Йордан Йовков(1880-1937) „Песента на колелетата”(1924г.): Жанр: разказ. Принадлежи на сб.”Песента на колелетата”. Тема: доброто и красивото като основни ценности, които могат да осмислят човешкия живот и да направят хората щастливи. Герои: Сали Яшар, Шакире, Джапар. Сюжет: Главният герой Сали Яшар е прочут майстор на каруци в Али Анифе. В началото на разказа- чрез портретна характеристика- той е представен  като обикновен човек, занаятчия, но и мъдрец, когото всички уважават. След трудов ден той обича да сяда пред къщи и да съзерцава полето. В такива мигове се обръща към себе си и размишлява за живота. Вече е богат, но двамата му синове са мъртви. Достигнал зрелостта, той е спокоен от извървения път, но се чувства длъжен да стори благодеяние- себап, което да засегне повече хора, да надживее много поколения. Преломен момент в съзерцателното битие на героя е заболяването, което става начало на ново движение, на нова среща с живота. Героят не се бои от смъртта, но желае единствено да види дъщеря си. В съзнанието му хубостта ѝ се слива с образа на първата му жена, а те са символ на младостта му, когато е бил млад, беден и щастлив. Като въплъщение на живота, момичето съживява болния си баща. Съвършенството ѝ е следващата стъпка към осъществяването на мечтата му. След като звукът на пеещата каруца на Шакире раздвижва пейзажа, Сали Яшар все още не знае, че в него се крие отговорът на неговия въпрос. За него му загатва разказът на Джапар - влюбеният в Шакире нощен пазач, съобщавайки новината, че е разпознал Чауш Ибрям по каруцата, с която се прибира. Той казва на героя, че всяка негова каруца има свой глас и „пее на свой макам”, че каруците му са „себап”. Майсторът сякаш не чува готовия отговор. Открива го едва на следващия ден, когато три пъти прекъсва работата си замислен. Вълнението го залива и той открива: „Каква чешма и какви мостове искам да правя? Себап! Има ли по-голям себап от тоя, който правя? Каруци трябва да правя аз, каруци!”. Той разбира, че каруците, които прави, свързват хората и им помагат да се разпознават. С това открива пътя към личното си безсмъртие и го пробужда за нови добри дела. Сали Яшар дарява на Джапар в заем кесия пари, за да си купи нива, която да обработва, и му обещава каруца, когато се задоми. Майсторът не съзнава защо постъпва така, но с това изпълнява неизречено желание на дъщеря си. В края на разказа се разплита и последният възел. Останала вдовица, Шакире се завръща завинаги в родния си дом и се омъжва за Джапар.

„Последна радост”(1920г.): Жанр: разказ, доближаващ се до повестта. Принадлежи на сб.”Песента на колелетата”. Разделен е на 10 части- пет са посветени на мира и пет на войната. Тема: безсмислието на войната, жестокостта ѝ, дехуманизмът убиват красотата на живота. Заявено е Йовковото „не” на войната. Герои: Люцкан, Рачо Самсара, дядо Слави, Цветана, инженерът и други. Композиция и сюжет: Разказът започва с ретроспекция, като се показва градът след войната. Люцкан обединява и двете времеви плоскости. Преди войната той е провинциален чудак, простодушен и наивен, превърнал се в символ на романтичния човешки порив към красота и поезия. Може да бъде определен и като „бяла врана”, защото е отдаден на галантната наука за цветята, на която го научава инженерът. Героят е особено потребен на града в празнични дни, когато поднася цветя на младите влюбени. Самият той също е влюбен- в Цветана, ухажвана от инженера, и по ирония на съдбата се превръща в посланик на любовта им. Сантиментите на героя към момичето стават повод Люцкан да съчини поема- „Люцкан гори в червени пламъци”, заради която е обект на присмех. Той е необикновен в професията си, защото не само продава цветя, а и тълкува тяхното значение. Също толкова не на мястото си е Люцкан и на бойното поле на Балканската война. Там конфликтът между красивото и грозното изпъква особено ярко, защото героят не познава смисъла на това да се воюва. Войната е представена като обезличаваща, деперсонализираща сила- хората са като мравуняк: еднакви и зли. Колоната, в която се движат войниците е сравнена със змия. Природната картина на кал и дъжд също символизира мрака, безизходността и първичността. Люцкан умира и в предсмъртния му жест- протегната ръка към цъфнала лайкучка- са запечатани копнежът към красота и хармония и неразривната връзка на човека с тях.

„Шибил”(1925г.): Жанр: разказ. Принадлежи на сб.”Старопланински легенди”. Теми и мотиви:  юначеството, красотата, предателството, любовта. Герои: Шибил (Мустафа), Рада, Велико кехая, Мурад бей, хайдути, сеймени. Сюжет: Разказът започва с констатацията, че Шибил- страшният хайдутин, слиза да се предаде. Чрез метода на ретардацията, в следващия абзац авторът се връща назад и предава причините за това. Край високите върхове на Сините камъни, под хайдушкото му гнездо, минават жени. За него и неговата дружина и това е плячка и мъжете слизат при Джендемите, за да приберат, каквото им се полага. Но погледите им биват привлечени от дързостта и красотата на една от жените, която дори се осмелява да им говори. Още в този момент девойката е оприличена на „дявол” в очите на Шибил. Хайдутите се укротяват като по чудо. Шибил разпознава в момичето дъщерята на Велико кехая и заявява, че ще вземе алтъните, с които е украсена шията ѝ. Тя отмества темата и посочва скъсания му ръкав, който започва да шие, преди Шибил да разбере какво става. С шеговит тон Рада го съветва да се ожени, за да не ходи окъсан като циганин. Той ѝ предлага да го вземе тя, а тя отговаря, че трябва да попита баща ѝ и кърсердарина Мурад бей. Шибил изпраща жените до края на гората. В магическия свят на Йовков всяко събитие е знамение и поличба за нещо. Така е и с черния гарван, който прелетява, и с хубавата жена, която носи нещастие, излезе ли на пътя на хайдутите, и с кукувицата, по чиито звуци героят определя възрастта си. В този момент Шибил очертава образа на Рада- тя е „чудновата бърканица” от „жена, дете и дявол”. Срещата му с нея го променя напълно и той пуска да си вървят търговците, които минават, без да прибере дисагите им. Хайдутите стават неспокойни от промененото поведение на Шибил и го изоставят, без да го убият, какъвто е обичаят им. Героят остава сам и всичкото имане, което крие по пещери и хралупи, отива за подаръци за Рада. Той получава хабер от нея да слезе в селото- баща ѝ им дава благословията си, а Мурад бей му прощава, като в знак му праща божигробски броеници от кехлибар. Той дълго мисли дали това не е примка, но тръгва за село. Съмненията му го карат да спре по пътя си и да се колебае. Природната картина загатва за драматичното събитие- разстила се мъгла, горите потъват в черни сенки. Шибил тръгва към примамливите очи и усмивката на Рада, които стоят в съзнанието му. Родната му майка предусеща и предупреждава, но не се и опитва да разубеди сина си да не отива. Мурад бей и Велико кехая чакат Шибил в Черковното кафене. Беят е намръщен и мълчи, а бащата на Рада- весел. На масата са сложени две кърпи- бяла и червена- условните знаци за сеймените, скрити в засада. Първата е за помилване, а втората- за смърт. Действието се забавя и Велико кехая два пъти се прибира, за да види приготвила ли се е Рада. Разбрала от майката на Шибил, тя се разплаква, но отива на срещата. Мустафа се появява хубав и напет, в ръце с броеницата и червен карамфил от Рада. Тук беят изразява възхищението си от Шибил: „Какъв юнак! Какъв хубавец!” и от захлас забравя кърпата. Велико кехая грабва червената и я размахва. Рада изпищява и се затичва към простреляния Шибил. Той разтваря ръце, за да я прегърне. От Черковното кафене някой отчаяно размахва бяла кърпа. Характерни особености: легендарност, близост до фолклора при портретуването на героите, поставянето на мото. „През чумавото”(1927г.): Жанр: разказ. Принадлежи на сб.”Старопланински легенди”. Тема и мотиви: пир по време на чума; престъпването на моралните закони изисква жертви.  Герои: хаджи Драган, дядо Нейко, Тиха, Рада, Величко Дочкин, Дочка, Люцкановият син. Сюжет: Новината за чумата в близките села кара хората да предприемат магически действия, за да се предпазят. Настъпва и глад- брашното е привършило. Социалното зло е факт и четирима старци, избрани от селото, отиват при хаджи Драган, за да кажат, че съдбата им е в негоните ръце. Дядо Нейко описва неволите на съселяните си. Тогава влиза Тиха- дъщерята на хаджията. Драган споделя, че има намерение да омъжи дъщеря си. Селяните са възмутени, но хаджията ги уверява, че няма никаква чума, а всичко е въпрос на страх и обещава брашно за цялото село от личните си хамбари. Сватбата не е отменена и Тиха ще се омъжи за Люцкановия син, а не за Величко Дочкин, с когото се искали, но той от три години бил на печалба. Небивалата, както я нарича авторът, сватба продължава цяла неделя. Във веселието има нещо болно. Вечер страхът отново се завръща. Явява се поличба- много орли. Рада- приятелката на Тиха, я укорява за решението ѝ, посочвайки знамението. При извеждането на булката от другия край на селото влиза конник. Започва венчаването, а в църквата влиза Дочка- майката на Величко и съобщава, че синът ѝ се е върнал. Пред олтара се появява почернял и прашен млад мъж. Всички избягват от ужаса, че е чумав. Даже майка му. С него остава само Тиха. Зад тях Иисус ги гледа от иконата и вдига десницата си. 

„Индже”(1926г.): Жанр: разказ. Принадлежи на сб.”Старопланински легенди”. Тема и мотиви: за неписаните морални закони, управляващи човешкия свят и хармонията в него; за греха и възмездието, за покаянието, душевният прелом и нравственото познание. Герои: Индже, Кара Феиз, Кара Кольо, Сяро Барутчията, Пауна, Найден, баба Яна, кърджалии, копачки, старец и други. Място на действието: Урум Еникьой, Бакъджиците, Постолови воденици, сливенският край. Сюжет: Разказът проследява пътя на прочутия войвода, започнал като кърджалийски разбойник и завършил като народен закрилник. Йовков разкрива нравствено-психологическата драма на героя с романтична извисеност и фолклорна простота. Индже се влюбва в Пауна в разгара на неговите кървави кърджалийски набези. Със силна и смела душа, тя се влюбва в този неудържим, силен и в доброто, и в злото човек. И тук като в „Шибил” повествованието започва от „средата”- от съдбовния кръстопът, на който Индже премисля по новому своето минало. Зарасла е раната на войводата, нанесена му от Сяро Барутчията, изоставен от Пауна и посечения от самия него син, и героят вижда нещата по новому. За първи път се пита кое е добро и кое зло. За първи път вижда злочестините по земята. Моралната равносметка, която си прави, е по-скоро някакво измъчващо го чувство, но то е знак за събудилия се в героя духовен живот. Неслучайно, след като цялото бурно и драматично минало на Индже е предадено кратко и сбито, авторът изправя героя си пред една обичайна, но даваща му отговор на измъчващите го въпроси. Това е срещата с копачките и стареца. Жените, изплашени от вожда на бял кон, избягват, но старецът споделя, че желаят да имат господар като него- млад и хубав, а не жесток и безсърдечен като онзи, под чиято власт са, без да подозира, че единият и другият са едно и също лице. Трогнат от смелостта и откровеността на стареца, прозрял истината за себе си чрез очите на обикновените хора, Индже повелява на всяка мотика да оставят по жълтица. Новите подвизи на героя вече са като на народен закрилник. Това е и времето, в което той проронва първата си сълза. От тук започва духовният прелом у героя. Въпреки това, вината, която той носи пред семейството си- Пауна и сина си, които напразно се надява да открие, не може да не бъде изкупена. Случайността среща бащата и сина, отгледан от баба Яна и наречен от нея Найден (буквално- намерен). Детето- гърбаво и недъгаво, превърнато в инвалид от самия си баща, но носещо красивите очи на майка си, убива баща си със случайно намерена пушка. Малко преди да затвори очи, Индже узнава истината и изрича последната си заповед- косъм да не пада от главата на детето и му дарява кесия с пари. Моралното възмездие цели да възстанови нарушената хармония и нравствен ред. „Албена”(1927г.): Жанр: разказ. Принадлежи на сб.”Вечери в Антимовския хан”. Тема и мотиви: може ли женската красота да бъде мотив и да оправдае едно престъпление; грехът и опрощението; любовен триъгълник; естетически и етически категории в противоборство. Герои: Албена, Куцар, двегодишното им дете, Нягул, Нягулица, дядо Власю, Марин Чокоя, съселяни. Сюжет: Срещу Великден в дома на Албена става убийство и къщата е „като че ударена от гръм”. Убит е мъжът ѝ Куцар. Криминалният сюжет е предаден чрез разказите на свидетелите и слуховете, които се носят между хората. Детето на Албена и Куцар става свидетел на случилото се и издава майка си. Албена прави самопризнания, но не споменава името на другия мъж. Разказът на дядо Власю допълва портрета и насочва предположенията за вероятния убиец. Албена е качена на каруца с двама стражари и ще бъде изпъдена от селото. Сцената на изпращането ѝ е център на творбата. Хората, подобно древногръцки хор, коментира и я съди. Дядо Власю замахва с тояжката си. Албена е изправена като средновековна грешница на кладата на публичния съд. Като последна милост, тя е пожелала да бъде облечена, както тя желае- с куртейка с лисици. От нея лъха магия и сам авторът отсъжда: „Грешна беше тая жена, но беше хубава.” Това се чете и в мълчанието на „зрителите”, но сърцата им се размекват. Албена моли за прошка: „Млада съм, сгреших. Прощавайте!”. Тогава довеждат детето ѝ. Тя го прегръща и целува. Всички заплакват. От воденицата слиза Нягул- също в кожух с кожи (символ на инстинктивното, подсъзнателно начало) и, сядайки до Албена, признава вината си. Жената кимва в знак на съгласие. Всички узнават истината и отново изливат омразата си срещу нея. Кметският наместник Марин Чокоя спира каруцата и моли да извикат Нягулица. Старшият заповядва да карат към общината при следователя. Финалната сцена представя падналата на земята и плачеща Нягулица.

„Другоселец”(1928г.): Жанр: разказ. Принадлежи на сб.”Вечери в Антимовския хан”. Тема: беззащитността и социалната нищета на един чужденец и ограничеността и негостоприемството на домакините. Защитени са християнските ценности, които са над пространствени и национални ограничения. Герои: Йов, бай Миал, Иван, кметът Алекси, Стоян, Торашко, полският пазач Илия, другоселецът, Татар Христо. Сюжет: Празник е- Кръстовден, и кръчмата е пълна с хора. Водят се разгорещени спорове по различни въпроси- за нивите, които трябвало да се пазят от овчарите и да бъдат глобявани нарушителите, за политика и религиозни вярвания. Насред шегите и веселото настроение влиза полския пазач и води окъсан и дребен човек. Беличкото в окото му го прави малко кривоглед, а носията му говори, че не е от същото село. Набеден е, че е пуснал коня си в нивата на Татар Христо. Чужденецът бива нападнат. Срещу него са насочени и укори, и заплахи от удар и глоба. Малко преди да го обискират, Торашко скача и, макар да е пиян, защитава разгорещено човека. После го прегръща и заплаква, наричайки го брат. Съдът на обществото му прощава. Още повече, че всички разбират, че конят на човека наистина е болен. Омразата е заменена със загриженост и всеки се опитва да помогне. Въпреки това другоселецът остава сам, а кончето му умира.        „Серафим”(1934г.): Жанр: разказ. Принадлежи на сб.”Женско сърце”. Тема: обичта към ближния и грижата за него са висша ценност, които могат да ни помогнат да простим и на самите себе си, да спасим душите си. Герои: Серафим, Еню, Павлина, Иван. Сюжет: Към кафенето на Еню се приближава дрипав, чудноват човек- нито селянин, нито гражданин, в когото по-късно Еню разпознава Серафим. Прави впечатление палтото на героя, изпъстрено с огромни кръпки. Всяка година, а понякога и по-рядко, той се явява по тия места по Гергьовден или по Димитровден. От града е, но търси работа по селата. В диалога с Еню той разкрива, че е бил в Белица на една керемидарница. Серафим съблича палтото си и се попипва под пазвата, по което Еню разбира, че там е скътал парите си. Кафеджията му дава съвет да си купи ново палто и влиза в кафенето. Серафим похапва сух хляб на пейката и оставя и врабчетата да се хранят с него. В този момент влиза жена в кафенето, на която Серафим не обръща внимание, но дочува разговора. От него разбира, че Еню ѝ е кръстник. Жената се оплаква от бедния си живот и болестта на Иван, за когото са нужни пари за болница, а и биволицата им е умряла. Героите замълчават, но Серафим дочува шепот, след което вика на Еню, който грубо отказва пари. Жената го умолява, но той продължава да крещи, че няма пари. Жената заплаква и излиза. Серафим не обича да стои без работа и подрежда камъните пред кафенето, премита. Вечерта остава на гости, но отказва да спи вътре. Еню го кани да легне поне на пейката, но Серафим отклонява поканата с думите, че може тук да му духа, но като умре няма да е така. На другия ден Серафим все така си реже хляб на пейката. Еню му казва, че е разбрал, че е дал пари на Павлина и се възмущава от постъпката му да се довери на непознат човек. Той отвръща, че е по-важно да се помогне на съпруга ѝ. Еню му напомня, че е искал да си купи палто, на което героят отговаря, че си има. Авторовият глас предава историята на Серафим- че е пиел на младини, но откакто се отказал, започнал да дарява парите си някому. Това била причината на палтото му да се явяват кръпки. За героя това може да е и дрехата, с която ще се представи пред Бог. Финалът придава загадъчност и ефимерност на посланието. Характерни особености: библейски подтекст на името на главния герой, притчовост, послания в духа на Новия Завет: „Обичай ближния като себе си.” и „Ако имаш две ризи, дай едната на ближния си.” 

@bgmateriali.com

Изтеглиsave