“Парижката Света Богородица”- интерпретация на романа

Част 1 Ролята на предговорите за интерпретация на романа

Още митологичния човек се опитва да разгадае думата съдба. Връзката между човека и съдбата е непрекъсната.Тя го съпровожда през целия му живот до самата смърт.В определено време съдбата има различно значение и тълкуване, но винаги се е вярвало в силата й.
Виктор Юго започва своя роман “Парижката Света Богородица”,точно с тази дума - съдба. Той я вплита в сложно сюжетна тъкан, както свързва темата за съдбата и темата за живота. Юго разгръща идеята, за знаците на времето. Представя ни роман за съдбовния път, за болката и радостта. В предговора Юго пише: ”И тъй, днес няма нито помен от загадъчната дума, издълбана върху мрачната кула на Парижката Света Богородица”. Нищо не е останало и от неизвестната участ, изразена тъй сбито и тъй печално, освен недълговечния спомен, който й посвещава авторът на тази книга.Текстът е написан през март 1832 година и обяснява решението на писателят да посвети романа си на думата “съдба”. За да превърне своето произведение в символ на съдбата Юго написва своя роман, за да не може никой да да заличи или унищожи думата съдба.Това е моето основание да приема неговият избор, като ключ за разчитане на романа.
Според спомени на съпругата на писателя, това произведение го обсебва –“Не усещаше ни умора, нито зимният студ”. През декември работеше на отворен прозорец. Юго преживява не само романа, но и съдбата на своите герои. Когато преставя текста си на своя идател, Юго твърди: “Това е картина на Париж през 15 век и на 15 век в Париж”. Писателят сякаш не преставя съдбата само на героите си, но и на самия град, на самия век.
Във втория предговор, озаглавен “Бележки на автора към окончателното издание (1832)” писателят представя идеите си за това какво е един роман – “загадъчен микрокосмос” и споделя своето разбиране за създаване на изкуство, като ползва метафората за детето.”Нададе ли детето първия си вик, то е родено ... Не сте в състояние да му вдъхнете тепътва диханието, което му липсва.”
Чрез романа Юго защитава бъдещето на архитектурата в Париж и откроява една от главните цели на книгата:”Да внушиш, ако е възможно, на нашата нация любов към националната архитектура.”
И в двата предговора Виктор Юго разглежда понятието съдба, но от различни гледни точки. Разсъждава за съдбата на човека и я определя като “неизвестна участ” и откроява разбирането си за участ.

Част 2 Героите и времето ,в което живеят

В романа “Парижката Света Богороца” Виктор Юго се отклонява от романтичния модел на писане, макар че следва признаците свързани с напрагнати сюжетни събития, тайнственост, колоритни герои. Много от действията се развиват в Париж, но кулминацията и развръзката е винаги в катедралата, символ на града и времето. Юго помества романтичната интрига, като ползва народния празник “крал на глупаците” и появата на Квазимодо. Героят разкрива разбирането на Юго за народа - необразован, груб, първично силен, но едновременно с това честен, нежен, любящ, самоотвержен. Писателят използва перфектния романтичен похват изразяващ противоречието между превидност и същност.
Звънарят Квазимодо е грозен получовек, но физическата уродливост е компенсирана с душевна красота.Той е същество отхвърлено от народа. „Няма да се опитваме да описваме на читателя четириъгълния нос, подковообраната уста, малкото ляво око, задръстено от гъста червеникава вежда, докато дясното беше цялото скрито от огоромна брадавица, разкривените, нащърбени на места като крепостна стена зъби, грапавата уста, над която стърчеше слонски зъб, чепатата брада и главно изображението, което обединяваше тези черти: смесица от злоба, удивление и печал. Квазимодо е лишен от всичко онова, което притежава нормалният човек.
Виктор Юго триумфира категорично неговата теоритична идея за гротеската, като съчетава „възвишено и гротескно”. Той ни запознава с две „огледално симетрични” противоположности, Квазимодо и капитан Феб дьо Шатолир. Първият е физически уродлив, но носител на духовна красота, а другия е външно красив а духовно закърнял. Надали Виктор Юго случайно е нарекъл своя герой с име на Бог - Феб, героят приема съдбата такава, каквато е и не се опитва да я промени. За Феб е важна суетността, израз на това е кралската му униформа.Това му дава самочувствие и превъзходство. Героят цени евтината любов и често е обект на иронизиране от Юго. Капитан Феб спасява Есмералда и вероятно поради тази причина тя се влюбва в него.
Есмералда е героиня, въплъщаваща нежност и грация. Тя е израз на женското съвършенство. ”Девойката не беше висока, но изглеждаше стройна, тъй дръзко бе източен гъвкавият й стан. Беше тъмнокоса, но се отгатваше, че денем кожата й сигурно придобива златистия оттенък на андалузките или римлянките. Малките й крачета бяха също андалузки, стегнати и все пак свободни в прелестните обувки.Тя танцуваше, завърташе се, кръжеше шеметно върху старо персийско килимче, проснато небрежно под краката й. И всеки път когато се завърташе и лъчезарното й личице се мернеше пред зрителите, големите и черни очи изпускаха мълнии”. Тя е въплащение на романтичния идеал. Есмералда има злощастна съдба, превърнала я в жертва на страстта притежаваща невинна душа и миловидно сияние. Юго представа своята своята героиня като екзотичен цвят насред каменния Париж през 15 век. Макар да и липсват плътност и убедителност Есмералда притежава евангелско милосърдие.Тези нейни черти Юго ни разкрива чрез разпятието на Квазимодо.”Девойката се приближи безмълвно до изтезавания, който напразно се гърчеше, мъчейки се да се дръпне от нея, откачи една манерка от пояса си и я подаде до изсъхналите устни на нещастника.Тогава във възпаленото и сухо до този момент око на Квазимодо проблесна едра сълза, която се плъзна бавно по уродливото, сгърчено от отчаяние лице. Първата сълза може би, която бе пролял досега в живота си .”
Романтичните й черти предизвикват възхищение и съпричастност. Есмералда следва пътя на съдбата си и бавно се издига по пътя към светлината.Именно по този „път”, тя среща архидякон Клод Фроло. 
Фроло е романтичен злодей преоблечен, като духовник, обладан от разочарованието от невъзможността до достигане тайната и смисала на битието. Любовтта му към Есмералда се превръща в перверзна страст и прераства в желание за унищожение. Разкъсан между разума и страстта Фруло убеждава Феб да потърси близостта на циганката и тогава прави опит да убие своя съперник. Архидякона решава сам да направлява съдбата и се протовопоставя на хода на събитията.Поради тази причина е принуден за заплати с живота си - болезнено и мъчително.Той носи вина за смъртта на двамата си най-ценни хора. Квазимодо и Есмералда. Фроло въплащава неудовлетворението от възможностите на разума.

Част 3 Финалът на романа

Виктор Юго завършва своя роман по трагичен и завладяващ сърцето начин.Тук авторът разкрива истинската същност на своите герои. Някои ги въвлича в дълбоката пропаст на падението,докато на други разгръща душата им изпълнени с човечност и любов.
Първият преживял своето падение – това е архидякона. Дори и „човек на Бога” той не може да скрие болката си в сърцето, а любовта му към Есмералда го превръща в създание неспособно да мисли нормално. Юго представя падението на Фруло чрез неговия дом – Катедралата. Той цял живот се е възвисявал, все по-нагоре и по-нагоре, а когато вече е на върха в него се издига адското и нечовешкото. До такава степен го променя нечистатаму и плътска любов към Есмералда, че собственият му „син” се изпълва с ярост и презрение към него. Тогава той сам го блъска от върха и въпреки възможността си да го спаси Квазимодо го оставя да изпита агонията и болката която е изживяла и неговата любима Есмералда по вина на Фруло.
При Квазимодо наблюдаваме напълно противоположно развитие, той се извисява от сатана до човек с високи морални стойности. И все пак единственият избор за него остава смъртта, понеже няма живот без любимата му Есмералда и своя „баща” Фруло.Въпреки, че Квазимодо е достигнал до своя най-висок връх, и въпреки че той притежава чиста душа и цял живот е прекарал в кулите на Катедралата, героя избира любовта и се снишава долу под земята в гробницата, където е погребана и тя циганката сред всички престъпници и крадци. Но не бива да забравяме, че Виктор Юго живее в епохата на Романтизма, а те – романтиците вярват именно в любовта след смъртта. И отново се срещаме със съдбата,колко странни и неморални неща извършват хората по нейна вина.

Част 4 Обобщение

Виктор Юго създава своя роман в епохата на романтизма като превръща „Парижката Света Богородица” в символ на народната душа .Авторът разкрива пред нас един свят с напрегнати сюжетни ходове, тайнственост и колоритни герои.
Юго базира своя роман върху думата „ANAГКН”- съдба и ни показва колко странна и аналогична е тя, как подлага на множество изпитания човек,  как измерва неговия морал.
Героите на В. Юго в „Парижката Света Богородица” имат предвещана съдба и всеки носи своя кръст. Квазимодо и Есмералда възприемат емоционално света дори и Фроло, който е разумен в един момент също възприема емоционално нещата. Юго не дава избор на героите си, те са обречени.
Есемералда – циганското име, което носи главната героиня. Точно чрез него авторът прави опит да предопредели съдбата на своята героиня. Циганките от години наред са обвинявани в магии и вещество, поради това никой не ги зачита, нито цени като хора. Говори се, че те познават съдбата и могат да я променят. Така Есмералда се превръща в героиня отбягвата и порицавана от народа. Квазимодо е също толкова отбягван и презиран, не заради неговото име, нито заради душата си, която така и никой не опознава, а заради външния му уродлив вид. Но тук Юго използва името на героя за да предопредели и неговата съдба. Малко хора знаят какво всъщност означава Квазимодо. Католическата служба на Томина неделя започва с думите „Quasimodo geniti infants”(почти като новородени деца). Повествователят отбелязва „Той кръсти храненика си и му даде името Квазимодо, било за да изрази с това име до каква степен това злоочесто същество бе несъвършено и нескопосано сглобено. Квазимодо беше наистина „получовек”. И така Виктор Юго допълва тези напълно несъвместими личности с още два образа архидякон Клод Фроло и Феб дьо Шатонер. Архидяконът е носител на идеята за съдбата. Той съчетава в себе си възвишеност и зло нетипично за един свещенник.А капитан Феб носи име на бог и това предопределя участта му и подсказва на читателя, че е личност въплащаваща гордост и суетност.
И ето авторът събира противоположни личности обединени с една дума „АNAKГN”, до която можем да се докоснем с разума си. Юго създава личности, които не очакваме да ни позорят със сила и величие, със своя гении на добро и зло, а просто следваме, обичаме и разбираме. Но ние читателите харесваме не само това, което вече е разгадано, но и онова което толкова века не можем да достигнем в необятните и неотложни души на Юговите герои.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave