МЪДРОСТТА В ПРИКАЗКИТЕ ЗА ЖИВОТНИ

 

          Приказките за животни правят впечатление с открояващата се в тях поука и с наличието на ясно изразени идеи. Това ги сближава с най-кратките и запомнящи се фолклорни творби – с пословиците. Редица пословици произхождат от приказни повествования за животни, затова образно и смислово са свързани с тях. Така например народната мъдрост – „Видяла жабата, че подковават вола, та и тя вдигнала крак“ се отнася пряко към кратката приказка „Жабата и волът“. Смисълът на двете творби е, че човек не бива сляпо да подражава на другите и да надценява силите си, че не трябва да върши неща, които не съответстват на възможностите му и не отговарят на неговата природа. За разлика от пословицата, при приказката слушателят, а по-късно и читателят, сам трябва да достигне до извода след възприемането на случката. Чрез нея повествованията обикновено илюстрират една общозначима истина, която може да бъде изказана кратко и обобщено. Затова краят на много от тях се превръща в определена пословица.
          Такива приказки с поучително съдържание и отчетливо откроена идея са „Вълкът и овчарят“ , „Мечката и лошата дума“, „Еленът и сърненцето“. Трите творби имат сходна постройка: в началото е представен единият от героите, а наред с това се разкриват обстоятелствата, които ще доведат до конфликт. Поуката е изказана на финала обикновено от пострадалия герой. По този начин истината звучи по-убедително, защото се явява резултат от преживяното и от натрупания опит. Главните герои в тези приказки са посочени още в заглавията – това са познати от народно-митологичната традиция животни: вълкът, мечката, еленът. Човекът също присъства като персонаж, но играе различни роли. В някои случаи той е един от главните герои и носител на някаква слабост, докато в други се появява бегло и епизодично само за да накаже губещия. В първите две творби е разгърнат един характерен за подобни приказки мотив – между видимо неравностойни герои се завързва приятелство, което впоследствие се разрушава поради грешка на единия от тях.
          Приказката „Вълкът и овчарят“ започва с необичайна ситуация – остарелият вълк сменя своята козина с кучешка. Този мотив вероятно е свързан с митологичните представи, според които вълкът олицетворява не само дивата неовладяна природа, но и способността за магически превъплъщения и привидна промяна. И във фолклорната, и в християнската традиция вълкът се свързва с негативната страна при опозициите жертва-похитител, праведно – грешно, добро – зло. Затова в началото на приказката разказвачът просто съобщава факта, че само по козината си героят вече „не бил вълк, а куче“. По-нататък се разгръща случката, чиято цел е да покаже доколко е възможна промяна в характера на вълка. Героят отива не при друг, а при овчаря и стадото, чийто враг и похитител толкова дълго е бил. Покаялият се грешник обяснява злините, които е вършил преди със своята вълча козина, без да отчита, че истинската му същност е скрита дълбоко в него и няма нищо общо с привидната външна обвивка. В началото овчарят изпитва недоверие към намеренията на своя доскорошен противник и „кръвопиец на овцете“, но впоследствие му прощава, проявявайки доверие и добросърдечност. От своя страна вълкът изпълнява с голямо старание ролята си на слуга и пазач на стадото: „Вълкът почнал да живее другарски с другите кучета, не одобрявал постъпките на вълците, пазел овцете много будно и гледал да се покаже по-верен и от другите кучета.“ Попаднал в кошарата сред кучетата и овцете, той сякаш наистина променя своята действителна природа.
          Като вижда усърдието му, овчарят също забравя миналото и стига дори дотам, че обиква бившия си враг повече от другите кучета. По този начин стопанинът става уязвим, защото не подозира злината. Неговата привързаност към новия приятел напълно приспива бдителността и съмненията му. Един ден обаче пред пазача на стадото неочаквано се появява изкушението: „Вълкът легнал край търлата да пази, а шилетата скачали, играели, боричкали се, па се сбутвали и върху вълка...“ Докато нищо неподозиращите питомци лудуват пред премрежения поглед на своя пазач, у него се появява непреодолимото желание да ги превърне в плячка. Така героят не успява да устои на мощния повик на своята истинска природа.
          Моментът, в който вълкът отвлича шилетата, е пресъздаден от разказвача с чувство за хумор. Той като че ли не разпознава истинските намерения на „старателния“ доскоро пазач: „...забравил и клетва, и дума и прегърнал две немирни шилета, стегнал ги до гърдите си и хайде с тях в гората да ги разходи, да видят и те свят...“ По този начин вълкът, познат от други приказки за животни като глупав и смешен, тук е представен като въплъщение на скритото зло.
          Вероятно би могло да се търси известна вина и у човека, приел при себе си лековерно и гостоприемно доскорошния си враг. Поуката, представена чрез думите на овчаря напълно съответства на популярната народна пословица, отговаряща на приказния сюжет: „Вълкът козината си мени, но нрава си никога.“ Тя показва, че човек не трябва да се доверява на този, който веднъж вече му е причинил беди, че трябва да различава истинската от мнимата промяна, да разпознава злото, дори когато е маскирано като добро.
          Недостатъчна съобразителност проявява човекът и в приказката „Мечката и лошата дума“. В началото на повествованието героят разкрива присъщите му доброта и състрадание – дожалява му за мечето, затова го спасява и го връща в пещерата. В знак на признателност мечката предлага да се побратимят. Неслучайно според народните митологични представи тя олицетворява майчинство и грижовност. В много приказки е засегнат мотивът за взаимоотношенията й с човека, а според една фолклорна легенда в едно от предишните си превъплъщение мечката е била невинно момиче. В приказката образът на мечката също е положителен. Тя проявява невероятна майчинска обич, благородство и справедливост, когато иска да се отблагодари на спасителя за стореното добро. На човека му трябва известно време, докато преодолее страха си и приеме другарството си с мечката. Полека-лека двамата се сприятеляват и започват да се срещат в гората до момента, в който героят проявява несъобразителност и липса на такт, като съобщава на мечката за собствения й недостатък – че й мирише дъхът. Той не успява да предвиди, че въпреки своята грубовата външност горската му познайница може да е чувствителна и ранима. Мечката е болезнено засегната и разочарована от общуването си с човека. В образа й е вложена дълбока житейска мъдрост, защото, вместо да нападне своя побратим, тя решава да покаже, че обидата оставя неизлечим белег в душата и е далеч по-силна от физическата болка. Думите на мечката в края на приказката съдържат поуката, която се изразява пряко в сходни пословици: „Дълбока рана заздравява, лоша дума не се забравя“ и „Дума стрела не е, пък в сърцето се забива.“ Поуката е, че човек трябва добре да преценява думите си, защото в противен случай може да загуби приятел, наранявайки го за цял живот.
          Интересно и запомнящо се е изразена народната мъдрост и в кратката приказка „Еленът и сърненцето“. Още в самото начало героите са противопоставени чрез мястото им сред другите – еленът „предвожда“ стадото, а сърненцето върви „най-подир“. Старият елен наистина притежава знание и опитност, които оправдават водещата му роля и изискват уважение. Въпреки това той не знае за близката опасност – за новия трап, направен предния ден от ловците. За разлика от него младото сърненце си е изпатило, като е паднало в новоизкопаната дупка и едва е оцеляло. За да предпази другите от това, което вече му се е случвало, то ги съветва да спрат и да сменят посоката. Еленът обаче проявява гордост и високомерие, защото не приема своето незнание и не желае много по-младото от него сърне да го поучава. Затова той пренебрегва думите му и обрича себе си и част от стадото на гибел. От този момент стадото не е единно. Сърните се разделят на две – тези, които са последвали стария елен, падат в трапа, а другите, които тръгват със сърненцето – остават живи и здрави. Тяхното поведение ни учи, че трябва да се вслушваме в гласа на разума и трезво да преценяваме ситуациите, вместо да се влияем от предубеждения, заради които можем да пострадаме. Поуката, изразена чрез думите на губещия герой, отговаря на народната пословица: „Не питай старило, а питай патило.“ Тя напомня, че напътствията на възрастните заслужават да бъдат ценени и почитани, но понякога носители на опита и знанието могат да бъдат и по-младите.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave