„ПО ЖЪТВА“ – ТРУДЪТ, ЛЮБОВТА И СМЪРТТА В БЪЛГАРСКОТО СЕЛО

 

          ■ ЖЪТВАТА КАТО ТРУДОВ РИТУАЛ

          В миналото животът на село има няколко основни места, в които се разгръща човешката общност – нивата като пространство на трудовия делник, мегданът като пространство на празника (там се играе хорото в неделя), кръчмата, в която се събират мъжете и понякога спорят, изворът като гореща точка в битието на патриархалния човек (там момъкът ухажва избраната девойка и й напива менците), домът, църквата...
          Жътвеният ден е от особена важност, защото за него народът казва, че е от онези дни, които хранят година. Нашата литература неведнъж е изобразявала жътвата, а едни от най-ярките и сполучливи изображения са в разказите на Елин Пелин и стиховете на Пейо Яворов. По принцип самият ден е наситен с драматичен заряд, породен от необходимостта на всяка цена да се прибере реколтата, а това от своя страна поражда драматично напрежение в отношенията между хората, във взаимодействието между човека и природата.
          Отношението между човека и природата в разказа „По жътва“ претърпява неочакван обрат. В началото се създава усещането за хармония, защото цялата общност е излязла на полето и хората се трудят с вяра и упование в добрия край: „Бог ни помага! Нека работим, нека работим!“ Разбира се, някои детайли в пейзажа подсказват колко напрегнат е трудът, колко изтощителна е ситуацията и най-вече как жегата изпива силите на човека: „адска мараня“, „тежко и душно“, „грозна напаст“. Впоследствие се оказва, че природата се е превърнала в убиец, а Бог е немилостив. Вопълът, отправен към него за безсмислено дадената скъпа жертва, е покъртващ. Надеждата вестта за страшното събитие да е лъжа, се оказва жестока истина.

          ■ ГЕРОИТЕ И ОБЩНОСТТА

          Както повечето Елин-Пелинови разкази, „По жътва“ има прост и ясен сюжет – в него едно момиче пее и жъне, влюбено и щастливо е, и внезапно умира от слънчев удар на нивата, а на следващия ден го погребват. Този бегъл „преразказ“ обаче в никакъв случай не изчерпва посланията и внушенията на творбата.
          Нека забележим, че яснотата на разказа всъщност никак не е просто устроена. Читателят „вижда“ Пенка едва след като тя е вече мъртва – дотогава тя отсъства в непосредственото развитие на сюжета. За нея топло и радостно разговарят любимият й Никола, майка му и сестра му; те тримата, всички останали, а и читателят – заедно чуват само изключителното пеене на Пенка и завладяващия й глас, отчетлив сред гласовете на всички останали. Характеристиката на героинята е косвена и затова – чрез отсъствието си в непосредствените сцени и диалози – тя разпростира очарованието си върху всички, включително и върху читателя. Едва смъртта на Пенка извиква на преден план пряката портретна характеристика: „...да засени хубавото й лице. Тъмнееха гъсти ресници, мъртвешки склопени. Из полуоткрити уста бе потекла струйка алена кръв...“. Сякаш отделна от другите, Пенка остава само в смъртта си; а чрез косвеното си присъствие и чрез песента си тя изпълва цялата човешка общност.
          „По жътва“ е един от малкото разкази в българската литература, в които липсва какъвто и да е конфликт между хората. Отсъства картина на социално разслоение, няма вражди, пред любовта на Пенка и Никола няма никакви драматични пречки. В краткия разговор между момъка, майка му и сестра му на нивата личи единствено взаимната им обич. В изречението в пряка реч „ – Бог ни помага! Нека работим, нека работим!“ звучи единният глас на общността, която е толкова непротиворечива, че сякаш се е превърнала в един човек. В кулминацията, при вестта за смъртта на Пенка, в безглаголните възклицателни изречения „Боже!“, „Пак жертва!“ отново гласът на общността е единен, този път слят и с гласа на повествователя. Трагедията на сюжета не е резултат на човешки отношения, на човешки конфликти; нейната причина е съвсем друга.

          ■ СЮЖЕТЪТ

          В характерния стил на Елин Пелин действието на разказа се развива в рамките на няколко часа. Сюжетът върви по права линия към своя закономерен и ефектен финал. Повествованието е максимално сгъстено и изразително, липсват всякакви странични отклонения. Всички детайли в неговия ход подсказват за трагичната развръзка.
          След надеждата за добро, която внушава изречението: „Ободриха се морни души и заехтя полето пак от смях и песни“, идва характерното за разказите на писателя „но“: „Но ето дотича из отдалечените краища босоного хлапе...“.
          Епилогът на разказа внася емоционален дисонанс (разнозвучие). На фона на всеобщия трудов празник в началото се наслагва картината ва всеобщата скръб. Животът на селската общност се преобръща от надеждата към отчаянието, от красотата на делника към унинието на тъжния празник.

          ■ ПРИРОДАТА И ЧОВЕКЪТ

          В разказа „По жътва“ смъртта на Пенка не може да бъде оценявана от гледна точка на нравствеността, защото в такъв случай би трябвало да определим слънцето като еднозначно зло - то е „огнено и немилостиво“, но и пак то поддържа живота на земята. Скръбта и смъртта в „По жътва“ изобщо не идват от човешкия свят – те идват от природата, от самата съдба, от сляпата случайност. И тъкмо затова животът и смъртта са в единен кръговрат, изразен и чрез повторенията в началото и края на творбата: „Слънцето се е спряло огнено и немилостиво в небесата, но жарките му лъчи не пъдят от полето работливите селяци“ - „На другия ден слънцето все тъй жестоко и силно печеше, но из нивите се не мяркаха работници, макар че бе делник...“. Само човешкото присъствие или отсъствие, само радостният труд или общата скръб променят картината, но природата остава надчовешки вечна.
          Наред с това природното и човешкото в разказа „По жътва“ са много близки, те сякаш взаимно се изобразяват и обосновават. Песента е „широка като полето“ – чрез сравнението човешкото изкуство се съизмерва с природата. Природата също е придобила човешки черти, най-вече чрез последователните олицетворения в Елин-Пелиновите майсторски пейзажи: „Отпуснати и уморени се синеят далечни гори и планини“, „Леко се завълнуваха узрели класове и весело си зашушукаха нещо“ и т.н. Литературният език е този, който преодолява границите между човешкото и природното, слива ги в един общ свят. Например ние не можем докрай да определим и да разчленим тропите в предпоследното изречение на разказа –„Полето празнуваше тъжен празник“ – тук „полето“ е сякаш едновременно метонимия (хората от полето, полските работници) и олицетворение („полето празнуваше“), образ на слетите природа и човек. Така природата в „По жътва“ едновременно убива и съчувства, прекратява живота на отделния човек, но и приема човешки черти, опазва човешкото изобщо, чрез безсмъртието на самия живот.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave