Проектът да напише романа “Парижката Света Богородица” се ражда у Юго през ноември 1828 година.  Той замисля тази си творба под въздействие на тогавашното модно увлечение сред френските романтици  по Средновековието. Юго споделя едно свое странно откритие, което го подтикнало да напише романа: в полумрака на един параклис, вътре в катедралата “Нотр Дам”,  той разчита изписаната върху една от стените му гръцка дума  а н а н к е /съдба/. Първите страници написва на 25 юли 1830 година, два дни преди да избухне Юлската революция и да разбуни парижките тълпи. Романът е завършен през януари 1831 година.
   Юго проучва съвестно времето на Луи ХІ чрез исторически съчинения, хроники, харти и кралски разпоредби, разглежда всички постройки, оцелели от онова време, придобива пълна представа за стиловите особености на тогавашната архитектура. Надява се, че всичко в романа му ще бъде правдоподобно, но в предварителните си бележки полага акцента другаде: “В края на краищата това не е най-важното в тази книга. Ако тя има някакво достойнство, то е, че представлява рожба на въображението, на своеволните хрумвания на фантазията.” Наистина схемата, по която се разгръща интимната драма в този роман е породена от един мотив, залегнал дълбоко в личната творческа фантазия на романтика Юго - “т р и м а  з а  е д н а  ж е н а”. В него архидяконът, гърбавият звънар и  капитан Феб дьо Шатопер се озовават съперници в завладяването на благоволението и любовта на красивата циганка Есмералда.
  В този исторически роман Юго проследява размножаващите драматични противоречия в една преходна епоха за Франция  -  втората половина на ХV век, периодът на управление на краля Луи ХІ, през който в лоното на късно средновековното общество  се зараждат нови, ренесансови, тенденции в духовния живот и нравите. Амбицията на романиста Юго е да възпроизведе  неповторимия “местен колорит” на историческата епоха, през която печатните книги /”архитектурни   паметници от много страници”/ изместват импозантните готически катедрали /”величествените каменни книги”/. Това е време и на социално брожение, когато съсловната йерархия на феодалното общество започва да се руши, авторитетът на придворната знат и духовническата каста се разклаща, хората  от народа се освобождават от  верноподаническата си смиреност и осъзнават свободолюбието и тираноборството като естествени човешки стремления,  като  неотменни за всеки индивид  земни  духовни ангажименти.
       В центъра на интереса на романтика Юго е интимната драма на архидякона Клод Фроло,  духовният наместник на Църквата в “Нотр Дам”, който става жертва на нечистото си страстно влечение по красивата циганка Есмералда,  колоритна персонификация на жизнерадостната  духовна нагласа на човека от Ренесанса.  Озовал се в плен на чувствените си  пориви архидяконът се опитва да  отвлече Есмералда с помощта на гърбавия звънар на катедралата Квазимодо, който се е обрекъл да му служи безропотно, с почти животинска преданост.
     Пленителният красавец Феб дьо Шатопер, капитан в кралската гвардия, спасява красивата циганка, която се влюбва с присъщото си прямодушие в спасителя си. Заради опита му да похити Есмералда отблъскващо грозния  звънар  е завързан на позорния стълб на площада пред “Нотр Дам”. Обзета от милосърдно състрадание добродушната циганка дава вода на изтезавания от ожесточената тълпа скитници  нещастник, който се привързва към нея  с ревностна всеотдайност.
     Междувременно отмъстителният архидякон Клод Фроло организира тайно убийството на “съперника” си Феб дьо Шатопер. Той изкусно насочва  подозренията към волнолюбивата Есмералда, която отказва да отстъпи пред похотливите му въжделения. Невинната девойка е заставена да признае публично на площада пред “Нотр Дам” “престъплението” си и да се разкае. Запленен от човечността и добротата на красивата циганка Квазимодо успява да я отвлече и да я приюти при себе си, в катедралата, където, според тогавашните обичаи, девойката  престава да бъде подвластна на светските закони. Скитниците и просяците на Париж обсаждат “Нотр Дам”, щурмуват портите й, но влюбеният в своята безкористна спасителка  гърбав звънар успява да отблъсне атаките на разярената тълпа.
      Решил да отмъщава докрай на непокорната красавица Клод Фроло успява  да я предаде за втори път на правораздаващите светски власти. Есмералда е осъдена за убийството на капитан Феб и е обесена пред простолюдната тълпа на Гревския площад за назидание. След екзекуцията й разяреният срещу своя доскорошен “покровител” Квазимодо изхвърля от високата кула на “Нотр Дам” тялото му върху плочите на площада пред катедралата. Скоро след жестокото си отмъщение гърбавият звънар изчезва мистериозно. След време в гробището Монфокон откриват два сплетени в любовна прегръдка трупа. Във финала на творбата романистът изказва едно типично романтично  предположение  -  всеотдайно обреклият се на красивата Есмералда  Квазимодо вероятно е избрал доброволно смъртта в обятията на единствената възлюбена в живота му.
      В “Парижката Света Богородица” романистът романтик пресъздава завладяващо неподвластната и непредвидима творческа мощ на Провидението, подчертава неумолимостта  на Съдбата, възприемана от него като странна игра на случайностите, обусловена до голяма степен от радикалната смяна на духовните и емоционални нагласи на прехода от Средновековие към Ренесанс. За писателя Юго са особено интересни резките преходи в историческата еволюция на човешката цивилизация от духовно униние към жизнерадостен оптимизъм, от нравствена разруха към морално обновление, от варварско невежество към културно самоосъзнаване. 
     Литературният историк Христо Тодоров с право твърди, че “за Юго съществено в историческия роман е  правдоподобното пресъздаване на нравите, а не правдивото възстановяване на историческите факти”: “Начинът, по който са замислени главните персонажи предлага известен кръг аналогии - пише той - с концепцията му за Историята: в тази творба на Юго съдбата на няколко индивида се превръща в метафора на Участта на човечеството.”/стр.598/. Наистина, като се ползва предимно от догадките на собствената си богата фантазия и интуиция писателят романтик въвежда в интригата и взаимоотношенията между персонажите драматичните отзвуци от плодотворния диалог между две богати с духовните си открития и прозрения епохи в европейската култура - Средновековието и Ренесансът. Чрез дръзновените си колоритни възстановки в романа на нравите и духовните нагласи от времето на Луи ХІ той изпреварва официалната историография във Франция до такава степен, че по-късно редица сериозни историци медиевисти черпят от творбата му “сведения” за живота през  Късното средновековие в тази страна.
       Неподвластен на времето свидетел на странните обрати в съдбата на героите в романа е прочутата катедрала, построена през ХІІІ век на остров “Ла Сите”, в сърцето на средновековния Париж. Импозантната каменна грамада съчетава във фасадата си безброй архитектурни изобретения и загадки. Прочутата църква приема, подслонява и покровителства разноликото множество от скитници, просяци и неудачници, което изпълва  оживения средновековен Париж и изгражда неговата неповторимо живописна духовна атмосфера. Със заглавието на романа си Юго подсказва за роящите се противоречия на преходното историческо време, тъй като авторът възприема “Парижката Света Богородица”  като разнолик архитектурен паметник, в който се съчетават  сградостроителните  и скулптурните изобразителни тенденции на романския и готическия стил. Той ни внушава, че катедралата е най-впечатляващото художествено творение на епохата на преход, чийто  противоречив дух пресъздава - символ на приемствеността, която се установява между културните традиции на Ранното и Късното средновековие и духа на Ранния ренесанс.
    Изследването на взаимопроникванията, които протичат между драматичните духовни преобразования на преходната историческа епоха и сложно преплетените интелектуални и емоционални взаимоотношения  между персонажите, изграждащи “частната интрига”, е главната художествена цел на романтика Юго.  В това романтично изследване особено внимание се отрежда на драматичната опозиция, която е характерна за преходните епохи - между закостенелите морални предразсъдъци  на залязващите обществени съсловия и налагащите се нови интелектуални и емоционални нагласи в обществото, които в началото на всеки исторически преход се въплъщават от свободомислещи,  необичайно волеви и енергични индивиди.
     Сред персонажите в романа се открояват Есмералда и Квазимодо като колоритни персонификации на динамичните промени в съзнанието на обикновените хора в зората на Новото време. С магнетичното си въздействие  красивата Есмералда напомня повече за приказна фея или ангел добротворец, отколкото за земна жена, макар че я погубват именно физическите й прелести, откритата й общителност и страстната й чувствителност. Романтикът Юго като че ли сам изживява мъките на странстващия поет Гренгоар,  герой в романа, който така и не успява да вникне в душата на външно жизнерадостната, но  загадъчна и непредсказуема  за другите красавица. Освен свръхестествената си мощ да хипнотизира и покорява Есмералда притежава едновременно детска импулсивност и очарователното излъчване на придобила мъдрост сред  житейските страдания жена.
    Не по- малко колоритен е гротескният образ на звънаря на “Нотр Дам” Квазимодо, в който са съчетани  в изненадваща амалгама физическа уродливост с любвеобилно душевно благородство. Той отблъсква при пръв поглед с четириъгълния си нос, подковообразната уста, малкото ляво око, задръстено от гъста червеникава вежда, а дясното - скрито от огромна брадавица, нащърбените като крепостна стена зъби и чепатата брада. Гримасите на гърбавия звънар напомнят за всяващите ужас изображения на уродливи животни по фасадата на катедралата. Големите му нащърбени зъби пробуждат асоциативни връзки с назъбения профил на кулите на “Нотр Дам”. Щръкналата между плешките му гърбица прилича на островърхата главна камбанария на готическия храм. Но ощетеният от природата във външния му облик Квазимодо е като че ли “компенсиран” със щедра човешка отзивчивост: той е състрадателен, винаги готов да помага на ближния, когато е в беда, справедлив, правдолюбив и любвеобилен като дете. “В края на романа Квазимодо се явява като съдник, който, като наказва Злото, осигурява триумфа на Доброто” - пише Христо Тодоров и предлага следната схема, по която протича, според него, еволюцията на този персонаж: В началото той е “под-човешко същество”/ липса на нравствена съвест/, след това претърпява “процес на хуманизация” и в края на романното повествование той е вече “човешко същество”/поява на нравствена съвест/ стр. 61/.
    Не е трудно да си обясним спонтанната любовна привързаност, която възниква между “мъжът-чудовище” с чувствителност на дете Квазимодо и състрадателната красавица, “жената-дете” Есмералда. В романа “Парижката Света Богородица” романтикът Юго проследява развоя на една трайно занимаваща творческата му фантазия драматична ситуация - една красива жена трябва да избере между трима мъже този, на когото да докаже любовната си всеотдайност. Есмералда импулсивно избира един обигран светски красавец, капитан Феб дьо Шатопер, който, опиянен от успехите си като мъж сред знатните момичета, изживява авантюрата си с красивата млада циганка като ласкателна за мъжкото му самолюбие “победа”.
    Далеч по-съдбоносна за доверчивата девойка е чувствената страст, която тя пробужда, без да знае, у лицемерно благочестивия архидякон. Разколебаният в целебната духовна мощ на религията духовник Клод Фроло попада под тиранията на изгарящата го плътска страст, която отключва злодейската му изобретателност.  Духовният наставник на  Квазимодо и настойчивият таен ухажьор на Есмералда е представен от романтика Юго като своеобразен готически вариант на Мефистофел, у когото похотта надделява над аскезата, злото задушава напълно добротворчеството, инстинктите  изместват разсъдъка и  диктуват злосторните му кроежи.
    В изкусно заплетената от романиста романтик фабула Клод Фроло е средищен персонаж. Той е в центъра на драматично протичащите любовни взаимоотношения между Есмералда и  Феб дьо Шатопер, между красивата циганка и грозноватия  звънар на “Нотр Дам”. Образът му може да се възприема като обобщена символна персонификация на размножаващите се в края на Средновековието противоречия между католическата Църква, чиято тоталитаристична властническа амбиция е въплътена в импозантната парижка катедрала, и разкрепостените демократични духовни нагласи, с които се  предизвестява ренесансовото политическо и културно обновление. Лицемерната житейска философия на кабинетния теолог ще бъде отречена от Новото време, в което се изгражда нов тип ученост .- всеобхватна, многостранна, заредена с определено реалистичен интерес към земната участ на човека и естествените му заложби.

      В  края на романа “Парижката Света Богородица” заложените в него многобройни символни опозиции  са изведени с оглед  на радикалността на историческия преход, в който се разгръща частната, заредена предимно с различни  индивидуални подходи към любовта, интрига.  Прочутият готически храм става ням свидетел на бързата секуларизация на духовната атмосфера, която го изпълва и обгражда. Според допускането на романиста  през Късното средновековие “Нотр Дам”  изгубва покоряващото си въздействие като  “каменно Евангелие” върху смиреното паство.

    Духовният пазител на храма Клод Фроло сее около себе си само разруха и смърт. Квазимодо изхвърля разярен доскорошния си духовен наставник  от кулите на църквата и остава, макар и за кратко, единствения владетел на храма. Компрометираният  лицемерен религиозен фанатизъм вече не може да удържа  напористите  интелектуални и емоционални въжделения, които изпълват  разкрепостения народностен дух - свободомислието, правдолюбието, справедливостта и равноправието.    Явно финалните изводи на романиста Юго са изкристализирали  в атмосферата на бунтовния кипеж в Париж през юли 1830 година, когато  същите въжделения  се скандират като ентусиазиращи пароли по барикадите.

    Най-ласкавата оценка на тази творба на Юго е изказана от неговия именит съвременник Ламартин: “Това е колосално произведение, същинска допотопна каменна грамада. Това е Шекспир в областта на романа, това е епопеята на средновековието.” Единствената забележка на дълбоко религиозния рецензент е, че в творбата “не се чувства достатъчно присъствието на Провидението и в храма има всичко с изключение на малко религиозна ревност…”

    По този роман през 1957 година френският режисьор Жан Дьоланоа създава филма “Парижката Света Богородица” с участието на Антъни Куин /Квазимодо/, Джина Лолобриджида /Есмералда/ и Ален Кюни /Клод Фроло-?/.
 

@bgmateriali.com

Изтеглиsave