В творчеството на Смирненски особено място заема големият град като символ на света и живота. Облян от блясъка на суетата, той носи страданието на бедността, грохотът и праха на делника. Бездушен и враждебен, едно голямо каменно чудовище, градът поглъща живителните сили на хората, превърнал се в свят на скръбта, разочарованието, краха на човешките надежди и илюзии.

Това е посланието на поета и в стихотворението „Братчетата на Гаврош“, което разкрива съдбата на най-безпомощните, най-трагичните сред жертвите на града малките гаврошовци, зъзнещи от студ и самота. Измамени от съдбата, приклещени от живота, те са чужди и нежелани в големия, безприютен свят на градската действителност.

Този „скован от злоба“ град странно напомня хищник, който унищожава децата си. Осветен от изкуствени електрични глобуси, с празничния си фалш, с измамния блясък на витрините той рязко контрастира с чистите детски души. Натрупаната болка от излъганите невинни детски мечти, сподавеният гняв на Смирненски се крие в спонтанния въпрос:

                              Какво им даваш от разкоша си

                              ти толкоз щедър към едни,

                              а към бездомните гаврошовци

                              жесток от ранни младини?

Трагично е противоречието между естественото желание за нежност и обич, и невъзможността да бъдат получени. Бедните деца са принудени да страдат и да живеят в един свят, който няма нужда от тях. На блясъка и разкоша се противопоставят мизерията и нещастието на малките бездомници, които никога няма да имат това, което се крие зад бляскавите витрини.

С много болка и съпричастие Смирненски отправя своето послание, че големият град е една машина, която смазва и потъпква желанията, не дава шанс за мечтите на хората. Но най-много страдат най-малките деца на града, бедните гаврошовци, лишени от топлина, осъдени да погинат сред студенина и бездушие. По-страшното в цялата тази картина е, че обществото е безсилно да направи каквото и да е, за да помогне в страдалческата орис на онеправданите, да защити собствените си деца от агресията на несправедливия свят.

Почти няма движение в тази толкова тъжна творба. Децата са тук, но те просто спират, гледат и си тръгват, идват и си отиват, като в един безкраен кръговрат, без изход. Градът мълчи безучастен и далечен, бездушен към плахите въздишки и скръбта, скрити дълбоко в трескавите им очи. А там в очите, се сплитат в едно мъката, надеждата, желанието и безнадеждността на малките нещастници.

Стихотворението завършва така както започва, и по този начин авторовото послание, като в рамка, се запечатва в съзнанието на читателя. Не може да се забрави неприветливото лице на злобния град и напразния блясък на електричните му глобуси. В този бездушен, каменен свят, човешката съдба е без стойност, а бедните хора са обречени да страдат, смазани от непосилното бреме на мизерията и глада, погубени от социалната неправда.

От цялата творба лъха усещане за безизходица и безпомощност на хората, изправени пред неумолимите закони на живота, който на едни дава много, а на други нищо. И в този свят на противоречия, на човек не му остава друго, освен да се примири и да търси начин за оцеляване.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave