„НИАГАРА“ – ВЪЗТОРЖЕНА СРЕЩА МЕЖДУ ЧОВЕКА И ПРИРОДАТА


          ■ „До Чикаго и назад" - Новият свят, видян от един български писател

          През 1893 г. Алеко Константинов посещава изложението в Чикаго, отбелязващо 400-годишнината от откриването на континента, който Колумб първоначално смятал за Индия. Преди това юристът с литературни изкушения е бил на световните изложения в Париж (1889) и в Прага (1891). Но именно пътуването до Америка отключва писателското му вдъхновение. Последица от неговата среща с Новия свят е „До Чикаго и назад“ – една от най-веселите и интересни книги в литературата ни.
          В своето произведение прозаикът показва американската реалност през очите на човек, възпитан в духовните традиции на Европа. За него Америка е изумителна материална култура, впечатляваща реализация на принципите на демокрацията, любопитни обществени нрави. В Чикаго обаче не само американският начин на живот, американското всекидневие и градският пейзаж предизвикват авторовия интерес. На световното изложение представят икономиката и културата си 55 нации: Алеко има възможност да се срещне със света, да размишлява над характерното за най-различни народи и страни и – заради съпоставката с тях – да види по нов начин българското. И не само това. За любознателния, жаден за още и още впечатления сънародник Америка освен технически постижения и въплъщение на прогреса във всичките му форми се оказва също и смайваща природа. Именно срещата между човека и природата е изобразена в някои от най-силните страници на Алековата книга.

          ■ Изображението на Ниагарския водопад

          Трите сравнения, с които си служи пътеписецът, за да разкрие „нервозното вълнение“ и „нетърпеливата жажда“ в душата си при приближаването на това „чудо на природата“. Избрани са най-тържествените моменти в човешкия живот: първата любов, венчилото, пристъпването на прага на небесния рай. Последното навежда читателя на мисълта, че Ниагара е земен рай. Отрицателната им форма дава предимство на сегашното преживяване, говори, че това чувство не може да се сравни с нищо на света.

          „Ниагара – чудната игра на природата"
          Идеята за чудото се свързва с образа на християнския рай. Създава се двойна пространствена перспектива на изображението – горе рай, долу ад... Още от дете пътеписецът си е представял в хиляди варианти чудесните водопади и сега предстои драматичната среща на илюзията с действителността – един от тях ще се осъществи, а останалите ще станат излишни. Пред очите на Алеко тържествено и плавно, „като че под такт на музика“, съзвучна с музиката на душата му и с музиката на природата, се движат хора и коли... Всички те са щастливци, защото са видели вече Ниагара. Щастливеца с главна буква ги облажава, както старобългарските книжници, автори на похвални слова, облажават светците. Много характерен е детайлът с възрастната осемдесетгодишна жена, дошла да види водопадите и да умре спокойна...

          Приближаването кът водопада
          Чува се глухо бумтене на падаща грамада вода. Градацията на глаголите и причастията разкрива динамиката на впечатленията. В началото водата блещука, а после блесва, запенена и буйно устремена. Поетичната дума „дървеса" придава естетически блясък на гледката. Метафората „грива от разбита млечна пяна“ показва буйността на водата. Виждат се хотели, живописни вили около разкошния парк на езерото Виктория.
          При изображението Алеко си служи с богат арсенал от похвати и изразни средства. Той непрекъснато редува динамични и статични картини, зрителни и слухови образи, постоянно сменя гледните точки (основно три), както и посоката на погледа – ту към водопада, ту към лицата на своите спътници. Използва богата палитра от цветове, сред която се откроява зеленият – цветът на природата – във всичките му нюанси: от мътнозелено до светлозелено и прозрачно.

          Срещата с водопада
          Вик на възхищение се изтръгва от гърдите в този момент: „Ниагарският водопад! Ето го!“. Богато натоварено, сложно и многопластово сравнение характеризира състоянието на Алековите спътници в този момент – лицата им са „вцепенени като в жива картина“. От една страна, на природната гледка е приписано качеството на произведение на изкуството. От друга страна, това произведение оживява, става част от реалността. От трета – лицата са вцепенени, което означава, че мигът е спрял. Осъществил се е стремежът на всяко изкуство да запечата мига, да го превърне във вечност.
          Всички лица са сериозни, леко бледни и изтръпнали. Като че не пред творението Божие, а пред самия Бог са изправени. Изражението по тях градира от учудване, отречено веднъж, през възхищение, отречено два пъти, до „едно безгранично благоговение“. Писателят слива земното и небесното, човека и природата. Кулминацията настъпва в ефектния риторически екстаз (възклицание): „Който може, нека опише тази картина; който може, нека я фотографира, нека я нарисува!... Аз не мога“. Отказът на Алеко да опише с думи природната гледка, не е израз на творческо безсилие, а на идеята, че словото, като всяко човешко творение, не е в състояние да предаде съвършенството на природата, която е божие творение.

          Нова гледна точка към водопада
          Виждат се буйни къдрави снопове вода. Водният прах се превръща в прозрачна пара, от която се образува полукръгла небесна дъга, потопила двата си края във водопада. Дочува се силно бумтене; водата припка между камъните и полуразпенена предварително, сякаш уплашена, устремява се в хаоса на канадския водопад... Градацията на глаголите придава невероятна динамика на изображението: „Долу - ад! Нещо ври, кипи, беснува се, гърми, като че потърсва цялата околност...“.
          Въпросът „Как ли ще изгледва това в светла лунна нощ?“ открива нов простор за въображението. Алеко се проявява като художник с тънък усет за безкрайната променливост на човешките и природните състояния.
          Към финала на откъса, в непосредствено съседство с прочувственото сбогуване („Прощавай, Ниагара! Много е кратък животът, за да имам надежда още веднъж да те видя!...") се появява фраза, предполагаща съвсем различна интонация: „Абе, не се знае! Здраве да е, па и берекет... Ами!“ Леката шеговитост, небрежната домашнобългарска звучност изведнъж уравновесяват прекомерната приповдигнатост в останалата част от описанието. Говорещият разкрива способността си – освен да лети на крилете на възторга – и да се приземява при усмихнатата закачливост...
          Представящ срещата между човека и изумителното в природата, откъсът „Ниагара“ е сред класическите пейзажни страници в българската литература. А пътеписът „До Чикаго и назад“ е едно от ярките свидетелства за стремежа на сънародника интелигент от края на XIX в. да види себе си и родното в сложната перспектива на културното съжителство с другите, различните от нас.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave