Ние, хората, сме доста странна порода. Бием се по между си. Егоисти сме. Завиждаме един на друг. Никога не сме доволни от това което имаме, дори когато е даденост. Безкористните постъпки в това време на имуществено забогатяване и душевен упадък вече са мит. В своите разкази Йордан Йовков прониква до сърцевината на човешките вълнения и подбуди. Търси и открива самородното богатство на хората, а такива има само в един идеализиран свят. Може би най-адекватен символ на тази “девствена”, не омърсена етичност се среща в разказа „Серафим” с пословичната безкористност на героя, с нравствената му чистота, с отказа му от всичко лично, със саможертвата в най-идеалните и форми, каквито рядко имат жизнено покритие. Героят е чист като името си, дошъл сред хората някъде от духовните върхове, за да даде пример на поведение и принципи от висок порядък. “Серафим” означава шестокрил небесен ангел. Серафим е различен. Той не е нито селянин, нито гражданин. Странността му личи в портрета му, както и в неговата бедност – „чудноват човек, нито селянин, нито гражданин, дрипав, окъсан...”, а окъсаното му палто е символ на живота му, който в хода на разказа бива разкрит на фона на високите морални ценности. Дори и бидейки „мършав, дребен човек, изгубен в покритото с кръпки палто, като в пашкул”, героят е богат нравствено и извисен духовно. Когато се свечерява Серафим не пожелава да легне вътре, а остава навън и ляга “точно по средата на мегдана”. Тук трябва да обърнем внимание, на опозицията център - периферия. Йовков никога не пише нещо напразно. Той е “цар” на детайлите. Когато “жената влиза в кафенето” Серафим, дори не я поглежда, но после и дава пари. За не го не са важни дрехите или външния вид. Той вижда красотата и усеща нуждата. Дори когато описва, че Серафим си реже от парчето хляб, той не забравя да подчертае, че хляба е от вчера, с което ни показва, безумната щедрост на бедняка не само към ближния, а към всички живи твари. Той дава и на врабците до него трошички, защото и те са животинки - дишат, сърцето им тупти. 
Давайки парите си на Павлина, Серафим засвидетелства своята безкористна доброта и чистота. Сладостта от стореното добро изпълва докрай душата на Йовковия герой. Доказателство за не идеализирания образ на героя е края на разказа: „Хубаво си е то, моето палто... Аз като го закърпя пак, ще прекарам с него и таз зима. Пък ако ми е писано с него може да се представя пред бога. То там, на онзи свят, туй палто може да ми помогне. Може пък там да ми дадат ново палто, златно, тъй да се каже, скъпоценно...”. Тук Йовков леко пуква идеалния пашкул на съвършения си герой, като прибавя към непокътнатия му морал и чисто човешки скрупули. Както и не забравя да намеси част от миналото, когато оглежда кръпките по палтото си, Серафим си спомня за миналото. Някога той е имал пороци - алкохола, но сега Йовков ни показва, че всичко може да се промени и всеки може да се поправи. И тук имаме характерния нравствен катарзис на лирическия герой. Азът е в унисон с природата. Лястовицата минава на милиметри от него - не се страхува. Врабчетата също не се боят. В разказа “Серафим” Йордан Йовков съпоставя двете личности, който описва - Серафим, който е щедър, работлив, добродушен, скромен, и Еньо, пълната му противоположност - надменен, стипца, разхвърлен. Появява се и трети герой в разказа - Павлина. Нейното име също носи послание идва от св. Павел. Ако проследим детайлите и помислим ще разберем по кое време точно се развива действието в разказа, защото лястовицата е прелетна птица и свива гнездото си през юли главно. Събора на светите дванадесет апостоли се празнува на двадесет и девети и тридесети юни, когато е Петровден (св. Петър и св. Павел). В Йовковите разкази може да се дълбае много на дълбоко като смисъл и послание, а това е талант, който много рядко се среща. Да можеш да изпипваш подробностите до съвършенство. Той идеализира героите си, но не до съвършенство. Гения му е, че да усеща тънката граница. Когато описва героите той непрекъснато ги “конкурира”. Дори с гримасите се е справил перфектно. Серафим е винаги усмихнат, а Еньо “прехапа устните”, което показва душевното състояние на героите. Особената радост в гласа на Серафим, като изрича тези последните думи, и фактът, че произведението завършва с неговата тиха усмивка, са финалното внушение за непреходността на човешкото добро, за тържеството на благородството и човещината именно тогава, когато страдащите най-силно се нуждаят от нея.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave