ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ГРЪЦКАТА МИТОЛОГИЯ

 

          Името „гърци“ идва от латинското graeci, с което римляните наричали племената, живеещи в южните части на Балканския полуостров и островите в Егейско море. Още в древността тези племена изграждат своя специфична култура - най-напред на остров Крит, а по-сетне и около град Микена в Пелопонес. След VIII в. пр.Хр. Критската и Микенската митология обединяват различните племена - ахейци, йонийци, еолийци, дорийци и др. Те започнали да наричат себе си „елини“, приемайки името на една от областите в Южна Тесалия – Хелас. Така възниква представата за едно общо пространство - Елада - и на една обща култура - елинската.
          Най-ранната проява на тази култура е минойската цивилизация, развила се на остров Крит. По-късно проникналите на острова завоеватели от континентална Гърция обединяват своите представи за света с тези на минойците. Така възниква микенската митология. След това, с разселването на гръцките племена в различни части на Средиземноморския басейн, тази митология завладява нови територии в Мала Азия, в Тракия, по Йонийските острови, в Южна Сицилия.
          По тези земи елините създават своите градове държави, наречени полиси. Полисът обединява няколко селища, свързани с военен съюз и общи правила за обработване на земята. Тъй като основният поминък на тогавашните хора е бил свързан със земята, притежаването й е било задължително условие някой човек да бъде признат за пълноправен член на полиса.
          Митологията на Древна Елада не е записана в специална свещена книга, подобна на Библията, която съхранява еврейските и християнските вярвания. Сведения за гръцките митове черпим от по-късни писмени паметници, каквито са епическите поеми „Илиада“ и „Одисея“, както и поемите на Хезиод „Теогония“ и „Дела и дни“.
          Елинската митология представя зараждането и развитието на света в няколко последователни етапа. Най-напред се оформят представите за възникването на света. Те изразяват възгледите на хората от времето на матриархата - най-старата обществена организация. При нея водеща е идеята за раждането. Ето защо в центъра на света е поставен образът на богинята майка - Гея. За разлика от митологиите на други народи, Гея не е създадена от бог творец, а се поражда от хаоса сама. След нейната поява се ражда небето - Уран. А от връзката на земята и небето възникват и другите природни явления - денят и нощта, въздухът, слънцето и луната, звездите, вятърът и дъждът.
          На представите, породени от матриархата, се противопоставят по-късните, възникнали по време на патриархата. Това е време, в което социалните функции започват да се диференцират - земеделието се отделя от скотовъдството, развиват се занаятите и търговията. По време на този етап се оформят идеите за природния кръговрат, символизиран от различни фантастични същества като Персефона, Хадес и Деметра. Те обясняват редуването на сезоните, на деня и нощта, на живота и смъртта.
          В новата епоха на бащите полигамната матриархална практика е забранена - случилото се с Едип (да се ожени за майка си), се възприема като ужасно проклятие. Появява се моногамията (едноженството) като норма на обществено поведение, което трябва да потисне чисто биологичната функция на размножаването, за да я подчини на идеята за обществена организация, символизирана от фигурата на бащата.
          Именно с идеята за бащата се свързва появата на Олимпийската митология, според която боговете, оприличени на едно голямо семейство, обитават върха на планината Олимп, откъдето целият свят е управляван от главния бог - Зевс. Системата на Олимпийската митология е политеистична - с много богове, всеки от които символизира различна природна сила - морето (Посейдон), слънцето (Аполон), или различни човешки дейности - лова (Артемида), ковачеството (Хефест), търговията (Хермес), любовта (Афродита), брака и семейство (Хера). Освен това системата на Олимпийската митология е антропоморфна - боговете, а заедно с тях и целият космос приличат на хора, техните връзки са същите, каквито са връзките в човешкото семейство. В тази митология съжителстват различни вярвания за произхода на човека, като най-популярна е тази, според която хората са създадени от титана Прометей. Освен това в Олимпийската митология не съществува страх от края на света, както е при евреите. Елините се страхуват единствено да не остане тялото им непогребано, което би попречило то да намери покой в отвъдния свят и по този начин да се слее с цялостния космически ред. От тази представа произхожда и култът към мъртвите. От него се ражда и култът към героите - първоначалните герои са били именно умрелите, чиито духове (демони) покровителстват отделните човешки родове. Представата за пространството, присъща на Олимпийската митология, е ясна и хармонична. В средата са хората (смъртните), горе е светът на боговете, а долу - този на мъртвите.
          Последният етап от развитието на гръцката митология се заема от митовете за героите - същества, родени от съчетаването на бог и смъртен. Тази митологична сроденост изразява връзката между космоса, общността и отделния човек. Кръвната връзка на героите с боговете предопределя и техните особени качества. Най-напред това е огромната физическа сила на героя - например Херакъл или Персей. По-късно започват повече да се ценят умът, предвидливостта и уменията - Одисей или Едип. Надарените с огромна физическа сила герои побеждават различни чудовища, символизиращи природните стихии. Например Тезей побеждава Медуза, а Херакъл - необикновен лъв. Героите от по-късното поколение успяват да се противопоставят с ума и съобразителността си на чудовища, символизиращи различните житейски изпитания. Така Едип успява да отгатне загадката на Сфинкса и да спаси Тива от нещастия.
          Житейската съдба на героите се развива по една обща схема. В началото героят се ражда от необичайната връзка на божество и смъртен човек; после се прави опит героят да бъде унищожен като малък; следва възмъжаване далече от родителите; поредица от велики дела и подвизи, които му носят слава; край на земния живот и обезсмъртяване, изразяващо се или в присъединяване към олимпийското семейство (Херакъл), или в изпращане на Острова на блажените (Пелей, Къдъм, Ахил).
          Разказите за героите са обединени в цикли, които съхраняват паметта за древни култови средища като Микена, Атина, Тива. Такива са циклите за Аргонавтите - търсенето на Златното руно; Тиванският цикъл; Троянският цикъл и цикълът за Атридите. Устойчив мотив в героичните цикли е този за родовото проклятие - заради нарушаване на някоя космическа норма от представител на рода (най-често убийство), целият род бива прокълнат, като проклятието преминава от поколение към поколение. В резултат на това отделните членове на рода се избиват един друг, докато накрая не изчезне целият род. Родовото проклятие изразява две основни вярвания на елините. Първо, че всяко нарушаване на космическия ред и родовите закони води до катастрофа. И второ, най-важни са интересите на общността, която е гарант за всеобщото благо и добруване.
          Разказите за героите лягат в основата и на възникналата през VII в. пр.Хр. древногръцка литература. Съдбите на герои, като Прометей, Одисей, Едип, Антигена, Електра, Медея, се обезсмъртяват в произведенията на класическата драматургия, за да се превърнат векове след това в общоевропейски и общочовешки символи.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave