„ХАМЛЕТ“ – СВЕТЪТ БЕЗ МАСКА

 

          ■ ПРОИЗВЕДЕНИЕТО

          „Хамлет“ (1601) е една от най-съвършените творби на Шекспир, а също и най-коментираната, причина за което е изключителната й сложност и неподатливост на еднозначни тълкувания. В критиката се е наложило и мнението, че „Хамлет“ е преднамерено непрозрачен текст, който е създаден, за да привлича със своята мистериозност.

          ■ СЮЖЕТЪТ

          Принц Хамлет е извикан у дома, в замъка Елсинор, от Германия, където е студент, за погребението на внезапно умрелия му баща – краля на Дания. При завръщането си той е изненада научава, че майка му, Гертруда, се е оженила за чичо му Клавдий, брат на починалия крал. Хамлет се изпълва със съмнения, че има нещо нередно, които се потвърждават, когато през нощта в замъка се появява призракът на баща му, за да му каже, че е бил убит от брат си – докато е спял в градината, Клавдий е сипал отрова в ухото му. Той повелява Хамлет да отмъсти за убийството му.
          Хамлет решава да се престори на луд, за да може необезпокояван да подготви отмъщението си. Същевременно той е неуверен дали може да вярва на чутото от призрака. Мислите му го насочват непрекъснато в различни посоки и го объркват все повече, така че той не успява да предприеме решителни действия и все повече се самообвинява в страхливост.
          За да провери дали казаното от Призрака е вярно, Хамлет организира представление с една актьорска трупа на пиеса, озаглавена „Убийството на Гонзаго“, като прибавя към нея сцени, които представят убийството така, както е било описано от Призрака. Замисълът, който Хамлет нарича „мишеловка“, се оказва успешен, защото реакцията на Клавдий, който внезапно напуска представлението, доказва гузната му съвест. Уверен, че чичо му е злодей, Хамлет решава да го убие, но въпреки всичко колебанията му продължават да го спират.
          Бавейки отмъщението си, Хамлет причинява смъртта на шестима души. По време на изпълнен с взаимни обвинения разговор с Гертруда в нейната стая, той усеща, че някой ги подслушва иззад паравана, и го пронизва смъртоносно – това е Полоний, съветникът на Клавдий и баща на любимата на Хамлет – Офелия. За да го накаже, Клавдий решава да го изпрати в изгнание в Англия. По-рано той е извикал от Германия приятелите на Хамлет Розенкранц и Гилденстерн, за да наблюдават племенника му, чието поведение го изпълва с подозрение. Сега той ги натоварва със задачата да отведат Хамлет при английския крал, комуто в писмо е възложил убийството на Хамлет. Хамлет обаче разкрива заговора, подменя писмото и изпраща на смърт вероломните си приятели. Офелия, в покруса от смъртта на баща си и от странното поведение на Хамлет, изгубва разсъдъка си и се удавя. Брат й Лаерт, който е отпътувал във Франция, се завръща, за да отмъсти за смъртта на баща си, става свидетел на нейното полудяване и след погребението й се заклева да накаже Хамлет.
          Лаерт и Клавдий планират убийството на Хамлет. Лаерт и Хамлет ще се бият с шпаги, но тази на Лаерт ще бъде потопена в отрова. По време на схватката обаче Лаерт изпуска шпагата си, Хамлет я грабва и го пронизва с нея. Преди да умре, Лаерт казва на Хамлет, че и той ще загине, защото вече е бил наранен от същата шпага. В този момент кралицата припада – като мисли, че нанесеният от сина й удар означава неговата победа в боя, тя пие от чашата вино, приготвена за победителя, в която коварно Клавдий е сипал отрова, за да бъде сигурен, че при какъвто и да е изход Хамлет ще бъде мъртъв. Кралицата умира. Умирайки, Лаерт признава на Хамлет за заговора и му обяснява, че Клавдий е отговорен за смъртта на кралицата. В гнева си Хамлет пронизва Клавдий с отровното оръжие и излива остатъка от отровното вино в гърлото му. Преди да умре, той моли верния си приятел Хорацио да разкаже истината за случилото се.

          ■ ЖАНРЪТ

          С „Хамлет“ започва серията с големите трагедии на Шекспир, чрез които той се изявява като реформатор на драматургичните традиции. През средните векове под трагедия се разбирало произведение (незадължително драматично), което показва прехода на героя от състояние на щастие към нещастие и смърт. Новият момент в ренесансовата трагедия е изграждането на сложни, силно въздействащи характери, които носят в себе си предпоставките за трагическия изход от конфликта, в който са попаднали. Основна характеристика на героите от Шекспировите трагедии е готовността им да се отрекат от живота в името на някакъв идеал. Ако пък предадат идеала си, това ги довежда до гибел. В хода на действието те претърпяват коренна промяна. Страданието ги води до прозрение, след което те вече никога не могат да бъде такива, каквито са били по-рано.
          „Хамлет“ е първата трагедия, изградена на подобен принцип. В предходните трагедии, например в „Ромео и Жулиета“, където е представена историята на една любов, оказала се по-силна от смъртта, трагическият изход на събитията е резултат единствено от неблагоприятното стечение на обстоятелствата и един щастлив финал изглежда толкова логически възможен, колкото и нещастният. Но в трагедиите, които Шекспир създава между 1601 и 1608 г., никакви обстоятелства не могат да трансформират трагичната съдба на героя – бил той самият Хамлет, Отело, Крал Лир или пък Макбет.
„Хамлет“ принадлежи към една разновидност на трагедийния жанр – трагедия на отмъщението. Извънредно популярни по времето на Шекспир, трагедиите на отмъщението представяли еднотипни драматични ситуации, в които е извършено тежко престъпление (най-често убийство) и засегнатото лице, което е и главният герой, трябва да отмъсти на извършителите.

          ■ ГЕРОИТЕ

          Трагедията „Хамлет“ е изцяло центрирана около главния герой, който е един от най-сложните и загадъчни образи в световната литература. Основните характеристики в поведението на Хамлет, върху които обичайно се съсредоточават различните тълкования за героя, са престорената лудост и колебанието.
          Сложността на героя обаче произтича преди всичко от несъвпадането между различни представи за него, които текстът на трагедията провокира.
          От една страна, създава се представата за герой, който непоносимо страда от порочността на света. Като потъва в мрачните си размисли, той изгубва усещането си за ценността на живота и това обезсилва неговата действеност. В подобна насока са ориентирани мятащите се мисли на Хамлет в прочутия му монолог от Първа сцена на Трето действие, който започва с думите „Да бъдем или не – това се пита“. Като анализира колебанията си, той стига до прозрението, че те извират от невъзможността да стигне до абсолютната истина. Парализиран от несигурност, той става жертва на собствените си нереализирани духовни сили, които се превръщат в слабост и го рушат емоционално и физически. Логично, монологът, който изразява това състояние на безизходица, довело Хамлет до ръба между престорената и истинската лудост, е недовършен. Той прекъсва внезапно. Външният повод е появата на Офелия, но истинската причина е, че отвъд критичната точка, до която героят е стигнал, валидни са само смъртта или мълчанието.
           Това е представата, която Хамлет внушава за себе си на зрителя (или читателя). Внушението е убедително, тъй като основни характеристики на героя са необичайно силното му емоционално излъчване и увещателната мощ на думите му, проявена в неговите монолози, както и в отделни реплики от диалозите му е останалите герои.
          От една по-обективна гледна точка обаче поведението на героя изглежда различно. Хамлет е образцово проявление на типа на меланхолика.
          Хамлет действа в съответствие с меланхоличния си темперамент, който се изразява в мнителност и подозрителност, редуващи се пристъпи на паралитично бездействие и свръхактивност, изпадане в продължителни размисли, внезапни изблици на язвително-подигравателен смях. Хамлет е представен в съответствие със съвременната на Шекспир теория дори и във външния си вид – бледото лице и черното трико, възприемано като емблематичен знак на меланхолията. Точно в меланхоличния темперамент на Хамлет може да се намери обективно обяснение за мудността му при осъществяване на отмъщението.
          Разнопосочните прояви на героя проясняват основното значение на „Хамлет“ като трагедия на познанието. В късната фаза на Ренесанса, когато хуманизмът навлиза в период на криза, като доминиращо умонастроение се утвърждава скептицизмът. Като емблема на тази нова мисловна нагласа може да се изведе въпросът „Какво знам аз?“, който Монтен настойчиво си задава в своите философски опити.
          В този исторически контекст трагедията на Хамлет може да бъде четена като историята на едно познание, усъмнено вече не само в ценността и хармонията на света, но и в своята собствена обективност и надеждност. Недоверието на героя към привидностите на живота крие също толкова дълбоко недоверие към постижимостта на истината, която би могла да ги опровергае. Хамлет не е безпогрешен в преценките си — огорчението му от Гертруда, Офелия и дори Розенкранц и Гилденстерн надхвърля непомерно действителната им вина. Пак така и страданието му надхвърля обективните си основания, поради което нищо не може да го облекчи.
          Тази игра на истини и полуистини, на оценки и неспособност за преценка задава контурите на една фундаментална човешка криза, в която се „разпадат връзките“ не само между човека и света, но и вътре в самия човек. И тъкмо в нея е универсалният смисъл на трагедията, сложна и непостижима като самия живот.
          Другите герои са представени основно в отношенията им с Хамлет. Единственият измежду тях, комуто Хамлет безрезервно вярва, е приятелят му Хорацио. Останалите предизвикват у него подозрение или разочарования. Към Клавдий той изпитва недоверие от самото начало. Покрусен е от бързия брак на майка си Гертруда с него. Зависимостта на Офелия от баща й Полоний и брат й Лаерт разколебава любовта му към нея. Дълбоко го обижда неискреността на Розенкранц и Гилденстерн.

          ■ КОМПОЗИЦИЯТА

          В сравнение с други произведения от по-късното творчество на Шекспир „Хамлет“ е относително стройна и целеустремена пиеса. Това е предпоставено от характера й на трагедия на отмъщението, защото в този тип сюжети няма какво да се случи, освен отмъщение, особено ако – както е в „Хамлет“ – самото престъпление е извършено преди началото на действието. Ето защо колебанията и забавянията в хода на действието, иначе като цяло праволинейно и целенасочено, имат същностно значение. Без тях трагедията не би могла да се разгърне в продължително и завършено действие.
          Първоначално пулсациите се проявяват в ориентирането на действието. Началната сцена с нощната стража задава атмосфера на тревожно очакване, докато втората я контрастира с демонстрацията на блясък и благополучие. И двете сцени носят в себе си интрига – първата за Призрака на краля, втората – за узурпираните престоли в Дания и Норвегия. Трета сцена неочаквано включва нов, страничен момент — отпътуването на Лаерт за Франция. Чрез сбогуването на Лаерт с Офелия и Полоний обаче действието се въвежда в отношенията между Хамлет и Офелия. Тази зигзагообразна линия продължава до последната пета сцена, когато Хамлет се заклева да отмъсти и действието придобива ясно определена посока.
          От второ действие нататък основен механизъм на развитие е бавенето. След редуващи се сцени на заговор срещу Хамлет (II,1) и заговор срещу Клавдий (II, 2) в центъра на действието остава Хамлет. Поведението му е поредица от състояния на мъчително бездействие и трескави, често прибързани действия, които водят чрез непрекъснато нагнетяване на напрежението към финалната сцена на дуела, когато действието сякаш започва да се развърта по някакъв свой механизъм, независимо от волята на участниците в него. Хамлет, който винаги е бил подозрителен, в този момент не се досеща за коварната клопка, която му е поставена. Но по същия начин в клопка се озовава и Лаерт. Загива погрешка Гертруда, но с живота си заплаща и палачът Клавдий.
          Въпросът защо Хамлет бави убийството си, е сърцевинен за повечето от интерпретациите на трагедията. Отговорите, които получава този въпрос, са от най-различен характер – психологически, философски, морален, религиозен, социално-политически. Гьоте например обяснява трагедията на Хамлет с непосилността на задачата, която си е поставил. Той разбира Хамлет като човек, чиято активност и свежа енергия са парализирани от прекомерно развитие на мисловното начало. Мнозина са склонни да обяснят нерешителността на Хамлет да убие Клавдий в момент, когато има тази възможност, със страха, че ако престъпникът бъде убит, докато се моли, душата му може да бъде спасена. Други мислят, че по някаква непостижима логика Хамлет бави отмъщението си точно поради нетърпението си да отмъсти.

          ■ ТЕМИТЕ

          Важна тема в „Хамлет“, която обвързва смислово трагедията с цялостното творчество на Шекспир, е за отношението между привидност и истина. Тя заема централно място и в европейската литература от късната фаза на Ренесанса по-общо. Въпросът за несъвпадението между „да бъдем“ и „да изглеждаме“ е разработван от Шекспир по разнообразни начини. Най-еднозначно темата е представена в комедията „Укротяване на опърничавата“ (1594). Героини са две сестри, едната от които е мила и добросърдечна, а другата – зла и опърничава. Когато се омъжват обаче, се проявява истинският им нрав и те се оказват с разменени роли.
          В оптиката на тази тема може да бъде прочетен и „Дон Кихот“. За разлика от обичайната човешка нагласа на подозрителност към външността и възприемането й като благовидно прикритие на някаква неприятна истина, Дон Кихот просто игнорира видимото като несъществена подробност, която не засяга същинската природа на нещата. Хората и явленията са за него такива, каквито той желае да ги вижда и разбира. А животът му е цялостно подчинен на изпълнението на една роля.
          В „Хамлет“ темата за привидността е представена в особено усложнен вариант. От една страна, Хамлет е изпълнен с тотално недоверие към окръжаващия го свят, който за него е лицемерен и истината никога не съвпада с видимостта. Това си убеждение той заявява по всевъзможни начини, особено категорично в репликите си по повод на Клавдий („... някой може да ти се усмихва и пак да е злодей“, I,5 ). Тази подозрителност едновременно го потиква към действия, но и парализира волята му.
          В „Хамлет“ проблемът за несъвпадението между привидност и истина е обвързан с друга тема, характерна за късноренесансовата литература – за живота като театър. В друга пиеса на Шекспир, „Както ви се хареса“, героят заявява „Целият свят е сцена и всички хора са просто актьори“. В „Хамлет“ обаче геният на Шекспир разгръща същата идея в най-неочаквана посока. Средството, чрез което Хамлет се домогва до скритата истина, е представлението, което той организира. Така театралната игра, с нейната абсолютна изкуственост (ставаме свидетели на това как Хамлет подготвя представлението), престава да бъде привидност, която крие или замества истината, за да се окаже приносител на истината, която действителността упорито прикрива.
          Друга важна тема в „Хамлет“ е за лудостта. Тази тема е характерна за литературата от периода на кризата, изживявана от хуманизма. В обстановката на разочарование и песимизъм разпознавателен знак за достойния и надарен индивид стават отчаянието на духа и отказът на разума да приеме действителността. Литературният образ на тази реакция е метафората на лудостта. Разбирана като капитулация на разума, който отстъпва на тоталния скептицизъм, и като отчаяние на духа в една ситуация на всеобщ хаос, лудостта като характеристика на литературния герой се оказва свързващо звено между такива представителни произведения на Високия ренесанс като Сервантесовия „Дон Кихот“ и трагедиите на Шекспир.

          ■ МОЗАЙКА

          Трагедията „Хамлет“ е едно от най-големите предизвикателства за режисьори и актьори. Тя е била поставяна огромен брой пъти, някои от постановките са се превърнали в истинска легенда. Между най-забележителните изпълнители на ролята на Хамлет са Дейвид Гарик (XVIII век), Чарлс Кин и Ернесто Роси (XIX век), Лорънс Оливие (също и режисьор на постановката и филма, 1948), Пол Скофийлд (постановка на Питър Брук, 1955), Джон Гилгуд, Инокентий Смоктуновски (реж. Григорий Козинцев, 1964), Владимир Висоцки.
          Ролята на Хамлет е играна и от жени. Между изпълнителките са легендарната френска актриса Сара Бернар и руската Алла Демидова. Особен интерес представлява постановката от 2014 г., в която ролята на Хамлет се играе от Маскин Пийк.
          От трагедията „Хамлет“ е вдъхновен сюжетът на популярния анимационен филм „Цар лъв“ (Lion King, 1994) на компанията „Уолт Дисни“.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave