрез вникване в себе си и чрез наблюдения над народния бит постигат първичните движения на народната душа. Психическата същност на българския характер, тъй както се е определяла в продължение на векове и както е изразена в народната поезия в битовите условия на живота, в традицията, в ясновидството на нашите национални поети, е чужда за Алеко и неговото творчество. Той никога не се впуща в по-дълбоките наблюдения и изучавания на този характер, никога не се вживява напълно в него — обикновено се движи на повърхнината на живота, увлича се като публицист в тревогите на деня, на дадения момент, не прониква и не е в състояние да проникне в оня психически фокус, от който се обуславя и ценното, и несъвършеното у българина и в който се събират не само импулсите на неговата воля, но и значителните форми на неговата мисъл и неговото чувство. 
Да считаме Бай Ганя за представител на българския народ, събирателен образ на определени негови качества, значи да нямаме никаква представа за националната българска психика или пък да не държим сметка за онова, което Алеко конкретно ни дава в книгата си. 
Не са ли изразени тук типичните, най-характерните недостатъци на българина? Ако Бай Ганю не е художествено обобщение на народния характер, не може ли да се счита, тъй както е представен от Алека, за представител само на отрицателното у българина? Щом нашата народност, като всяка друга, се характеризира еднакво и с положителни, и с отрицателни качества, не са ли дадени тук само едните, отрицателните? Някои са склонни да схващат Бай Ганя именно като образ, в който са събрани само недостатъците на българина. Тъй гледа на него например проф. М. Мурко, който го отбелязва с няколко думи в един от томовете на Kultur der Gegen wart. Един историк на нашата литература дава следното тълкувание: «С Бай Ганя Алеко не създаде творение съвършено, но със съвършенство улучи схващанията на българина за собствената негова дебелащина, безочливост, подлост и егоизъм.» В един критически етюд върху Алека четем: «Бай Ганю е живият образ на всичко отрицателно в българщината.» 
Ние не можем да се съгласим с едно такова мнение. Ценното в българската психика, както споменах, съвсем не е засегнато, а отрицателното, дадено в неограничени размери, няма национално типично значение: чудовищно би било да приписваме на българския народ всички тия пороци, що открива авторът у своя герой, да считаме нашия народ точно като Бай Ганя крайно безхарактерен, подъл, продажен, престъпен, неспособен за никаква благородна помисъл, изроден във всяко отношение. Ако у Бай Ганя срещаме някои недостатъци, свойствени на българина, това не значи, че у него, както мисли Мурко, са съединени всички български слабости, или пък че всички пороци, що притежава, са специално български. Както ще изтъкнем, множество от тия пороци могат да бъдат отличителни и за други народи. 
Тогаз как трябва да се гледа на Бай Ганя? Ако не е синтетичен образ на българските морални качества, нито пък само на отрицателните, какво е той собствено? 
Както е даден в произведението на Алека, Бай Ганю не може да се разглежда като закръглен и цялостен художествен образ. Наистина, у него срещаме известни типични черти, но той, изцяло взет, не е тип — в него са съединени външно няколко типа. Той съдържа всевъзможни качества от отрицателен характер; ала тия качества, взети вкупом, по никой начин не могат да се припишат изключително на една народност или на една среда. Всъщност авторът ни дава не един, а няколко типа под едно и също име. У Бай Ганя има черти, които напомнят българския характер, но покрай тях има и други, които нямат нищо общо с националната психика. При това в много случаи той проявява качества не специфично български, а по-общи, присъщи на всеки некултурен народ. Веднъж Алеко има пред вид своя народ, друг път само една част от нашето общество — спира се ту на българските недостатъци, ту изключително на политическите прави през деветдесетте години, ту пък на недостатъци, свойствени на всяка некултурна среда — не само на нашата. Съотношението между съдържание и обем на дадения образ постоянно се мени — съдържанието му ту се разширява, ту се ограничава, а в зависимост от това се менят и размерите на неговата типичност. Мени се и самият образ като носител на разнообразни черти, които не се свързват в една цялост, макар Алеко да ги приписва все на едно и също лице. В преображенията си Бай Ганю напомня манекен, който се явява в различни костюми и маски: веднъж го виждаме пътуващ търговец, неспособен за най-обикновени човешки обноски, друг път се представя като видна политическа личност, влиятелна и авторитетна; от никому неизвестен продавач на розово масло той се превръща в политически и обществен ръководител, «чийто дух, както се изразява авторът, лети и обгръща целия обществен строй и дава свой отпечатък и на политика, и на партии, и на печат». Очевидно е, че в случая Алеко е искал да засегне различни страни на нашата действителност, без да е имал за цел да създаде един завършен, издържан тип, чиито качества да са вътрешно обединени, взаимно обусловени. Бай Ганю напомня мнозина, но тия мнозина не се съединяват в един. В известни случаи той напомня българина, като проявява не всички, а само някои негови качества; в други случаи представя българския политикан само, или пък изобщо един крайно невъзпитан и груб човек, който може да бъде не само българин по народност — и в същото време нито е тип на българин изобщо, нито пък изключително на една битова, обществена или политическа среда. Даденото във втората част на «Бай Ганю» няма никакво отношение към националната психика. 
Ако има нещо, което да го сближава отчасти със специфичното у българина, то е неговият груб практицизъм, неговият утилитаристичен и материалистичен мироглед, неговият трезвен реализъм. Но всичко това трябва да се схваща условно — не като конкретна постъпка, отвратителна в морално отношение, както ни я рисува Алеко, а като мироглед, като вътрешно предразположение, като посока, в която се движи не само мисълта, но и волята. Важна е тук не моралната, а изобщо психическата окраска. Алеко не вниква в основата на отбелязаните типични особености: в произведението му те са засегнати външно, в най-груба, карикатурна, дори невероятна форма, при това твърде епизодично, анекдотично. Загатнахме, че той нито е в състояние, нито пък си поставя за цел да изчерпи съдържанието на българския характер — това е непосилна за него задача. Много по-ясно и по-силно се чувствуват известни страни на национално-типичното в собствените признания на Алека, в неговите авторски изповеди, пръснати из фейлетоните и пътните му бележки, отколкото в изображението на Бай Ганя. Сам Алеко, например в «До Чикаго и назад», неволно, несъзнателно, много по-пълно и по-определено от своя херой изразява типични български черти. С мирогледа си, със своя вкус, с предразположенията си, с интересите си той е много по-типичен българин, отколкото Бай Ганю. 
Бих изтъкнал още едно обстоятелство: докато в собствените Алекови признания и себеизображения, главно в «До Чикаго и назад», българската психика непосредно сама себе си разкрива, докато тук имаме работа с чисто душевни качества, с елементи от психологическо значение предимно, в «Бай Ганю» всичко е дадено или като карикатура, или пък от становището на известна нравствена оценка, на някоя обществена или политическа идея — преобладава етичното, а не психологичното. В тая книга ние не намираме едно свободно и непредвзето художествено възпроизвеждане на българския дух, едно поставяне на: тоя дух извън категориите на ограничения морал, на обикновените граждански добродетели и общоприетото благоприличие. Всеки изобразен жест, всеки карикатурно даден епизод се свързва с известна нравствена или публицистична тенденция или пък с постоянната преднамереност на автора да противопоставя нашето на чуждото. 
Елементи от национално естество бихме могли да отбележим в известни положения и фрази на Бай Ганя, в идиотизмите, с които обича да си служи, в начина, по който задава своите въпроси и разговаря с околните, в някои негови поразително вярно доловени обръщения — но това са предимно външни черти, чрез които трябва да бъде индивидуализиран хероят; при това те не са използувани, както трябва, за една по-установена, по-съсредоточена вътрешна характеристика. 
Споменах, че у Бай Ганя могат да се посочат множество прояви, които съвсем не са специфично български — прояви, свойствени и на други народи и общества. В много отношения Бай Ганю е ориенталец изобщо. Не в един от тия епизоди, които рисува Алеко, ние можем да си представим Бай Ганя колкото българин, толкова и невъзпитан сърбин, влах, арменец или грък. В тия случаи той се явява продукт на една извъннационална среда, която, противопоставена на европейската цивилизация, на нетниската духовна култура, прави впечатление със своята грубост и невъзпитаност. С Ориента Бай Ганю е изтънко запознат: «— Ии, ами аз що свят съм изръшнал! Ц-ц-ц. - Ти остави Едрене, Цариград, ами Влашко! Ти вярваш ли?— туй Гюргево, Турно-Могурели, Плоещ, Питещ, Браила, Букурещ. . . сички съм ги изредил.» Нашите съседи, които превеждат Алековата книга, съвсем напразно ни се присмиват: в културно отношение помежду ни няма никакви различия — върху фона на общата ориеталска некултурност националните различия на известни обществени среди съвсем слабо се чувствуват. Бих отишъл още по-нататък, бих поставил Бай Ганю в един още по-широк кръг: неговите качества могат да се срещнат не само на Ориента. Може би Бай Ганю затова е намерил толкова много преводачи и читатели на чужбина, защото у него покрай екзотичното чужденците намират и нещо свое, откриват нещо от собствения си бит. Ако той им беше съвсем чужд, не щеше да ги заинтересува до такава степен. Струва ми се, че с постъпките си, с начина на своето мислене той не е толкова далеч от тях, колкото си въобразяват те. И съвсем не е прав Живанович, който самоуверено заявява, че Бай Ганю е изразявал само чертите на племето, към което принадлежи, както не е прав и Кръстев, който намира, че в Бай Ганю били въплътени индивидуалните и социални качества на българската народност. . . 
Общността с другите, с ония, които в културно отношение не се различават много от нас, най-ясно личи там, дето Бай Ганю е противопоставен на европейската култура. Разкази, в които се описва подобен контраст, ние срещаме не само в нашата литература, не само в литературата на нашите съседи, но и в руската, и в чешката, и в полската. 
В сръбската реалистична литература например можем да отбележим не един образ, който напомня произведението на Алека. В най-добрите нейни произведения пластично са дадени смешните и отрицателни страни на живота. Представителите на сръбската хумористична и сатирична повест, които се движат винаги в кръга на непосредните си наблюдения, рисуват с най-големи подробности развалата на сръбското общество, всички ония пороци, що се очертават върху фона на политическата и обществена действителност в Сърбия. Дори и когато изобразяват простия народ, селската среда — не само при възпроизвеждане на градското общество и интелигенцията, — те изтъкват недостатъците на своите събратя, недостатъци не по-малко смешни или по-малко грозни от тия, що рисува Алеко. И важното е, че в много случаи и те, като нашия писател, изхождат от понятия и представи за една по-висока нравствена и интелектуална култура, на която се противопоставя безграничният егоизъм и грубостта на цяла една среда, що живее еднакво и в градовете, и в селата. Човек се задъхва в реализма на Стефан Сремац, чувствува се угнетен в неговия безпросветен свят, в неговите изображения, толкова едностранни, колкото и Алековите. Със своята тежест и бруталност тоя реализъм, който представя най-тъмните страни на сръбския живот, убива дори художествения хумор, характерен за цялото творчество на поменатия писател. Действителността, с която ни запознава Сремац в повечето от произведенията си, се свежда към една безкрайна вулгарност — това, що взема надмощие в нея, са огрубелите човешки нрави, низките страсти, неограничените инстинкти. Още по-нерадостни са изображенията на друг един сръбски белетрист, Радой Доманович. И аз не зная защо трябва да се считат за национални, типично български ония прояви, които разкрива Алеко във втората част на произведението си и които изглеждат тъй бледни в сравнение с политическата и социална сатира на Домановича. У отбелязаните двама писатели, както и у редица други, е дадено не само най-комичното, но н най-безнадеждното, най-гнетителното в сръбския живот. Можем дори да кажем, че обобщенията, до които се издигат те, са много по-широки, при това много по-определени, засягащи повече страни на сръбския градски и селски бит, отколкото неуловимите и противоречиви обобщения на Алека. 
В Русия се ползува с необикновена популярност книгата на Н. А. Лейкин "Наши за границей. Юмористическое описание поездка супругов Николая Ивановича и Глафиры Семеновны Ивановых в Париж и обратно" както и други две негови книги от същия род — «Где апельсины зреют» и «Под южными небесами». Лейкин описва комични епизоди, смешни положения, в които изпадат простите и невъзпитани руси в пътуванията си из Европа. Твърде често неговите херои се проявяват в европейската обстановка тъкмо тьй, както и Бай Ганю. И Николай Иванович счита за простаци не подобните на себе си, а чужденците, с които се среща. Винаги недоверчив и подозрителен, той все мисли, че другите искат да го измамят или ограбят, с няколко най-обикновени чужди фрази, които случайно е усвоил, самоуверено и смело пристъпва към всеки срещнат чужденец, убеден е, че го превъзходствува, и неведнъж арогантно заявява патриотическата си гордост. Вижда се, Алеко много добре ще да е познавал книгата на Лейкина. Когато е писал разказите си под общо заглавие «Бай Ганю тръгва по Европа», той е имал пред вид една действителност, в общи черти подобна на изобразената от Лейкина. Основата, същността и в двата случая е еднаква, разликата е в индивидуализирането, в характерните подробности, в начина на изображението. 
Тъй че по никой начин ние не можем да свържем Бай Ганя с трайните и изключителни особености на българската националност. В повечето случаи в него изпъкват черти, които характеризират една преходна фаза в нашия живот и изобщо в живота на един народ с първобитна култура. Взет само по отношение на обществените и политически нрави, той се явява носител на качества преходни, обусловени от известни исторически обстоятелства. В първата част той е представител на една среда, изостанала духовно твърде назад, една примитивна, неодялана среда, която няма понятие за западноевропейска образованост, не се поддава на културни въздействия, живее самодоволно със своя егоизъм, материалната изгода счита за върховно благо, а пороците си — за достойнства. Във втората част олицетворява едно общество, увлечено докрай от политическата поквара, скъсало връзките си с българската традиция, лишено от обществено и национално съзнание, от каквато и да е гражданска съвест, жадуващо само за лично благополучие. И в единия, и в другия случай той е продукт на своето време, изразява един преходен момент в развитието на нашия политически и духовен живот. И тъкмо като нещо преходно Бай Ганю не застава пред нас в строго определени очертания — контурите му се менят и губят, той не се поддава на едно определение, на една характеристика. Не е нито гражданин, нито селянин: облича понякога фрак, но също така носи и пояс. Един гражданин с жестовете и грубата психика на селянин, който иска да изглежда гражданин, от ориенталската хитрост на някой търговец, от алчността и продажността на някой долнопробен партизанин, от безхарактерността на някои съвременни наши вестникари. Повечето от това, що представя Бай Ганю, е все днешно, съвременно — вчерашното, миналото е по-друго, както ще бъде друго и утрешното, бъдещето: историческата действителност се мени, а с нея и духовният облик на поколенията, обществата и различните среди. Вниманието на Алека е насочено не толкова към общото, трайното, типичното в българската националност, колкото към частичното, временното, менливото в българското общество. Бай Ганя характеризират не толкова признаците на националността, колкото особеностите на некултурността, взета в най-широк смисъл — една некултурност, независима от национални качества. Само от становището на такива схващания и тълкувания бихме могли да обясним съдържанието и значението на създадения от Алека образ. 
Habent sua fata libelli. 
Има своя съдба, своя история и книгата на Алека. 
Никое друго произведение на българската литература не е пораждало толкова много недоразумения сред нашето общество. Никоя друга книга на новите наши писатели не е тъй популярна, тъй много четена и в същото време тъй зле разбрана. Публиката влага в нея повече, отколкото тя съдържа, създава си един образ, който не се посреща напълно с концепцията на автора. Едни от читателите виждат у Бай Ганя събрани всички отрицателни качества на българина и ги наричат, вкупом взети, байганювщина. Възмущават се от грубия и невъзпитан българин — «Какъв Бай Ганю»! Така Бай Ганю става нарицателно име, с което се означават помислите и постъпките на неодялания, но хитър и практичен българин. Понятията за Бай Ганя в случая не са твърде ограничени, не са и съвсем определени: в тоя образ читателят влага всевъзможни български прояви, отрицателни характери — и до какви размери ще стигне това разширение на образа, не може още да се каже. Вместо да изчезне от живота и да се съхрани само в литературата, Бай Ганю расте в съзнанието на читателите, на обществото. Неговото име незабелязано става синоним на българин — на положителното и отрицателното в българския характер. И както се произнася от нас името българин, така започва да се произнася и името Бай Ганю — понякога с укор, понякога с възмущение и презрение, със самоосъждане, а понякога и — с гордост! 
Може да изглежда парадоксално. Но факт е, че Бай Ганю се разраства и в такава една посока. Мнозина българи — и които са чели неговите истории, и които само по слух ги знаят — обобщават отделните случаи, поставят ги на една неограничена основа, схващат Бай Ганя като изразител на ценното, достойното за учудване в българския характер. Те дават друго тълкуване на тоя образ, съвсем различно от ръководната мисъл и намеренията на автора. И в тоя случай Бай Ганю излиза от рамките, които му поставя неговият създател, претърпява интересна еволюция в съзнанието на публиката, издига се постепенно до висотата на един възхитителен образ. Тия, които само слушат да се разказва за него, да се произнася името му при какви не случаи в личния и обществен живот, поискаха да видят в него не отрицателните, а привлекателните качества на своя народ. Отрицателното, което представя Алеко, те поискаха да възвеличат като нещо, с което българинът може и трябва да се гордее. Така Бай Ганю въплъти и военните доблести на българина, и неговия разум, и неговия практицизъм, който у нас обикновено се счита за твърде ценно качество. За известен кръг читатели Алековото произведение е нещо като рицарски роман, който разказва за смелите авантюри на един нов херой. . . Целта на автора е била да накара еднородните си да се вгледат в своите недостатъци, да посочи на своя читател, че е още твърде далеч от европейските нрави: «Аз питая в себе си вяра, че ще дойде един ден, когато ти, след като прочетеш тази книжка, ще се позамислиш, ще въздъхнеш и ще речеш: «Европейци сме ний, ама не сме все дотам!» Алеко е вярвал, че книгата му без друго ще въздействува върху Бай Ганя. А читателят, когото си е представял Алеко в образа на Бай Ганя, вместо да се възмути и отвърне от своя портрет, възхити се от него — т. е. от себе си. Вместо да се позамисли и въздъхне, както е очаквал авторът, този читател се смя със сълзи, продължава и до днес да се смее, доволен, че Алековият херой умее навред да се налага и да си пробива път с жестове, със способности, които у нас винаги могат да намират одобрение и подражание, и то в една твърде широка среда. 
Така осменият, подиграният Бай Ганю си отмъщава неволно на Алека, подбива се с неговите очаквания и надежди. Вярвам, неведнъж сте бивали свидетели на особена българска гордост, която съзнателно, нарочно се свързва с името на Бай Ганя — за да се подчертае, че в случая се подразбира родното, националното. През последната война в нашите вестници, в които господствуваше високият патриотичен тон, понякога шеговито божем, понякога заканително, враговете биваха заплашвани с безстрашието на Бай Ганя. В множество дописки от бойното поле се разказваше за подвизите не на българския войник, а на Бай Ганя. Неговото име заместваше името българин в много случаи, дето трябваше да се изрази национално самомнение, особено от страна на простия народ, който не е чел Алековата книга. Излизайки от себе си, от свои особености, простата маса си създаде сама един образ, едно подобие, без да иска да знае какви са били целите на Алека и какво е всъщност неговото изображение — и противопостави тоя образ на чуждото, без да се възмущава ни най-малко от себе си. По тоя начин се оформи през войната една анекдотична фигура, която се съпоставяше с друга, подобна ней, изразяваща качествата на германеца, според както схващаше тия качества нашият народ в постъпките на германския войник. Той му даде и специално име, в което искаше да затвори също такава типичност, каквато затваряше в името Бай Ганю. Неочаквано Бай Ганю бе пресъздаден във въображението на ония българи, които не са чели смешните Алекови разкази. Не е по-добро и по-утешително отношението на множество други, които са чели тия разкази. Съвсем не е прав д-р Кръстев, като казва, че Алеко накарал «живият, движещият се по стъгдите Бай Ганю да се познае и да почувствува отвращение от себе си.» Мисля, че сме още далеч от момента, когато носителите на тия качества, които представя Алеко, ще се отвратят от себе си. Днес, вместо да се отвърнат от своето подобие, те виждат в него качествата на някаква хероична личност — за нея няма положение, пред което да се смути, няма затруднение, което да не може да преодолее със своята ловкост и изобретателност, със своята практичност и хитрост; няма опасност, която да не може да предотврати с безграничната си подозрителност. И тъкмо тия качества все още импонират на живия и многолик Бай Ганю; не само че не ги е възненавидял, но даже не е равнодушен към тях: цени ги, без стеснение ги проявява и се гордее с тях. Аз не познавам в друга никоя литература по-печално недоразумение между автор и публика. Авторът иска да доведе тая публика до себепознание и нравствено възраждане — тя наистина чрез дадения образ идва до себепознание, до самосъзнание, но вместо да се поправи чрез него, влюбва се в себе си, счита за добродетел онова, което авторът е искал да изтъкне като необикновен порок. 
Бих посочил още едно недоразумение, още един печален комизъм, свързан с тоя образ: в средата на нашето общество често се слушат и възмущения от Бай Ганя. Искреността им е малко съмнителна: обикновено възмутените и не подозират даже до каква степен са родствени с него. 
Вие виждате: българинът, към когото се обръща Алеко, се отнася по най-разнообразни начини към Бай Ганя — само не по онзи начин, който желае авторът. Може да се смее на себе си, да се възхищава от себе си, да се възмущава от събратята си, преди да се е възмутил от себе си, може да съди другите, но не и да се отнася критично към постъпките си и да преценява от становището на един по-висок морал духовната си физиономия. Мнозина читатели, в своята боязьн да не бъдат обвинени или уличени в гузността си, готови са да застанат наред с автора, да вземат неговата поза, да играят неговата морализаторска роля. Заедно с него те осмиват Бай Ганя, смеят се на постъпките му, както се е смяла руската бюрокрация на Гоголевия Градоначалник — за да се обърне сам обвиненият и осмян Градоначалник от сцената към публиката и да й каже, че тя се смее всьщност не нему, а на себе си. 
Разбира се, Бай Ганю никога не би се издигнал до тоя морален патос на Гоголевия херой, както и Алеко не би се издигнал до онова изключително, върховно нравствено съзнание, което може да превърне душата на един изобличител в източник на безкрайни самобичувания и самоотречения, да я опустоши и доведе най-сетне до трагична безизходност. Алека не вълнуват мъчителните и неразрешими въпроси на религиозното съзнание, той не вижда и не чувствува вечния конфликт между непостижимия нравствен идеал и плачевната действителност, неговото трезвено съзнание не дири смисъл и опора вън от видимия, сетивния свят, не е насочено към никой отвлечен мироглед, към никоя религия. Той знае само едно разрешение — практическото, само една действителност — реалната. Тук е ключът на цялото негово творчество. 
Алеко не притежава нито една от ония трагични черти, които отличават големите хумористи и ироници, от рода на Гоголя, Свифта и Жан Поля — на тия, които могат да пресъздават не само човешките души, но и себе си. Алеко наистина никога няма да умре, но и никого няма да пресъздаде, защото не е живял със страданието на тия изобличители — твърде е безгрижен и лекомислен. Не е никаква случайност, че най-хубавите години от живота си, най-ценното си време той прекарва в компанията на «Весела България», в средата на безличия. Като писател той никога не е чувствувал оная обязаност, която му е наложена от неговата дарба. 
И кой знае дали е съвсем оправдан в морален смисъл неговият смях, дали са субективно справедливи неговите присъди. Неговата личност и неговият жизот не ни примиряват напьлно с тоя смях и с тия безкрайни изобличения. Има една дълбока връзка между всички ни, има една несъмнена връзка дори между автора и неговия герой — създанието неизбежно носи чертите на своя създател — разликата е на повърхнината само, в проявите, но не и в основанията, в същността — не е разлика от субстанциален характер. 
Ако хумористьт иска да възбуди у нас нещо повече от лекомислен или добродушен смях, той трябва да ни се наложи с духовната си и морална изключителност, да ни завладее като мощна индивидуалност, като непобедима нравствена воля. Алеко не притежава тая индивидуалност и тая воля. Той е талантлив, забавителен хуморист наистина, но хуморист без глъбина, без проницателност. В неговия хумор ние не долавяме следите не само на един по-значителен мироглед, но даже и на една по-определена ръководна мисъл, на едно установено схващане. Външната комична ситуация тук не е превъзмогната. Бай Ганю е показан, осмян, но не е победен — не е преодолян напълно даже в съзнанието на своя създател. И поради това Алеко живее само в нашия смях, но не и в горчивата ни усмивка. Не се чувствува голямата творческа личност. А само тя би могла да се утвърди трайно в съзнанието ни, да разреши противоречието на своите създания, да ни завладее и прероди чрез своята наложителна и неотвратима духовна сила — да запълни мълчанието, което иде след смеха. 

@bgmateriali.com

Изтеглиsave