Ако Вазов обхваща патриотичното, а Елин Пелин социалното самоосъзнаване на българина в националната ни литература, то Йовков е неговото естетическо и нравствено самоопознаване. Подобно на своите предшественици той обгръща цялостно народния живот от раждането на българина до неговата смърт; в мирен труд ц война. В мигове на радост, скръб и религиозно преклонение. Той се домогва до сложната и противоречива душевност на човека, копнеещ за красив и нравствен свят. Неговият модел за човешко поведение съчетава проверените през вековете морални и естетически правила със законите на една житейска философия, съобразена с промените, настъпили в страната след войните. Мирогледната си доктрина писателят изгражда върху три начала - човека, труда и природата. Йовков е убеден, че нарушаването на това триединство ще изправи обществото пред трагическо изпитания.

В сборника "Вечери в Антимовския хан" той отделя специално внимание върху този проблем, само че причините за отдалечаването и отчуждаването на човека от земята са други. На алчността и насилието писателят противопоставя труда, близостта с природата; общуването с нея прави хората здрави, красиви, отношенията им - прости и ясни.

Ако е вярна мисълта, че в живота и творчеството на всеки творец има един мотив, скрит под видимостта на материалното, мотив, който е съкровената му тайна, тогава в сборника това е мотивът за първичните неща в живота - земята, слънцето, животните, природата, за изчезващата връзва между тях и хората, в този смисъл книгата на Йовков поставя общочовечишки мотиви и проблеми.

Сборникът започва с един цикъл разкази за един добруджански хан и неговите обитатели. Ханът е мястото, където героите се събират, сякаш за да предоставят на писателя възможността да ни ги представи и ни запознае, а чрез техните съдби да ни въвлече в живота на тази древна земя Добруджа. Ханът не е наблюдателницата, от която той съзерцава равнината и своите персонажи, а сцена, дето се разиграват драми и се разрешават конфликти. Героите сами се качват и я напускат бременно или завинаги.Ханът, както пише авторът, не е само на кръстопът, а място, където се пресичат много пътища - в сърцето на Добруджа, ветровито кръстовище на историята, прекосявано от племена и народи. Останала е само земята и слънцето като предупреждение за преходността; на земните човешки дела. След цикъла за Антимовския хан са поместени още девет разказа, несвързани помежду си с общи герои или място на сюжетното действие.

Ситуацията се променя коренно: докато в цикъла персонажите сами прииждат от добруджанските села и чифлици, в разказите авторът напуска приятната хладина на ханджийската кръчма и тръгва да ги търси сам из равнината. Тази структура на книгата \цикъла и деветте разказа\, позволява два подхода към мотива за равнината и нейните хора - между стените на хана, в кръчмата, където времето е спряло във вечната дрямка на калмика, и при разказите, където повествователят е пряк свидетел, намира се там, където са героите му.

Времето и пространството на сборника се бележат от два първични елемента от небето и земята на Добруджа. В това пространство се развиват всички събития, драми, срещи и разминавания на героите, отекват изстрели и взривове, които вземат човешки жертви, пожар унищожава хана и разгонва посетителите му, селски бедняци търсят своята бяла лястовица, срещат се човекът с дивия звяр, и човекът, превърнат от алчността в звяр, хора, извършили грях или измамили ближните си, хора, понесли мъката си от сполетялата ги беда. И целият този свят, населен от хора и животни, е белязан от голямата носталгия по първичната и девствена красота на природата, по естествените вражди на човека с нея, по стара Добруджа. В книгата се среща един свят, който си отива, обречен на гибел, както и новия идващ, за да го помете и изпрати в небитието.

Йовков тъгува не само по девствения вид на равнината, която по онова далечно време изглежда като същинска степ, с хергелета, с борбите на гребци, а и по моралните добродетели на скотовъдска Добруджа. В тази книга той за първи път изписва законите на своя идеен и естетически свят, своята гражданска и творческа вяра. Убеден е, че материалното няма да донесе щастие на човека, затова му, противопоставя духовното, ония морални сили, които го моделират като разумно същество, спасяват го от духовна и физическа деградация. Човешкото око е ненаситно, алчността не познава граници - тя не носи и не е донесла никому щастие. Тази истина осъзнава майката в миговете преди смъртта си и не съобщава за скритото имане, защото спечелено с насилие и престъпление, то причинява нещастие. На алчността и насилието писателят противопоставя труда, близостта до природата, общуването с нея. Героите на Антимовския хан обаче не са опазени от социалните, нравствените и човешки страдания. Йовков е реалист и не може да си затвори очите пред човешкото страдание, откъдето и да идва то. Всяка среща с него отеква болезнено в чувствителното му сърце, за да се родят разкази като "По Жицата" и "Другоселец", в които писателят извисява болката си до вопъл за всички хора по земята.

Йовков дълбоко усеща и преживява страданието на животното и не може да остане безразличен към него. В страданието човекът и животното са равни, но не винаги еднакво безсилни. Единствено Илия Дочкин прочита в черното око на кобилката "нещо жално, почти човешко", което всъщност е копнежът по простора,  по равнината, по утринната свежест на полето. В това око героят улавя цялата мъка, притаила се там, защото самият я носи в себе си. Мъка - копнеж по едрите звезди, по песента на щурците, по свелия мирис на зелена трева. Илия лекува не толкова болната кобилка, колкото себе си, задоволява потребността си от живо съприкосновение с природата и нейната целебна сила.

Тъкмо затова Йовков винаги реагира, когато човек чрез намесата си в животинския свят нанася щети, руши красотата, създадена от природата. В разказа "Грехът на Илия Белин" ловецът е убил майка - вълчица и по този начин е влязъл в противоречие с предписанията на човешката етика. Освен тях, героят е погазил друг закон на природата: попречил е на майката да изпълни дълга си към своите рожби. Ето защо в представите на жените от селото, а и на собствената му жена, той е извършил грях. В жестоката схватка между ловеца и вълчицата надделява човекът. Но в дните и часовете, богато я дебне и напряга усилията да разгадае след бащите и действия, Иван Белин си отговаря на въпроса защо -вълчицата няма "страх, нямаше грижи за себе си, нито за нищо, което беше наоколо". В нейните очи той прочита "друга болка, дълбока и скръбна". И тогава отговорът идва сам, за да потвърди първоначалните му съмнения: ...тия очи... това бяха очите на всяка майка, все едно дали тя е човек или звяр. "Увлечен и заслепен от ловджийската си страст, героят нарушава тъкмо този природен закон, прострял закрилата си над майката и майчинството. Ето защо селото мълчаливо го осъжда и укорява.

В езическия храм на Сарандовица се признава само един култ - хубостта, красотата. Красотата се възвисява във сила, поставена от писателя над моралните норми на обществото:

тя е божи дар и няма земни мерки за нея. Стои над добро и зло. За девствената психика на героите тя е магия, покоряваща душите със силата на хипноза. За Йовков красотата не е синоним на вената и нейното тяло, у него тя се родее с възвишеното, с идеала, с представата за истинското щастие.

"Вечери в Антимовския хан" е шедьовър, изтъкан от носталгия по една Добруджа, която'си отива заедно с целия патриархален бит, морал и хора, но също така и носталгия по прекъснатите връзки с майката природа.Йовков е предусетил драмите, които предстоят, след като човек се отчужди от природата; драмите на милиони хора, затворени в бетонните плочи на апартаментните им килии. Тъкмо с това прозрение -предупреждение "вечерите" и сега са актуални и съзвучни с мислите и вълненията на човека от съвременната цивилизация. "вечерите" е творба на хуманист, болеещ за целия свят, за бъдещето на всички;хора по земята.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave