„Фауст” – основна идея, образи, сюжет и композиция

Още в „Пролог в небесата” чрез спора на Господ и Мефистофел е разкрита основната идея на трагедията „Фауст”. Светът се намира в постоянно движение, на него са присъщи промяната и развитието, а не покоят. На човека пък са присъщи непрестанният стремеж към възход и победата на творческите сили на вселената чрез него. Прологът може и трябва да се разглежда като завръзка на трагедията. В него е загатнат конфликтът за борбата между двете основни начала на света  – добро и зло. Рисувайки образите на Мефистофел и Господ Гьоте представя две различни схващания за човека: средновековно-християнското и това на Просвещението.
Представата на Мефистофел за човека е остаряла. Според него човекът е несъвършен, а човешката природа е греховна, тоест човекът лесно може да бъде заблуден, трудно може да устои на изкушенията. Човешкият разум е безсилен да обясни и прозре многообразието на света. Това е схващането на църквата, която векове наред през тъмното Средновековие е манипулирала народите, внушавайки им, че човекът е нищожество в сравнение с всесилието и всезнанието на бога.
От друга страна Господ няма нищо общо с религиозната представа за бога. Това прави двата образа противоположни. Господ е олицетворение на хуманистичния, утвърждаващ човека просвещенски светоглед, който е нов, оптимистичен и отразява дълбоката вяра на Гьоте в доброто начало у човека. Човекът може да превъзмогне всички пречки и заблуди чрез своята творческа дейност. Заблудата и Мефистофел като нейно олицетворение е само друга страна на човешкия стремеж към истина и добро. 
Схващайки развитието като борба на противоречия Гьоте диалектически противопоставя двете начала – добро и зло чрез спора между Господ и Мефистофел. Това е спор за признанието на човека и за смисъла на човешкия живот. Спорът и облогът между Господ и Мефистофел съдържат философски смисъл: за да се осъществи Фауст (човекът на Просвещението) като цялостна личност му е необходим противник (Мефистофел), който да подпомага развитието му – да го предизвиква и отклонява от правия път, да го подбужда и води.
Според Мефистофел колкото повече човек търси и се стреми, толкова по-лесно може да бъде изкушен, вкусил от ябълката на познанието, накрая споделя съдбата на прочутата си „сродница змията” – яде прах. Всичко е родено, за да загине колкото и да се стреми докато е живо. Мефистофел най-убедително би доказал тезата си с помощта на доктор Фауст – човек, в непрестанно търсене на нови знания, усвоил цялото човешко знание на теория, човек, който иска да опознае природата и света, човек, който иска да усеща, да практикува усвоеното, да разбере тайните на вселената, да се докосне до всичко, което до момента не му е станало известно. Това е нищожеството, което в търсенето на знания ще се поддаде на изкушението - Мефисофел е сигурен, че ще спечели облога. Според Господ обаче човек греши докато е жив, но ако е добър и честен по природа, колкото и да се отклонява от правия път, устремен към своята цел той рано или късно намира отново пътя към доброто. А целта на Фауст е благородна – научавайки тайните на вселената, той иска да бъде полезен на човечеството.
Образът на Фауст е представен в своето развитие, изобразено като една сложна многопланова цялост. Единството на драматичното действие се крие в това изобразяване, а единството на самото произведение се определя от централния образ – Фауст.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave