ХАМЛЕТ И ДОН КИХОТ – РЕНЕСАНСОВИ ГЕРОИ

 

          ■ РЕНЕСАНСОВИЯТ ИДЕАЛ

          Дон Кихот разкрива в най-пълна степен същността на ренесансовия идеал в речта си пред козарите за митичния Златен век на любовта и равенството между хората. Героят, за когото висши ценности са духовната свобода и достойнството, се посвещава на мисията „да отмъщава за обиди, да премахва неправди, оправя неуредици, изкоренява злоупотреби“.
          Идеализираната представа на Хамлет за човека е изградена във Витенбергския университет. В това средище на Реформацията в Германия у датския принц е формирано убеждението, че истинската личност не е „раб на своите страсти", а хармонично съчетава рационалното и емоционалното начало – „ум и чувство“.

          ■ СБЛЪСЪКЪТ С РЕАЛНОСТТА

          Мечтателят, идеалистът Дон Кихот се изправя срещу негероичната епоха на егоизма и алчността, наречена от него „железен век“. Героят на Сервантес е непримирим с това „отвратително време“ и изявява волята си за промяна.
          В родината си Хамлет осъзнава истината за несъвършенството на света и падението на човека. Елсинор е „затвор“ за хуманиста, който открива в средновековната действителност проявленията на духовния упадък. Обзет от меланхолия, Шекспировият герой загубва вярата си в хората.

          ■ ЛУДОСТТА И РАЗУМЪТ

          В съзнанието на Дон Кихот се осъществява подмяна на реалността с творенията на фантазията, с въображаемото. Рицарят преминава границите на здравия разсъдък и не се съобразява с мнението на трезвомислещите. Дон Кихот, по думите на Мигел де Унамуно, идеализира реалното и се стреми да реализира идеалното. За трагикомичния герой на Сервантес е характерно преплитането на безумието, изразено в анахроничното поведение, и разума, проличаващ в мъдрите слова.
          Лудостта на Хамлет е мнима, престорена: „може би / във бъдеще ще сметна за уместно / да разигравам роля на чудак“. Трудно е да се отговори еднозначно на въпроса какво се крие зад маската на душевното разстройство – прекалена разсъдливост, болезнена чувствителност, безпомощност пред размерите на злото, съмнение, че действието може да доведе до промяна на средновековната действителност; вътрешен конфликт между мислителя хуманист и родовия дълг, призоваващ към отмъщение. За ренесансовата личност единичният акт на възмездие за злодея няма да възвърне нравствения порядък в лишения от морални устои свят.
          Интересна е гледната точка на философа Мишел Фуко, според когото лудостта е наказание за „усилието на разума" и познанието на страшните истини за света. Хамлет, достигнал до скритите зад маските тайни, се оттегля от обществото и се Затваря в себе си, а това крайно психологическо състояние може да се разглежда като проявление на лудостта.

          ■ ДВУБОЯТ НА ЧОВЕКА С ВРЕМЕТО

          Нравствената сила на Дон Кихот се проявява в отстояването на хуманистичните принципи. Гордият и самоуверен рицар се възприема като избраник на съдбата и оръдие на Божието провидение. Нищо не може да сломи волята и борбения дух на решителния и целеустремен герой. Верен е на себе си и на своята кауза, не се отклонява от „тясната пътека на странстващото рицарство“ независимо от присмеха и обидите, не се съмнява в успеха на благородното дело. Предан е на идеала и изпълнява мисията си с цената на лишения и жертви. За Дон Кихот смисълът на живота е в търсенето на „стръмнините“, предизвикателствата, в постоянното себедоказване.
          В образа на Хамлет е представена друга страна на ренесансовия човек – колебание, невъзможност да се открият непоклатими принципи; душевни терзания, мъчителен размисъл за истинската същност на човека; пасивност и безволие в някои сюжетни моменти. Най-драматичното за принца е, че в двубоя с порочния свят трябва да се използват неговите средства. Хуманистът е принуден от обстоятелствата да бъде неискрен и потаен, да имитира умопомрачение, да изпрати на смърт доскорошните си приятели, да убие Полоний, Лаерт и Клавдий. За разлика от Дон Кихот Хамлет не живее с илюзии за собствената си изключителност, а отправя най-тежките обвинения към самия себе си. Шекспировата трагедия разкрива заплетения възел от противоречия – покорството пред съдбата е слабост, но борбата изглежда безнадеждна, дори безсмислена; животът, изпълнен с унижения, потиска, а отвъдното плаши.

          ■ ТРАГИЧНОТО В ОБРАЗИТЕ НА ДОН КИХОТ И ХАМЛЕТ 

          Героите са самотни и неразбрани от враждебно настроеното общество, почитащо фалшиви ценности. Неосъществима е мечтата на Дон Кихот и Хамлет за победа на доброто над злото, за реализиране на хуманистичните принципи.
          Датският принц, който е загубил някогашните си нравствени опори – майката, любимата, приятелите от детинството, осъзнава непоправимостта на света. Престолонаследникът загива в неравностойната борба с противниците си в Елсинор, но в последните си мигове успява да отмъсти за гибелта на своя баща и да изпълни родовия дълг.
          Във финалните глави на романа „Дон Кихот“ рицарят става отново дребният благородник и земевладелец Алонсо Кехана. Героят възвръща своя разум и малко преди смъртта си изрича безпощадна присъда над рицарските романи: „Сега вече виждам колко са те безсмислени и лъжливи“. Трагична е загубата на вярата, „че е имало и има още странстващи рицари по света“.
          Въпреки печалната развръзка ренесансовите герои остават символ на духовната свобода и възвишения избор в ситуация на изпитание.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave