„ПО ЖИЦАТА“ – РАЗКАЗ ЗА СТРАДАНИЕТО, СЪПРИЧАСТИЕТО И НАДЕЖДАТА

 

          ■ ИДЕЙНА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ТВОРБАТА

          В разказа „По жицата“ на преден план излиза проблемът за страданието, вложен в образа на Гунчо и неговото семейство, тръгнало из голямата равнина да търси изцеление. Този проблем е художествено обобщен във финалната реплика на Моканина: „Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!“.
          Заедно с него се разгръща проблемът за съпричастието към чуждата болка, онагледен чрез поведението на Петър Моканина. Негова е и гледната точка към събитията в разказа:
          • той посреща непознатия и по очите му разпознава, че го гони някаква беда;
          • той изслушва с внимание разказа за заболяването на Нонка и деликатно подпитва за обстановката, сред която се е разиграла неприятната случка;
          • той подкрепя идеята да продължат да търсят бялата лястовица и дори ги окуражава с ясното съзнание за цялата абсурдност на положението;
          • той изпраща с поглед отдалечаващото се семейство и с жест на болка и отчаяние се провиква към небето...
          Идеята за благородната лъжа като единствен изход за човека от омагьосания кръг на страданието е художественото решение на проблема в разказа. Писателят внушава, че тогава, когато действителността е жестока, на помощ идва илюзията.

          ■ СИМВОЛНА ХАРАКТЕРИСТИКА

          Бялата лястовица е символ на доброто и надеждата. Белият цвят е любимият цвят на Йовков. Освен това птицата лети във високото пространство, където са светлината и Бог. В литературата тези две неща – високо и светло – обикновено са натоварени с положително символно значение.
          Змията е стародавен символ на злото. В християнската традиция тя е въплъщение на дявола. Тя пълзи в ниското пространство и се крие по дупките, където е мракът. Полазването на змията по тялото на Нонка може символично да се тълкува като посегателство на злото върху човешката същност. Болестта на момичето е символ на страданието, което сподиря човека от люлката до гроба. Тя не е физическа, нито душевна. Натоварена с обобщаващ смисъл за земната участ. Йовков винаги търси съдбовните първопричини за нещата.

          ■ ОБРАЗЪТ НА ГУНЧО, ВИДЯН ПРЕЗ ОЧИТЕ НА МОКАНИНА

          Бедата, която го гони, сякаш е изписана в погледа му, разсеян и блуждаещ. Той гледа, без да вижда – писателят съзнателно противопоставя антонимните значения на тези два глагола, за да внуши идеята за проникване под видимите контури на нещата, в тяхната дълбока и скрита същност.
          По червения елек, първия значим художествен детайл в разказа, се познава, че е селянин от Делиормана, местност в Добруджа. Високият му ръст ярко контрастира на благия му характер. Моканина го „претегля в ума си“, което ще рече, че го поставя на везните на жизнения си опит, и преценява, че непознатият е от ония, за които се казва, че „и на мравята път струват“. Добротата на героя, съчетана със страданието, го прави близък на читателя.
          Сиромашията на героя личи от всичко: от ризата му, която е само на кръпки, едро и неумело шити; от оръфания му пояс и оръфаните му потури; от босите му крака... Бедността е налице, но тя не е причина за страданието, а само съпътстващ проблем. 

          ■ ОБРАЗИТЕ НА МАЙКАТА И ДЪЩЕРЯТА В НАЧАЛОТО НА РАЗКАЗА

          Детайлът с каруцата, спряла на пътя, въвежда мотива за пътуването в неговите реални и символични измерения: от село Надежда към хоризонта на надеждата; от болката към изцелението; от реалността към илюзията.
          Позата на майката говори красноречиво за нейната болка: превита, мушнала ръце в пазвата си. Ръченикът й е с отпуснати настрани краища. Моканина знае, че когато жените отпуснат така ръченика си, ги мъчи не жегата, а нещо друго...
          В началото на разказа момичето все още не се вижда. Още не се споменава и името й. Писателят много търпеливо и деликатно запознава читателя с нейната болка.

          ■ РАЗКАЗЪТ НА ГУНЧО ЗА ЗАБОЛЯВАНЕТО НА НОНКА

          Обръщението „Ти май болно имаш“ показва съпричастието на Моканина, неговото желание хем да разбере какво се е случило, хем да не засегне Гунчо. Субстантивираното прилагателно „болно“ съзнателно заличава границата между момчето и момичето и отвежда към идеята за чедото, на което трябва да се помогне.
          Българското име на селото, Надежда, където живеят Гунчо и неговото семейство, безспорно е натоварено с определено символно значение. Разказът за дребната търговия, която развива селянинът, подчертава страничния характер на проблема за бедността. Встрани остава и проблемът за презрялото моминство на Нонка – дружките й са се изпоженили, а тя не е. Сполетялата я беда е формулирана като изначална орис на бащата: „Не ни траят децата“.

          ■ СЛУЧКАТА НА НИВАТА

          В събитието си дават среща случайност и закономерност: случайно е отиването на полето (не е продиктувано от нужда), закономерно е Нонка да желае да бъде заедно с връстничките си. Полягането до един „кръстец“, който звуково алюзира християнския кръст, може да се тълкува като опит да получиш закрила от божието, малко преди да станеш жертва на дяволското (змията). Разказът на Гунчо е накъсан и хаотичен. Той често сменя глаголните времена и наклоненията, което показва тревогата в душата му, смесицата от чувства, които са го обзели при спомена за фаталното събитие.

          ■ ПОВЕДЕНИЕТО НА ГУНЧО

          Огромното вътрешно напрежение на героя е изразено с няколко характерни детайла: гласът му трепери и той внезапно замълчава; тегли без нужда ту мустаците си, ту брадата си, небръсната отдавна, прошарена с цели снопчета бели косми... Моканина знае, че всеки бял косъм е белег от една грижа. Вижда се, че белият цвят има и допълнително, но различно от основното символно значение в разказа. На фона на усилния трудов сезон, когато се прибира реколтата, бездействието на Гунчо и неадекватното му външно поведение изглеждат смазващо – човекът напълно е излязъл от коловоза на нормалния живот...

          ■ ИДЕЯТА ДА ТЪРСЯТ БЯЛАТА ЛЯСТОВИЦА

          Тя се заражда у кумицата Стоеница, но намира подходяща почва у страдащите родители и болната дъщеря. Гунчо отрича да вярва в подобни бабини деветини, но дълбоко в себе си се надява на чудодейно изцеление за дъщеря си.
          Писателят преосмисля едно народно поверие (бялата лястовица), за което е чел по вестниците, че съществува в Казанлъшко, и го превръща в голям художествен символ. Действието е преместено в Добруджа, която е много по-позната на Йовков. 
          На въпроса на Гунчо дали е виждал бялата лястовица първоначално Моканина отговаря отрицателно. Но после се досеща, че може съвсем да отчае тези страдащи хора, и се поправя: „Пък може да има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла врана – има. Може да има и бяла лястовичка“. Вярата в чудодейната сила на бялата лястовица прилича на вярата в четирилистната детелина, която носи щастие. Поставянето на бялата лястовица в един семантичен ред с белия бивол, бялата врана и бялата мишка носи определено внушение. Всички тези животни и птици се срещат в природата, но толкова рядко, че вероятността да ги видиш, се разпростира в областта на фантазията. Така е и с изцелението на Нонка – само чудо би я спасило. Открехнатата врата на надеждата постепенно се затваря.

          ■ ПЕЙЗАЖЪТ В РАЗКАЗА

          В сравнение с творчеството на Вазов и Елин Пелин пейзажът в Йовковите разкази има по-ограничена роля, но за сметка на това е наситен с повече експресивност и психологизъм.
          Действието на разказа се развива в късното лято, с предчувствието за есен. Есента, сезонът на тъгата, хармонира с основното тъжно чувство в разказа. От древни времена хората вярват, че природата умира през зимата, ражда се, възкръсва за нов живот през пролетта, достига зрялата си възраст през лятото и остарява през есента. Затова пролетта е сезон на радостта и надеждата, а есента – сезон на меланхолията, на мъдростта, а понякога и на отчаянието...
          Наближава Преображение Господне и птиците се готвят да отлетят на юг. Лястовиците са толкова много и така нагъсто са накацали, че жицата е увиснала и натежала като броеница – детайл, който илюстрира сезона на мъдростта. Много, но все черни – писателят намеква за един контраст, който се вписва в цялата система от контрасти в творбата:
          – между безбройните черни лястовици и жадуваната бяла;
          – между младостта и болката;
          – между надеждата и отчаянието;
          – между реалността и илюзията;
          – между живота и смъртта...

          ■ НОВ ПОГЛЕД КЪМ МАЙКАТА И ДЪЩЕРЯТА

          Майката е сломена от тегло жена. По лицето й е отпечатан жълтият цвят на болката. Тя гледа напрегнато мъжа си с желанието да познае какво е научил. 
          Момичето е слабо. Снагата му е стопена от болестта, лицето му е бледо като восък – в тези две аналогични метафори се усеща идеята за човешкия живот, който се топи като свещ. Само очите са още светли, млади и усмихнати. В тях се чете неистовата жажда за живот. Просто младият дух на момичето отчаяно се съпротивлява на болното тяло... Но от това внушение драматизмът на преживяването не само не отслабва, а напротив – става още по напрегнат... Йонка гледа ту баща си, ту Моканина и нетърпеливо пита: „Ще я видим ли, чичо?“.

          ■ НАЧИНЪТ, ПО КОЙТО ГОВОРИ МОКАНИНА

          Моканина говори високо, сякаш да заглуши собственото си неверие, собствените си съмнения, да придаде повече убедителност на думите си. Но майката разбира тази двусмисленост, това раздвоение и се разплаква. Моканина постоянно повтаря глагола „ще я видите“ и обръщението „чедо“, защото приема чуждата болка като своя, чуждото момиче – като свое. Речта му е накъсана, изпълнена с многозначителни паузи и вътрешни интонации, което е онагледено от многобройните многоточия в текста. Моканина упътва семейството да вървят „Все по теля, все по теля“ и в това указание също може да се търси определено символно значение.

          ■ КАРТИНАТА НА ОТДАЛЕЧАВАЩОТО СЕ СЕМЕЙСТВО

          Тя е съвсем конкретна, но е изпълнена с особена символика: черният чумбер на майката е знак на скръбта; високата прегърбена фигура на бащата е знак на болката и отчаянието, каквито знаци са още небръснатата му брада и разсеяният му поглед; полегналото момиче е знак на страданието; птиците, които се разхвърчават и се връщат между всеки два телеграфни стълба, символизират постоянното редуване на надеждата и отчаянието в човешкия живот. Малко по-долу в разказа тази конкретна картина ще прерасне в обобщен художествен символ на голямото човешко страдание по света във финалната реплика на Моканина: „Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!“.
          Въпросът, който си задава Моканина: „Бяла лястовичка - има ли я“, всъщност няма еднозначен отговор. Разказът има отворен финал. Той оставя читателя да реши за себе си дали има изход за човека от омагьосания кръг на страданието...

@bgmateriali.com

Изтеглиsave