ХРИСТО СМИРНЕНСКИ 
БРАТЧЕТАТА НА ГАВРОШ
(Анализ)

 


          ■ АВТОРЪТ
          Христо Смирненски (1898 – 1923) е един от значимите български поети от началото на XX век. Истинското му име е Христо Измирлиев, но става известен под псевдонима Смирненски. Роден е на 17 септември 1898 г. в българския град Кукуш, разположен в Македония, която тогава все още е в пределите на Османската империя. По време на Междусъюзническата война Кукуш е опожарен от гръцките войски и населението му е принудено да побегне към България. Такава е съдбата и на семейството на Христо Измирлиев. То търси спасение в София, където се заселва заедно с огромен брой бежанци, прогонени от родните си места заради войните.
          В София Христо е записан в Техническото училище, но за да помага на фамилията си, работи като разносвач на вестници, продавач в магазин, общ работник, печатар. През 1917 г. постъпва във Военното училище. Година по-късно напуска, отвратен от кръвопролитните сблъсъци по време на Войнишкото въстание (1918), на които е свидетел. Работи като писар, чиновник, репортер, редактор, коректор в различни периодични издания.
          Още през ученическите си години започва да пише разкази и стихотворения. Сътрудничи на вестници и списания като „К'во да е“, „Българан“, „Родна лира“, „Художествена седмица“, „Барабан“, „Сила“ и др. Заедно със съученици основава и редактира списанието „Смях и сълзи“, а с брат си, сатирика Тома Измирлиев, през 1922 г. издава хумористичното списание „Маскарад“.
          Водещо в творчеството на Христо Смирненски е изобличаването на социалното неравенство в обществото. Темите за бедността и човешкото страдание имат особено въздействащо присъствие в поетическите му цикли „Зимни вечери“ и „Децата на града“, а проблемите за обезличаването на хората, загубата на човешката съвест и на идеалите са застъпени в „Приказка за стълбата“ и „На гости у Дявола“.
          Умира ненавършил 25 години на 18 юни 1923 г., покосен от „жълтата гостенка“, туберкулозата, която по онова време масово поразява населението.

          ■ ПРОИЗВЕДЕНИЕТО
          Стихотворението „Братчетата на Гаврош“ е написано през 1922 г. То е част от поетическия цикъл „Децата на града“, чиято основна тема е градът и социалната несправедливост в него. В центъра са жертвите на града – дрипавите деца, лишените от подслон и прехрана, онеправданите от живота. Сред по-известните стихотворения от поетическия цикъл са „Цветарка“, „Старият музикант“, „Юноша“.

          ■ СЮЖЕТЪТ    
          „Братчетата на Гаврош“ е безсюжетна творба, както повечето лирически творби. В нея са описани бедните деца, втренчените им очи в бляскавите градски витрини, жестокият град. Целта на това описание обаче не е разказът за някакво конкретно събитие от живота на Гаврошовците, а представянето на тяхното тежко и незавидно положение, мъчителната им и безрадостна съдба. Водещо е емоционалното внушение на представяното, а не случката.
          Специфична е организацията на текста. Налице е т.нар. кръгова подредба – последната строфа изцяло повтаря първата строфа от стихотворението. Тази окръгленост усилва допълнително чувството за обреченост и безнадеждност. Създава се усещането за въвличането на героите в един безкрайно повтарящ се затворен кръг, от който няма спасение.

          ■ ЖАНРЪТ
          „Братчетата на Гаврош“ е лирическо стихотворение. Подчинено е на определен ритъм, интонация, рими и подредба. Израз е на емоционални състояния и настроения. Това са и основните характеристики на жанра. Особеното е, че стихотворението е част от поетически цикъл. Това е група от стихотворения, обединени от сходни идеи, теми, мотиви, емоции, герои.

          ■ ГЕРОИТЕ    
          Лирически герои в стихотворението на Христо Смирненски са Гаврошовците, бездомните градски деца. Те са обречени на мизерно съществуване и нерадостно детство. Наречени са по името на Гаврош, героя от романа на Виктор Юго „Клетниците“. Гаврош е събирателен образ на бедните деца, които са принудени сами да се борят за оцеляване си. Чрез изграждането на образа на Гаврошовците и чрез обрисуването на поведението им авторът внушава своите идеи, емоции, а също и отношението си към основната тема на произведението. Портретната характеристика на героите допринася за разкриването на истинската същност на конфликта „човек – град“, „човек – общество“.
          Градът е обобщена фигура на социално разслоеното и несправедливо общество. Той е одушевен. За него се говори като за живо същество – той е разблуден, изпълнен със злоба, жесток, „вижда“ бедните деца, но е безразличен към съдбата им.
          За пълноценното изграждане на образите на града и на Гаврошовците съдейства лирическият говорител, който влиза в ролята на обвинител. В обръщението си към града той задава въпроси, порицава, съди.

          ■ ТЕМИ И МОТИВИ
          В центъра на стихотворението стои проблемът за социалното неравенство, разгърнат чрез темите за нерадостното детство и обречеността на поривите към красота и щастие в условията на социални различия. Тези теми са предизвикани от историческия момент. Това е време на икономическа и политическа криза в България, на разтърсващи световни събития (Първата световна война, засилването на работническите движения, Октомврийската революция).
          За изграждане на общото внушение на стихотворението допринася също мотивът за очите. Той се проявява чрез представянето на скръбните детски очи, израз на друга една тема – за изгубеното детство.
          Съществено значение в стихотворението има и мотивът за мълчанието. Въпреки своя шум и разблудност градът остава бъзмълвен пред въпросите и обвиненията, които са му отправени. Мотивът за мълчанието е познат от фолклора, където едно от значенията му е смърт. Така и градът е мъртъв и неспособен да роди живот и радост.
          Жестокостта на града се разкрива и чрез откроените в стихотворението елементи от градския пейзаж – бляскавите витрини и електричните глобуси. Те са знаци на студения и злокобен свят, но и средство, чрез което се противопоставят двата събирателни образа в стихотворението – на града и на бездомните Гаврошовци. Срещу празнично блестящите градски витрини и електричните глобуси стоят изнурените и скръбни лица на децата. Студенината и бездушието на града са в конфликт с чисто човешкото страдание на героите. В хода на стихотворението се натрупват негативни (отрицателни) характеристики на града. Заедно с това се задълбочава чувството на трагизъм и обреченост в представянето на децата на града. Така с помощта на градския пейзаж са подсилени чувствата за трагизъм и безнадеждност, на които е подчинено стихотворенето.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave