МОТИВЪТ ЗА ВГРАЖДАНЕТО В ПЕСЕНТА „ТРОИЦА БРАТЯ ГРАДА ГРАДЯХА“


          Сред българските митически народни песни с най-голяма сила на въздействие се отличава баладата „Троица братя града градяха“ (с вариантни заглавия „Вградена невеста“ или „Струна невеста“). В нея е застъпено поверието, че всеки дом (къща или по-голяма постройка) има своя дух покровител - „таласъм“, „домакин“ или „наместник“, в който се е вселила сянката на пожертван човек. Народната балада за вградената невеста е широко разпространена у нас и сред съседните ни народи. Общият, обединяващ сюжетен елемент в различните й варианти е, че градежът започва да се руши и трябва да се даде жертва. Духът покровител се появява чрез вграждане в основите на новострояща се сграда, мост или чешма на жив човек (най-често невестата на майстора) или на неговата измерена сянка. Този дух гарантира здравината на строежа и пази къщата от нападение, разрушаване, а обитателите й – от болест и смърт.
          По-големите строежи (на град, мост) се правели по заповед на царя, който поставял на майсторите непосилни срокове. Дюлгерите или спазвали уреченото време за приключване на строежа, или заплащали с живота си. Затова, когато новият градеж започвал да се руши, те решавали да се даде жертва. Най-често вграждането на сянка в строежа ставало по пладне, когато човешката сянката е най-къса. Строителите сядали на земята, за да си починат и похапнат. Тогава главният майстор бързо отмервал сянката на нарочения за жертва работник с пръчка от тръстика, отчупвал я според мярката и бързо я зазиждал в строежа.
          Човекът, чиято сянка била зазидана, започвал да линее, да вехне и накрая умирал. Но духът му не можел да се откъсне от мъртвото тяло и да отиде на небето. Сянката на умрелия излизала и бродела в потайна доба из сградата, като търсела отмъщение. Понякога зазиданата сянка се превръщала в животно – куче или вълк, и нападала всеки срещнат.
          Зазиждането на жив човек е потресаващ ритуал. В ъгъла на строежа майсторите оставяли незазидана дупка и примамвали до нея нарочения за вграждане. Когато той застанел до ръба на отвора, те го бутвали в нея и го затрупвали с големи камъни. Днес ни е трудно да проумеем тази жестокост. Възможно ли е по такъв варварски начин да се обезцени човешкият живот? Питаме се какво стои най-високо в ценностната система на тези строители? Може би това е инстинктът им за самосъхранение – страхът, че ще загубят собствения си живот, ако не завършат строежа, става водещият фактор за проявената жестокост.
          Интересен обаче е вариантът на песента, в който самият майстор Мануил предлага да го вградят:

          Мене сторете, мене оградете,
          мене оградете под туй пусто сгради,
          ще ме тачат сички майстори.

          Тази самопожертвувателност на майстора и желанието му да защити честта и достойнството си, без да погази дадената дума, променя насоката на нашите съждения и ни кара да мислим, че действително майсторите, притиснати от драматични обстоятелства, са нямали право на избор.
          Трагичната съдба на майстора (Манол или Мануил) и младата му Струна невеста в баладата „Троица братя града градяха“ е разработена от много народни певци, владеещи явно до съвършенство техниките на баладата. Песенният разказ е трогателен. Най-вълнуващ в него е мотивът за вграждането. Майсторите – „троица братя“, се заклеват да вградят онази невеста, която дойде най-рано на строежа:

           Чието либе най-рано дойде
          да ми донесе ранна прогимка,
          да го вградиме в Бялаго града.

          Деверите на Струна невеста правят своя избор в невероятно драматичната ситуация. В постъпката им, която бихме окачествили като нечестна, има желание да запазят най-ценното – в  живота на най-скъпите си същества. За братята това решение е изключително тежко изпитание, защото осъзнават колко безсмислен и варварски жесток е този ритуал. Но желанието им да опазят човешкия живот е непълно и едностранчиво, защото, спасявайки своите невести, те отнемат възможността случайността да реши съдбата на Струна невеста и по този начин съвсем умишлено я обричат на смърт:

          Всяко си либе на либе каза,
          Cmрунино либе сал ней каза...

          Въпреки че много обича своята невеста, майсторът спазва клетвата и не потъпква честта и достойнството си. Така читателят още от началото вече знае жестоката истина и предусеща каква ще бъде развръзката. Тук трагичното не е резултат от традиционния сблъсък между доброто и злото, битуващ в народните представи. В тази песен трагизмът достига най-високите си измерения, защото трябва да се прецени кое е по-значимо, по-ценностно, по-честно и по-добро. Честта и достойнството се противопоставят на дълбоката, силна съпружеска обич и на майчиния дълг.
          Чрез обаятелния образ на Струна невеста народният певец постига поетическо обобщение за нравствения облик на българската жена. Грижовна съпруга и майка, работна домакиня, тя е духовна опора на семейството. Струниният съпруг е силно привързан към нея и към малкото им дете. Болка изгаря гърдите му, а гърлото съхне, когато трябва да изговори:

          Ой, Струно, Струно, млада невясто,
          утре ми, либе, рано подрани...

          Добре познава той своята млада съпруга, която е пъргава и добра домакиня. Всяка сутрин тя рано се буди, измива детето, повива го, нахранва го, приспиваш, изпича „ранни хлебове“, изпира „бялото пране“ и успява да приготви ранна закуска. Затова той й заръчва да отхвърли много работа, но уточнява, че това трябва да стане рано сутринта. Ситуацията е изключително сложна и трагична. Какво да стори, за да спаси жена си и да не наруши клетвата? В душата му е загнездено лошо предчувствие. Майсторът е дълбоко убеден, че именно неговата невеста ще отиде първа на градежа и ще бъде вградена. Мъчи го и съмнението, че братята му ще нарушат дадената дума и така окончателно ще предрешат съдбата на семейството му.
          Примамката за подранилата млада невеста е годежният пръстен на мъжа й. Недоумява младата жена защо, когато я вижда, „нейното либе ником уникна, / ником уникна, сълзи зарони“. Той й продумва, че е изпуснал годежния си пръстен в основата на строежа и я кара тя да слезе и да го вземе. Тихо говори на своя любим младата невеста. Сърцето й подсказва, че това, което става, не е на добро. В народните представи загубването на годежен пръстен е лоша поличба, която вещае нещастие и смърт. Затова Струна е готова веднага да се спусне в дупката, за да намери символа на семейното щастие:

          Рипнала Струна в Бялаго града,
          да си извади сребърен пръстен.
          Струнини стрици, същи девери,
          камък по камък, дърво по дърво,
          та си вградиха Струна невяста.

          Вградената съпруга разбира, че е станала жертва на ужасно поверие, но не се съпротивлява. Тя приема тази невиждана жестокост от страна на най-близките й, на любим съпруг и девери. Единствената й молба е свързана с призванието й да бъде майка. Тя е готова да се пожертва за мъжа си, но след като й дадат възможност да изпълни майчиния си дълг и нахрани малкото си детенце. Струна невеста пожелава да я вградят отдясно на Бяла града, та да може да си го кърми. Така народният певец внушава мисълта, че единственото трайно и непреходно чувство, което остава и след смъртта, е великата майчина обич. Когато по крепостните стени на града потичат бели капки, това значи, че Струна невеста кърми своето малко дете:

          Ой, стрици, стрици, същи девери,
          изградете ме от дясна страна,
          от дясна страна на Бяла града,
          та да си храня малкото дете,
          малкото дете със прясно мляко.

          Думите на вградената млада жена трогват, защото са израз на голямата й обич и човечност, на ненакърнената дори при такива обстоятелства привързаност към семейството, на вселенските размери на майчината скръб. Те разкриват истинската трагедия на съпругата и майката, станала жертва на едно жестоко поверие, свързано с фанатичното, сляпо вярване в сили, които могат да повлияят върху човешката съдба.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave