РЕНЕСАНСЪТ В ИСПАНИЯ И РОМАНЪТ „ДОН КИХОТ“

          
          ■ ИСПАНСКИЯТ РЕНЕСАНС

          Ранният ренесанс в Испания обхваща последната четвърт на XV в. и първата половина на XVI в., а Високият ренесанс – втората половина на XVI в. и първите три десетилетия на XVII в.
          Историческите събития, които оказват влияние за прехода от Средновековието към Ренесанса, са: Реконкистата (исп. гесопquista – отвоюване, завладяване отново) – борбата на испанския народ през XV в. срещу завоевателите (маврите) и извоюването на националната независимост; дейното участие на идалгията (дребното рицарско съсловие) в битките за освобождението и обединението на страната; колонизирането на отвъдморските територии след откриването на Америка през 1492 г. Завладени са империите на ацтеките в Мексико и инките в Перу, което е свидетелство за пробудения авантюристичен дух на испанския народ. Неговото национално самочувствие нараства поради превръщането на Испания в първа световна сила.
          Изпъкват социалните контрасти и разслоението в испанското общество през XVI в. и началото на XVII в. – материалният разкош, сред който живеят кралското семейство и феодалната аристокрация, и нищетата, в която тънат низшите прослойки. Водеща е ролята на Инквизицията (съдебно-полицейски орган на Католическата църква през Средновековието, който наказва жестоко нейните противници – еретиците) и Йезуитския орден (монашеска общност, водеща борба с ересите).
          Основни представители на испанската ренесансова литература са Мигел де Сервантес (романът пародия „Дон Кихот"; „Поучителни новели", драми) и Лопе де Вега – комедии („Изобретателната влюбена", „Учителят по танци" и др.).

          ■ СВЕТОГЛЕДНИТЕ ИДЕИ НА ПИСАТЕЛЯ МИГЕЛ ДЕ СЕРВАНТЕС

          Родът на Сервантес (1547 -1616) принадлежи към идалгията. Думата „идалго“ (исп. hidalgo) означава благородник, „син на добродетели". Творецът изразява в романа „Дон Кихот" (1605 — 1615) житейската философия на рицарското съсловие, което през XVI и XVII в. живее със спомените за миналото си величие и вече слиза от историческата сцена.
          Сервантес разкрива в своята творба, че рицарският идеал е анахронизъм в прозаичната реалност, в която няма място за някогашните героични подвизи. Ценностите на това време, което безвъзвратно си отива, са достойнство, чувство за чест (лична и национална), доблест, съзнание за дълг към родината, посвещаване на възвишена кауза.
          За Ренесансовата епоха е характерно разбирането, че не родословието определя стойността на личността, а делата, които са основният фактор за нравственото преобразяване на човека, за неговото духовно раждане. Деятелния живот (vita activa) е поставен над съзерцателния (vita contemplativa). Идеята за деятелната святост е изразена от испанския философ Мигел де Унамуно в есето му „Животът на Дон Кихот и Санчо Панса": „Да съществуваш, значи да действаш".
          В романа си Сервантес разсъждава и по тема, интерпретирана още от Аристотел – за спецификата на поезията и историята. Един от героите твърди: „Поетът може да разказва или да възпява нещата не каквито са били, а каквито би трябвало да бъдат, докато историкът трябва да ги описва не каквито би трябвало да бъдат, а каквито са били". Художественият замисъл на твореца е да представи не какъв е бил героят (обеднелият благородник Алонсо Кехана), а какъв иска да бъде и какъв става – странстващият рицар Дон Кихот.

          ■ РОМАНЪТ ПАРОДИЯ „ДОН КИХОТ"

          Романът е епосът на новото време. Той е голяма повествователна форма в проза. Названието е свързано със старофренската дума romanz – произведение, написано на романски (народен) език, а не на латински. В романа, за разлика от героическия епос, се разкриват социалните проблеми, характерни за съвременността на писателя. Героите не са идеализирани, не са представени с неизменни черти. Показана е промяната в техния светоглед.
          Рицарският роман възниква през XII в. и първоначално е в стихотворна форма (Кретиен дьо Троа, „Ланселот, Рицаря на каруцата"). Общото със старогръцкия епос са подвизите на изключителни герои, които се стремят към слава и се ръководят от чувството си за чест. Добродетелите на рицарите са смелост, жертвоготовност, великодушие, щедрост, преданост. Рицарските романи се отличават със специфични особености: неочакваност на събитията, намеса на съдбата; липса на причинно-следствена връзка между епизодите; географски неопределено, приказно пространство; присъствие на фантастичното – митични чудовища; героят – безкористен авантюрист, влюбен в дамата на сърцето си, на която са посветени победите в битките.
          „Дон Кихот" е пародия на рицарски роман – в сюжета и в образната система. Променена е гледната точка към „подвизите" на странстващия рицар, разкрити чрез ирония. Трагикомично е разминаването между намеренията на загубилия разсъдъка си персонаж и печалните резултати. Изпъква и връзката с народната смехова култура. На духовното, чието олицетворение е Дон Кихот, е противопоставено материалното, телесното в образа на оръженосеца Санчо Панса, представен чрез гротеска. Запазени са някои сюжетно-композиционни особености на рицарските романи – мотивът за пътуването, линейният ход на действието (хронологическа последователност на епизодите), кръговата композиция, отличаваща се със симетрия и цикличност (трите похода на Дон Кихот, който при всеки от тях тръгва от родното си село и се завръща отново в изходната точка).
          Първоначалният замисъл на писателя е да осмее рицарските романи от своята епоха, фантастичните измислици, да разруши „зле скърпената постройка" на тези четива за масовата публика. Постепенно настъпва промяна в отношението на автора към героя – в хода на повествованието Дон Кихот се превръща в изразител на възгледите на Сервантес.
          Забелязва се влиянието на плутовския (пикаресковия) роман, разпространен в Испания през XVI в. (най-известен е „Ласарильо от Тормес"). Героят на този тип роман – плут (пикаро), е представител на низшите обществени слоеве и изпъква като хитрец, измамник, чиято единствена цел е да оцелее в трудната борба с живота. В центъра на изображението не е приказният свят на рицарските романи, а принизената битова среда. Пример за плут в „Дон Кихот" е пресметливият ханджия, представен в началото на произведението.
          Творбата на Мигел де Сервантес е първият реалистичен роман в европейската литература. Картината на конкретната историческа епоха е противопоставена на фантастичния свят, в който се пренася идалгото. Във финалните глави героят се разделя със своите илюзии, завръща се в реалността и обявява за лудост предишните си „подвизи". Тъжно е отрезвяването на Рицаря на печалния образ, достигнал до духовно просветление.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave