ХРИСТО БОТЕВ – „НА ПРОЩАВАНЕ“
ПРОЩАВАНЕТО НА БУНТОВНИКА С МАЙКАТА В НАВЕЧЕРИЕТО НА БОЯ

 

 

          „На прощаване“, заглавието на една от най-популярните Ботеви творби, фиксира може би най-преломния момент в живота на героя-бунтовник: „Аз вече пушка нарамих.“ Предлогът „на“ тук е употребен за обозначаване на време, подобно на познатата конструкция „на тръгване“ (която посочва например Найден Геров в своя „Речник на българския език“). Обичайното значение на съществителното „прощаване“ пък създава представа за сбогуване, за раздяла, за заминаване и напускане. В пространствения свят, който се изгражда обаче от началните стихове, това значение на думата до голяма степен е сякаш потиснато. Реално не съществува пространството „тук“ като понятие за заедност на майката и на сина. Майката е оставена „клета“ някъде „там“ при бащиното огнище, в полето на страданието и на предстоящата борба:

          Не плачи, майко, не тъжи,
          че станах азе хайдутин,
          хайдутин, майко, бунтовник,
          та тебе клета оставих
          за първо чедо да жалиш!

          Другото значение на съществителното „прощаване“, употребено в заглавието, е свързано с „прошка“, „опрощаване“, „извинение“. Безспорно, двете значения на думата неслучайно са свързани и речниково, и в самата Ботева поема: „Прости ме и веч прощавай!“ Връзката между понятията за раздяла и за прошка при реална ситуация на сбогуване обикновено създават чувство на загуба. Да се прости, означава всеки да тръгне по своя път без лоши чувства, които да го карат да се обръща назад. А при Ботев е точно обратното – неговият герой – бунтовникът, мислено извиква при себе си образа на своята майка, за да я спечели за свой съюзник в навечерието на предстоящата битка. Да се прости с нея, за него означава да я накара да разбере защо тръгва на бой срещу омразния поробител и да спечели нейната благословия, ако загине в борбата: „аз може млад да загина“. Така той постига вечно единение между себе си и своята майка – най-милия човек за него, с когото се сбогува. За бунтовника е важно да получи прошка, защото съзнава, че с необичайния си житейски избор на изгнаник и революционер, готвещ се за смъртен бой, той всъщност изменя на патриархалната традиция – майката да бъде гледана от първородния син. В случая бунтовникът я оставя клета и самотна, затова се стреми така развълнувано и настойчиво да й обясни причините и последствията от своята постъпка. Без съмнение, стиховете: „нито пък слушай хората, / дето ще кажат за мене / „нехрани-майка излезе“, също са напомняне за евентуална синовна вина. Те обаче ясно са приписани на другите, т.е. на робските душици, примиряващи се със своята участ и неразбиращи подвига му.
          Изгнаникът-бунтовник от „На прощаване“ нито за миг не се съмнява в безрезервната любов на майката към него. Наистина стихът: „Аз зная, майко, мил съм ти“, не означава пряко „обичаш ме“, а по-скоро „жал ти е за мен“. По-нататък в поемата той отново използва израза „от милост и туй да сториш“, където „от милост“ още по-ясно означава „от жалост“. Следващите стихове от изповедта на бунтовника: „но кажи какво да правя“, не са просто извинение или измъкване от възможна отговорност. Те пряко сочат майката и нейното „първо мляко“ за първоизточник на патриотичното му чувство и органичната непримиримост към робството:

          Но кажи какво да правя
          кат ме си, майко, родила
          със сърце мъжко, юнашко,
          та сърце, майко, не трае
          да гледа турчин, че бесней
          над бащино ми огнище.

          Обобщаващият стих: „Ах мале – майко юнашка!“, е всъщност сърдечен изблик на насъбралите се чувства на героя. Важността на прощаването с майката в навечерието на боя го кара да я назовава не само майка на юнак, но и „майка юнашка“, майка-героиня. Именно такава той иска да я види, за да е сигурен, че тя ще му прости, ще го разбере и ще го благослови в страшния, но славен път на борбата.
          Смъртта като най-възможния изход в боя е в центъра на поемата „На прощаване“. Това не е каква да е смърт, а „смърт юнашка“, смърт подвиг и саможертва. Тя разтърсва мирозданието чрез описанието на разкъсаността на тялото и сблъсъка на антиподите: „бяло ми месо по скали...“, „черни ми кърви в земята“. За да може да се осъществи визията на поета за „смъртта като живот“ – по думите на големия литературен критик от миналото д-р Кръстьо Кръстев, е нужна „песен юнашка“, посветена на смъртта на героя. Затова бунтовникът кара майка си да се върне вкъщи: „но иди майко у дома / и с сърце сичко разкажи“, за да разкаже за подвига на братята му. Така нейните думи ще спомогнат смъртта на първородния й син да не остане напразна и забравена, а да подсили значимостта на подвига му, който ще увлече нови борци за свобода. Братята му първи трябва да узнаят за неговата смърт, да помнят и да знаят за какво брат им се е бил и загинал. Това те трябва да чуят от устата именно на майката:

          но иди, майко, у дома
          и с сърце сичко разкажи
          на мойте братя невръстни,
          да помнят и те да знаят,
          че и те брат са имали,
          но брат им падна, загина,
          затуй, че клетник не трая
          пред турци глава да скланя,
          сюрмашко тегло да гледа!

          Със стиха: „Ако ли, майко, не можеш“, бунтовникът отново прави всичко възможно да помогне на майка си да преодолее състоянието си на скръб. Въпреки че я обича толкова силно, той все пак стоварва върху плещите й страшната тежест на поръката си да предаде завета му на идните поколения. И не само това – той я призовава да излезе („ти излез, майко, послушай“), за да чуе на мегдана юнашката песен, която хората пеят за него. Чрез нейната и на любимата му реакция същността на завета му ще достигне до съзнанието на братята. Само това би дало смисъл на неговата саможертва:

          Но туй щат братя да видят
          и кога, майко, пораснат,
          като брата си ще станат –
          силно да любят и мразят...

          Бунтовникът е млад. Той е изпълнен със сила и енергия, тръпнещ, при предусещането на борбата. Майката, точно обратното, е стара („на гърди стари“) и слаба. Затова за сина е важно да се прости с нея, да я успокои пред лицето на овладялата я тревога за предстоящата му смърт и да не допусне тази тревога да се превърне в безпределно отчаяние. В такъв смисъл функцията на картината на победното завръщане е да изиграе ролята на едно фантазно видение – облекчение, насочено към смекчаване на майчината болка. На майката трябва да бъде предоставена някаква спасителна възможност, за да не би трагичната реалност на борбата да се окаже твърде тежка за крехките й рамене. Иначе и за бунтовника, и за читателя, изходът от предстоящия бой не подлежи на съмнение. И ако при първия възможен вариант – „паднал съм с куршум пронизан“, майката е необходима на бунтовника твърда и несломена, за да предаде завета на братята, то и във втората картина тя отново му е потребна. Приела ролята на майка-юнашка, тя трябва да го изпрати с благословия към следващите битки и да му даде сили да продължи своя път:

          ела ме, майко, прегърни
          и в красно чело целуни –
          красно с две думи заветни:
          свобода и смърт юнашка!

          Така образът на отсъстващата майка, изграден чрез адресираните към нея думи на прощаване, се откроява като централен в поемата. Сам по себе си той е образ, призван да трансформира смъртта в живот и саможертвата в подвиг. И ако в други Ботеви творби („Хаджи Димитър“, „Обесването на Васил Левски“) лирическият герой възпява юначната смърт на други герои или пък призовава собствената си смърт („До моето първо либе“), то в поемата „На прощаване“ стремежът му към саможертва почти чудодейно прелива в безсмъртието на истинския подвиг.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave