Образът на света, създаден от Дон Кихот

Основната техника, с която Сервантес постига своеобразието на отразения в своя роман свят, е пародията. Казано накратко, Сервантес използва стремежа на тогавашния испански читател да се забавлява, като му предлага чрез изпитани, познати нему схеми една на пръв поглед антирицарска книга. За разлика от предходните образци, романът описва не толкова продукта на въображението - фантастичния свят на приключенията, колкото самия процес на въображението. Тази промяна на подхода стои в основата на реализма при изобразяването на света.

Отделните елементи на изобразения свят авторът е свързал в композиционна структура, която отразява пародийните му намерения. Както в поредицата книги за Амадис, и тук приключенията следват линеен ход, определен от свободното движение на коня - т.е. оставени са на случайността, на съдбата. В същото време писателят използва и традиционния за ренесансовото изкуство принцип на симетрията - приключенската линия е разделена на три кръгови движения, които започват с излизането от дома и завършват със завръщането у дома. Така всеки кръг обогатява романа с нови ситуации и персонажи, като ги кара да се съизмерват помежду си.

Друга осезаема отлика на Сервантесовия роман от предхождащата го повествователна литература е конкретността на изобразения в него свят. Първа глава представя (без образа на Санчо Панса) всички елементи, чрез които по-нататък ще се развива действието: образът на главния герой (читателят се запознава с психологическия процес, раждащ илюзиите на Дон Кихот); темата (измислен рицарски свят, в който се предприема „безумният“ опит той да бъде реализиран в действителността); начина на разказване (противопоставяне на истински и измислени истории, оценъчно включване на разказвача, набор от езикови средства). Разказът започва съвсем обикновено: „В едно село на Ла Манна...", а не в далечни приказни страни или в славни замъци. Непосредствено след него идва „истинско начало по рицарски“: „Едва що руменият Аполон... Този роман се случва в главата на Дон Кихот, който си преставя как неговите приключения ще бъдат описани. Пространството, в което се развива действието, са испанските пътища, природа, села, градове и сгради. Тази конкретност е пораждала дори опити за картографиране на Дон-Кихотовия път.

Времето на действието е ограничено - то не обхваща цял героичен живот, а само около шест месеца. Началото на първия поход е в „юлски ден", „преди да съмне", „петък". Дон Кихот е мислил име на своя кон „четири дни ", а за своето рицарско име е отделил „ осем дни ". Прибира се от първия поход „привечер по мръкнало", а вторият поход започва „една неделя по обед ". Всъщност Сервантес не се стреми да определи историята календарно, а да я накара да звучи правдоподобно във всеки един момент. Или, с други думи, за автора не е важно дали такава история наистина се е случила. За него е важно тя да изглежда като истинска.

Въпреки конкретността на времето и пространството, тъкмо мисията на героя, а не някаква цялостна конкретна интрига, позволява осъществяването на многобройни срещи - в първата част преобладават срещите с природния свят, а във втората - тези със социалния. Немският изследовател Анжел Розенблат е изброил както участниците в романовото действие, така и героите на вмъкнатите новели. Те са общо 699, от които 607 души са мъже. Това многообразие е продиктувано до голяма степен от традиционните за онова време читателски изисквания - забавление чрез промени, изненади, пъстрота.

Така замисленият от автора всеобхватен и конкретен образ на света се показва на читателя с гласовете на много разказвачи. Без да повтаря точно Бокачовата система на разказване. Сервантес се придържа към ренесансовия възглед за различните гледни точки. Историята на Дон Кихот и Санчо Панса се разказва и коментира ту от повествовател, чийто глас прилича на авторовия, ту от гласа, който „превежда“ от арабски, ту от разговорите между рицаря и неговия оръженосец, ту от гласовете на други участници в действието.

За органичното вплитане на чуждите гласове в сюжета ще дадем един пример: В първа глава са цитирани два текста от рицарски романи, за да се усети техният стил, т.е. чуваме гласа на самите рицарски романи. След тях разбираме как ги възприема Дон Кихот. Той прекарва много безсънни нощи, за да вникне в смисъла им. В този момент „чуваме“ вътрешния глас на героя. По-късно ще го чуем да наподобява прочетената: „ще колента пред нея и ще й кажа така: „Аз, сеньора, съм Каракулиамбро, владетел на остров Малиндрания, победен в двубой от Дон Кихот де Ла Манна, чиито подвизи превъзхождат всяка похвала.“ Сред тези гласове чуваме и коментиращия глас на разказвача: „С една дума, нашият идалго се задълба...", "В главата му заседна здраво мисълта, че тези купища измислици и фантастични истории са неопоревржими исторически събития“,, Д ето, че когато се побърка окончателно...“. Подобно многогласие показва реалността от различни гледни точки и реалистично разкрива проблемните места в нея.

За спецификата на романовия свят важна роля играе преплитането между литературен свят и факти от земния живот. Взаимопроникването на живот и литература се показва чрез разсъждения за ролята на литературата и на поезията изобщо: Как битува литературата; как се разпространява (печатни книги или ръкописи); как се възприема от различни хора (учените вярват в разказите за исторически личности и събития, а необразованите - в измислицата).

По този разбираем за читателите начин светът на литературната измислица добива житейска валидност чрез сливането на действително и въображаемо. Още повече, че в определени моменти Дон Кихот действа по схеми от прочетените романи: Когато копието му е строшено от вятърната мелница, той се сеща за Варгас Цепеницата и като него си прави копие от клоните на едно дърво. Така пародията действа не само чрез подражателни имена, външни описания или повтаряне на мотиви, а и в самото действие. И в същото време, макар рицарските романи да са отречени, рицарските ценности (благородство, битки срещу неправдата, уважение към жената и др.) се запазват.

Мястото на „Дон Кихот“ в културната история

Безспорно първото качество на романа е съхраняването на рицарския дух за бъдните поколения. Да имаш кауза и да я отстояваш, макар тя да изглежда неосъществима, е онова качество на човека, без което светът не би се движил напред. Без такава енергия материалното консуматорско битие би превърнало човечеството в самодоволна маса от хора без ценности.

Не без значение е и самата романова форма, родила символичната двойка Дон Кихот и Санчо Панса. Като първи модерен роман книгата на Сервантес оказва влияние върху развитието на европейската литература, слагайки началото на увлекателното, но събуждащо размисли, сиреч „сериозно“, разказване и четене.

Поради връзката на сюжета с конкретно историческо време и с характерната испанска атмосфера, както и заради неговия енциклопедичен характер романът не предизвиква през следващите векове цялостни подражания. Затова пък двойката Дон Кихот и Санчо Панса оказва силно влияние върху отделни творби - най-вече като извор на комизъм. Заради сложната повествователна техника на Сервантес творбата е трудна и за драматизиране. По тази причина в театъра най-често се показват отделни епизоди от действието. В епохата на Романтизма романът на Сервантес се превръща в култов текст. Основна роля за това играят мощната фантазия на главния герой и нейният сблъсък с действителността. Дон Кихот се превръща в символ на идеалист, опълчил се срещу издребнялото всекидневие. От началото на XX век започва и една силна тълкувателска традиция, заявена в труда на Мигел де Унамуно „Животът на Дон Кихот и Санчо“

@bgmateriali.com

Изтеглиsave