ХРИСТО БОТЕВ - „ХАЙДУТИ“

 

Поемата „Хайдути“ е посветена на подвизите и саможертвата на един от най-прочутите народни закрилници, оставил трайна следа в народната памет през вековете на чуждото владичество - Чавдар войвода. Той се явява и събирателен образ въобще на хайдутина, на човека с непокорен дух и легендарна смелост, който кара Ботев да изрази своя възторг. Емоционалният заряд в поемата се гради на основата на двете полюсни чувства - любов и омраза, които са ключови за живота и творчеството на поета. Ботев силно обича народа и родината си и изпитва ненавист и гняв към поробителите.

В поемата „Хайдути“ е постигнат синтез между най-ценното от народно-песенното наследство и поетическия гений на Ботев да го преосмисли. Просто и непринудено той ни въвежда в романтичната атмосфера на всенародното преклонение пред героя-хайдутин. Лирическият увод представлява монолог-изповед на лирическия говорител и обръщение към въображаемия народен певец, съхранил през годините спомена за героите:

Я надуй, дядо, кавала, 
след теб да викна - запея 
песни юнашки хайдушки, 
песни за вехти войводи – 
за Чавдар страшен хайдутин.

Ритъмът на народната песен ни отвежда към спомена за „вехти войводи“ и за „Чавдар страшен хайдутин“, предизвикващи всеобщо възхищение и преклонение. Нищо не е в състояние да сломи непокорния дух на героите, готови да дадат живота си за свободата на родината. Любовта към отечеството, омразата към потисниците и гневът на лирическия говорител към примиренчеството са достатъчно основателна причина, за да отхвърли „любовни песни“ като ненавременни. Той иска да разпали всенародното желание за бунт. Непоносима тъга, болка и ярост разкъсват душата му, защото „юнакът тегло не търпи“ и не може да се примири с робската участ на народа.

В епохата на националноосвободителната борба българинът трябва да помни славното минало и да осмисля настоящето си с героични дела. Ботев вярва, че неговият повик за героизъм и слава ще утвърди националното самочувствие на българския народ и ще го вдъхнови за подвизи. Българската „майка юнашка“ и „нашата земя хубава“ са поетични синоними на родното. Повторението на глаголните форми „раждала, ражда и сега“, „хранила, храни и днеска" създава представа за неизчерпаемата сила на родната майка-земя.

Поетичното послание е отправено към всички по българските земи и цели да събуди свободолюбивия дух на: „моми и момци / по сборове и по седенки; / юнаци по планините, / и мъже в хладни механи.“ Бездействието, унинието и страданието не ще помогнат на българина да отхвърли робския мрак и теглото „сюрмашко“, да надмогне насилието и своите „кахъри, черни ядове“. Лирическият говорител осъжда покорните и страхливите, а се прекланя пред гордите и свободолюбиви българи, които умеят „за чест и воля да мъстят“. По цялата измъчена българска земя - „от Цариграда до Сръбско“ и „от Бяло море до Дунав", се носи песента за Чавдар войвода, продължил делото на баща си Петко Страшника:

песента ще се пронесе 
по гори и по долища – 
горите ще я поемат, 
долища ще я повторят, 
и тъгата ми ще мине, 
тъгата, дядо, от сърце!

Песента на лирическия говорител е своеобразен биографичен разказ за Чавдар войвода. От него се страхуват враговете на народа - „чорбаджия изедник“ и „турските сердари“, защото знаят, че ги очаква заслужено възмездие заради сторените злини. Защитник на слабите, Чавдар войвода е „крило“ и сигурна опора за „клети сюрмаси“.

Изпълнено с обиди и унижения е нерадостното детство на Чавдар. От „хлапак дванайсетгодишен“ той е даден „аргатин“ и се сблъсква със суровите неправди в живота. Чавдар е потресен от обидите на вуйчо си и от постоянните му натяквания, че „човек няма да стане“. Измъчва го не толкова ратайската работа, колкото господарското презрение на вуйчото „сюрмашки изедник“, който засяга човешката му гордост и обсипва с обиди баща му - Петко Страшника. Сърцето на Чавдар не може да се примири с факта, че е далеч от баща си - прославения „войвода / над толкоз мина дружина.“ Непримиримият му дух още от малък го кара категорично да отхвърли несправедливостта и унижението. Той желае повече от всичко да се присъедини към четата на баща си и да се подчинява единствено на неговата воля:

При татка искам да ида, 
при татка в Стара планина; 
татко ми да ме научи 
на к’ъвто иска занаят.

Не е трудно в образа на детето – Чавдар да открием младежките черти, юношеския плам на самия Ботев. В мига на нетърпеливото очакване Чавдар отправя горчив упрек към родната си майка, че го е „продала на чуждо село аргатин“ и го е отделила от бащата, с когото може само да се гордее. Той настойчиво изисква от нея да престане да слугува на вуйчото-изедник и да отиде при баща си. Желанието му съвпада с неочакваната заръка на бащата-хайдутин, който иска да види най-после своя син.

В драматичния диалог между майката и малкия Чавдар се откроява образът на хайдушката съпруга и майка. Жената на славния хайдутин Петко Страшника за пореден път е изправена пред огромно изпитание. Неведнъж тя е тръпнала в очакване, измъчвала се е при мисълта, че не ще дочака своя мъж, предусещала е най-страшното. Всеотдайна, любяща и добра, тя ще трябва да преживее още една раздяла - с любимото си чедо. Майката предусеща, че Чавдар може би няма да приеме съвета й да поиска от баща си да го изпрати да се учи: 

на книга да се изучиш – 
майци си писма да пишеш, 
кога на гурбет отидеш...

При всички случаи заръката на бащата трябва да бъде изпълнена и това прави мъката на майката непоносима: „зави се майка, замая“. Обичта към единствения син и страхът, че може да го изгуби завинаги, я довеждат до отчаяние:

гледа си в очи Чавдара, 
във очи черни, големи, 
и ръда клета, та плаче.

Образът на майката не само в поемата "Хайдути“, но и в цялата поезия на Ботев заема особено място. Тя е най-близкият човек, съветницата и изповедницата на сина-бунтовник. Висока е цената, която заплащат народните закрилници за избрания от тях път, който ги обрича да се отрекат от дом, семейство и лично щастие в името на народното благополучие. Затова истинска нравствена опора за тях е „българската майка-юнашка“, която в дни на изпитания винаги подкрепя юначните си синове. Майчината участ, често пъти трагична, още повече подчертава величието на нейния и на сина й подвиг.

С поемата „Хайдути" Христо Ботев отправя своето послание към съвременниците си и към следващите поколения да пазят свято заветите на свободолюбивите си предци. Най-свещеният от тези завети е, че човек не трябва да се примирява със злото, а да се бори за щастието на своя народ.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave