„Фауст“ е една малка творческа вселена. За въздействието и върху световното изкуство и литература съдим не само по преводите на чужди езици, но и по многочислените интерпретации на темата в поезията, драмата, романистиката и музиката на народите. Макар самият Гьоте да заема темата за легендарния маг и вълшебник доктор Фауст от народните книги и тя да е разработвана преди него от забележителни творци като Марлоу и Лесинг, едва в неговото тълкувание тя придобива общочовешки измерения.
Гьоте работи „Фауст“ през целия си съзнателен живот на писател. От първоначалния замисъл до окончателния вариант изминават около 60 години. Първият вариант, който съдържа повечето сцени от първата част, е написан около 1773-75 г.,т.е. преди Гьоте да стане личен съветник на ваймарския херцог. Писателят унищожава този вариант по-късно във Ваймар, но екземпляр от него се съхранява в архивите на една придворна дама и бива отпечатан през 1886г., когато го откриват. Сравнението между този ранен, известен в литературната наука под името „Прафауст“, и окончателния вариант, дава възможност да се съди за развитието и съзряването на творческия замисъл.
За период от десетина години Гьоте изоставя работата си над „Фауст“. Пребиваването му в Италия (1786-1788г.) и възхищението му от света на класическата древност го подтикват да напише две нови сцени, а в 1790г. писателят отпечатва обширен фрагмент от първата част. Особено плодотворно е последното десетилетие на 18-ти век, когато Гьоте е окуражен от приятеля си Шилер, който следи отблизо работата му над „Фауст“.
Първата част бива отпечатана обаче едва след смъртта на Шилер, в 1808г. След ново прекъсване Гьоте възобновява работата си над втората част през 20-те години на 18-ти век, когато издава фрагмент и от нея, озаглавен „Елена“. Класическо-романтична фантасмагория (1827г.) Втората част е окончателно завършена през лятото на 1831г., само месеци преди смъртта на писателя, и излиза за първи път от печат посмъртно в 1832 г.
През шестте десетилетия, докато Гьоте твори своя „Фауст“, светът претърпява огромни изменения, а заедно с него се променя и писателят. В творбата е отразена творческата и духовната еволюция на самия Гьоте. В този смисъл „Фауст“ е най-съкровеното му произведение.
Определяйки творбата си като трагедия, Гьоте не е бил твърде загрижен за чистотата на жанровите квалификации. С течение на времето тя е набъбнала твърде много като обем и в окончателния вариант наброява 12111 стиха. Това прави трагедията трудна за поставяне на сцена. Въпреки че още през 19 век са правени няколко постановки, никоя от тях не може да се смята за определена сполука. Като най-приемлива сценична адаптация се приема популярната опера на френския композитор Шарл Гуно „Фауст“ (1859), създадена по мотиви от първата част на трагедията.
Според немските литературоведи „Фауст“ е драма за прочит. Макар че това определение не е получило разпространение в теорията на литературата, то е съобразено с особеностите на творбата и е прието в немскоезичните страни.
В шумерските си години от периода „Буря и натиск“ Гьоте пише фрагменти от драми за Прометей и Мохамед, но ги изоставя, тъй като творческото му въображение бива запленено от образа на доктор Фауст от немското народно предание. Още в детските си години той чел едно от последните издания на Народна книга за доктор Фауст и гледал куклени представления за него в родния си град Франкфурт на Майн. На младини темата за дръзкия алхимик и магьосник, продал душата си на дявола, го привлича с предизвикателността на човека да се устреми отвъд границите на човешкото познание и да прекрачи суровите възбрани на църквата.
Доктор Георг (или Йохан, в зависимост от версията католическа или протестантска) Фауст (1480-1541) е живял в късносредновековна Германия и е бил известен в университетските среди като астролог, гадател и лекар. Самият той се наричал най-великият измежду алхимиците, а най
- безобидното му прозвище било чернокнижник (на немски буквално маг на черното изкуство), защото владеел тайните (окултните) науки. Според някои изтъкнати немски хуманисти на епохата Фауст бил празнословец и мошеник. Легендата, възникнала след смъртта му около средата на 16 век, му приписвала редица чудеса: веднъж пред студенти повикал духа на древната хубавица Елена, в Рим полетял пред очите на папата и други.
Първата народна книга за д-р Фауст била отпечатана през 1587г. от книжаря издател Й.Шпийс в родния град на Гьоте. Изглежда книгата скоро била преведена на английски език, тъй като по това време съвременникът на Шекспир Кр.Марлоу написал популярната си драма „Трагическа история на д-р Фауст“ (около 1589г.). Темата станала много известна в Германия през епохата на Просвещението. Лесинг пише недовършена драма „Фауст“. Щурмери, а по-късно и романтици се вълнуват от образа на легендарния магьосник. Пушкин и Байрон, запознати с първата част на „Фауст“, също черпят вдъхновение от него.
„Фауст“ е изключително сложна творба, в която се наслагват няколко идейни и философски пласта. В първата част Гьоте пренася действието в епохата на историческия д-р Фауст, т.е. в началото на 16-ти век, края на немското Средновековие. Във втората част героят му действа на обширната сцена на историята, а действието протича в различни исторически епохи - гръцката древност, немското Средновековие, та чак до началото на 19 век, когато Гьоте довършва произведението си. Съвсем естествено и героят му надраства ограничените черти на легендарния си прототип, става свръхчовек, представител на целия човешки род и на стремежите му.
Следвайки народната легенда за д-р Фауст, в първия „Пролог в небесата“ Гьоте въвежда условните фигури на Господ и Мефистофел, които водят спор за съдбините на човешкия род. Още в този пролог е зададена философската тема на творбата: в противовес на Мефистофел, духът на отрицанието, който твърди, че човекът е смешен и жалък в усилията си да подобри своята участ, Господ вярва в неунищожимостта на доброто начало у човека. Техният спор се пренася върху д-р Фауст и Господ разрешава на Сатаната да се опита да го съблазни, за да му докаже тезата си, че човекът е нищожество, тласкано от измамните ветрове на случайността. Така още от самото начало образът на Фауст поема ролята на символ на целия човешки род. Господ (а зад този условен персонаж не е трудно да съзрем самия Гьоте), отлично съзнава, че няма предели за вечно търсещия и неудовлетворен от постигнатото човешки дух и затова на се бои, че Мефистофел може да откъсне д-р Фауст от голямата му цел.
В народната книга за д-р Фауст (Й.Шпийс) Фауст и Мефистофел сключват договор, скрепен с кръв, според който дяволът се задължава да служи на човека безпрекословно двадесет и четири години и след изтичането на този срок получава право над душата му. В първата част на трагедията си Гьоте променя съществено народния мотив: вместо договор, двамата сключват облог. Мефистофел ще получи душата на Фауст само ако успее да го залъже с плътски радости или други наслади. При това в отличие от д-р Фауст на Шпийс, който веднага след сключването на договора повелява на Сатаната да го отведе сред звездите, Гьотевият герой заявява: това отвъд не ми е интересно.
Мрачната фаталност, която излъчва договорът в народната книга, преследваща назидателни цели в католическата версия на легендата, хуманистът Гьоте заменя с идеята за съревнованието - облог. Още чрез тази промяна писателят подчертава основната идея на трагедията вярата си в непобедимостта на човешкия прогрес. Бъдещето поражение на Сатаната е предпоставено и в „Пролог в небесата“, и в облога между Фауст и Мефистофел, защото като застъпник на целия човешки род Фауст никога няма да изрече за мига съдбовните думи: „О, спри, така красив си ти!“
След сключването на облога Мефистофел повежда Фауст най-напред из малкия, а после из големия свят. Малкият свят е немската бюргерска действителност, изобразена в първата част, а големият обширният свят на митологията и историята от втората част.
В началото на трагедията д-р Фауст е представен в преломен момент от духовното си развитие. Дори обстановката и театралните ремарки са свидетелство за нравствено-психологическата криза на героя (Нощ. Сред високосводеста тясна готическа стая Фауст, неспокоен в своето кресло пред писалището)
Нощният монолог на Фауст е тъжно признание за безполезността на титаничните му усилия да проумее същността на битието. Ученият е овладял всички основни науки на своето време философия, теология, медицина и право, но се чувства същия беден глупак, както и преди. Драматичната ситуация, в която е попаднал Фауст, е продиктувана не само от неудовлетворението на героя от средновековната схоластична наука, но и от безграничната му жажда за знание. Така още в самото начало на трагедията Гьотевият Фауст надраства духовно фолклорния и исторически достоверния прототип, роден в условията на Средновековието. Фауст се противопоставя на магистри и доктори, писачи, попове, а твърдението му, че не ще го уплаши ни пъкъл, ни дявол, свидетелства за индивидуализма на новия човек от буржоазното общество.
Според традиционната представа в началото на творбата Фауст е вече старец с побеляла брада, изнурен от нощно бдение над книгите. Монологът обаче не дава основание за подобно тълкуване. От него заключваме, че героят е по скоро човек на средна възраст, в разцвета на интелектуалните си способности.
В този смисъл най-близката до духа на Гьотевата творба е живописната интерпретация на френския художник-романтик Йожен Дьолакроа (1828г.) по повод на която Гьоте заявява: Дьолакроа е художник с изключителен талант, който тъкмо във Фауст е намерил своя най-добър извор на вдъхновение. Французите го упрекват заради пламенността му, ала тук тя е добре дошла.
Д-р Фауст на Дьолакроа ( а и на Гьоте) е човек на средна възраст с дълга тъмнокестенява брада, с професорска зелена роба и шапчица. В сцената в началото на трагедията художникът е внушил отчаянието на героя чрез леко сгърбената му фигура и безсилния жест на отпуснатата дясна ръка.
Неудовлетворението на д-р Фауст от всичко, което е постигнал в науката, го е подтикнало към изучаване на окултните науки, чрез които се призовават демони и адски сили. Ученият е близко до отчаянието, когато съглежда магическия знак на Макрокосмоса в разгръщаната от него тайна книга. Той копнее да се слее с хармонията на битието и призовава чрез заклинание Земния дух.
Незначителният епизод с появата на Земния дух е възлов момент от идейното съдържание на творбата. Той може да се разглежда като своеобразна драматическа завръзка, тъй като във философски и психологически план предопределя по-нататъшния ход на събитията. Д-р Фауст не може да понесе гледката на Земния дух и въпреки че се опитва да го задържи, той го изоставя с думите: „На онзи дух, във който вникваш сам, приличаш, не на мен!“ Философският смисъл на кратък епизод е в това, че постигналият върховете на книжното знание е безсилен пред лика и загадката на самото битие и ще трябва да изостави своя кабинет, да се потопи в стихията на живота, ако иска да проникне в най-дълбокото, в същността.
Това дълбоко убеждение на Гьоте за потребността от съчетаването на практическата с интелектуалната дейност на човека лежи в основата на дълбоко оптимистичното му светоотношение, което не го напуска до края на живота му. Според свидетелството на Екерман година преди смъртта си Гьоте заявил: „Докато още ни грее слънцето, нека държим главата горе и докато все още можем нещо да дадем, няма да се отпускаме.“ 
Но неговият Фауст от началото на трагедията още не достигнал до тази житейска философия и идейно-психологическата криза, в която е изпаднал, се задълбочава след неуспешния му опит да призова духовете. Душевното му терзание го тласка към самоубийство, защото само смъртта би го избавила от мъчителните и неразрешими въпроси.
Монологът на Фауст с чашата с отрова напомня за знаменития монолог на Хамлет от едноименната трагедия на Шекспир. И в него зазвучава мощно идеята за безсмислието на човешките усилия пред лицето на вечността. Голямото изпитание на героя в първата част на трагедията е любовта му към Маргарита (Гретхен). След като си възвръща младостта в кухнята на вещицата, Фауст се влюбва в наивната и прелестна Гретхен. Мефистофел му предлага обикновена младежка лудория, за да го отвлече от целите му, но за него тя се превръща в съдбовна любов.
Темата за Гретхен, която се превръща в централна драматургическа линия в първата част, е подсказана на Гьоте от действителна история за озлочестена девойка, станала убийца на детето си, която потресла Гьоте и неговите приятели - щурмери в младежките им години. В първоначалната редакция на творбата, известна в науката под името Прафауст, Фауст е бурен гений, носещ страдание и гибел на девойката, която го обича. Тази интерпретация е съхранена и в окончателния вариант на първата част. Следвайки коварните съвети на сатаната, Фауст става неволен престъпник убива брата на Гретхен Валентин и майка и. Сломена от толкова злочестини, девойката обезумява и убива рожбата си от Фауст, след което попада в ръцете на правосъдието.
Маргарита, в чийто образ разпознаваме черти от младежките увлечения на поета, е жертва на трагично стеклите се обстоятелства, но също така и на бюргерския еснафски морал, който не се е променил съществено от времето на историческия д-р Фауст до Гьотевата епоха. Тя е образ на прелестно в непорочността си момиче, което не може да се издигне до философските терзания на любимия си, макар че интуитивно ги долавя.
Фауст има лична вина за гибелта на Гретхен и това хвърля сянка върху неговия образ в първата част на трагедията. В същото време финалът на тази част е израз на идеята му за трагичната необходимост да бъде пожертвана любовта в името на творческата дейност на мъжа, който през онази епоха е имал много по-големи възможности за обществена изява от жената.
Втората част на трагедията е замислена от Гьоте като паралелно-контрастна реплика на първата. На Пролог в небето от първата част, във втората съответства апотеозният финал, на любовта към Гретхен бракът с Елена, на Валпургиевата нощ в планината Харц класическата Валпургиева нощ и т.н. Но не само малкият свят на немската бюргерска действителност е противопоставен на големия свят на историята и митологията. Интересно е да цитираме по този повод едно изказване на Гьоте пред секретаря му Екерман: „Първата част е почти цялата субективна; всичко в нея произлиза от една ограничена, обхваната от страсти личност, чиято загадъчност, изглежда, така много допада на хората. Във втората част обаче почти няма субективни неща, тук се представя един по-висш, по-широк, по-светъл и по-улегнал свят и оня, който не е надмогнал себе си и няма нужния жизнен опит, не ще смогне да се справи с него.
Още в началните сцени в императорския творец, които отпращат читателя към времето на император Максимилиян, управлявал по време на историческия д-р Фауст, проличава неукротимата действеност на героя. Следвайки изкусителните съвети на Мефистофел, Фауст внушава на императора да отпечата книжни банкноти, за да спаси държавата от разорение. Епизодът е намек за прочутата финансова афера Лоу в Англия от началото на 18 век, но същевременно свидетелства за широкото навлизане на парично-стоковите капиталистически отношения в Германия по времето на Гьоте.
Централен епизод във втората част е любовта между Фауст и древната красавица Елена, която Мефистофел измолва от духовете на майките (очевидно Гьоте споделя идеите на древногръцкия философ Платон за първообразните идеи на всичко съществуващо) Любовта между Фауст и Маргарита от първата част символизира неподвижния бюргерски свят на средновековна Германия, а бракът на Фауст с Елена е символ на нетрайната връзка между идеала на античните и на модерните времена. Героят намира пълно удовлетворение в любовта си към Елена и е близко до съдбовните слова за мига но смъртта на сина му Евфорион слага край на щастието му и връща Елена в царството на сенките, откъдето е дошла. Още в древните легенди Евфорион е син на Елена и Ахил, но поетът придава друг смисъл на поетичното сказание Неговият Евфорион символизира едновременно нетрайността на брака между античността и новите времена и жалбата на Гьоте по ранната смърт на великия английски поет-романтик Байрон, в Мисолонги, подкрепяйки национално-освободителната борба на гръцкия народ.
Духовния завет на възрастния Гьоте от финала на Фауст е в непоколебимата му вяра съзидателните сили на човешкия род да твори добро въпреки силите на злото и реакцията, въпреки болестите, страданията и неизбежната смърт на индивида.
Великият Пушкин, комуто Гьоте символично предава перото си, е така вдъхновен от неговия Фауст, че възкликва: „Това произведение на Гьоте ще остане най-великото творение на поетическия дух, въплъщение на модерната поезия, както Илиада е станала паметник на класическата древност“. Тези думи изречени наскоро след появата на втората част на Фауст, се потвърждават в перспективата на времето. „Фауст“ наистина се нарежда сред шедьоврите на човешката мисъл и дух.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave