ЧОВЕШКОТО ДОСТОЙНСТВО КАТО ВИСША ЦЕННОСТ ПРЕЗ РЕНЕСАНСА

 

          ■ РЕНЕСАНСЪТ, СРЕДНОВЕКОВИЕТО И АНТИЧНОСТТА

          Ренесансът (фр. renaissance – възраждане) е културно-историческа епоха, която обхваща времето от 30-те години на XIV в. до 30-те години на XVII в. Възниква най-напред в Италия поради бързото развитие на търговията и градския живот. През този период е възкресен античният идеал за единството на физическата красота и нравственото съвършенство на човека. Засилва се интересът към Античността – преди всичко към литературата, философията, архитектурата, скулптурата, които се възприемат като модел 3а подражание.
          Творците през Ренесанса желаят да се възроди, „да се завърне“ тази епоха на разцвет на културата. Художникът Албрехт Дюрер твърди, че Исус Христос може да се изобразява с тялото на бог Аполон, а Божията майка – с красивата фигура на богинята Венера. Различен е църковният канон, свързан с начина, по който трябва да се представят светците в средновековното изкуство, например в православната иконопис – устремени нагоре, с удължен овал на лицето. Липсва обем, за да не се привлича вниманието към телесната им същност.
          Ренесансовите мислители и художници подчертават духовната си близост с класическата древност и отхвърлят средновековните догми. Независимо че има редица различия между Новото време и Средновековието, може да се открият и сходни идеи. Една от тях е възгледът, че човекът превъзхожда всички останали същества и е най-висшето творение на Бог. Специфичен е обаче начинът, по който през двете епохи се разглежда темата за ролята на съдбата. През Средновековието е разпространено схващането, че не можем да променим предопределената си участ. През Ренесанса се утвърждава идеята за свободната воля на личността, която не е пасивна, примирена, а се превръща в творец на своята съдба.

          ■ ПРЕКЛОНЕНИЕТО ПРЕД КРАСОТАТА

          За ренесансовите творци красотата се проявява в пропорционалността на частите на човешкото тяло, както в античната епоха на Класиката, и в душевната хармония. Леон Батиста Алберти, архитект и художник, заявява: „Красотата е хармония на всички части, обединени разумно и с такава съразмерност, че да не бъде възможно да се прибави, отнеме или измени каквото и да е, без да стане по-лошо“. Характерни за Ренесанса са равнопоставеността на духовното и телесното начало, на душата и плътта. Художниците и скулпторите не изпитват свян да представят в творбите си голото тяло, което за тях е въплъщение на божествена красота.
          Красивото се открива и в света на природата, превърнала се в обект на съзерцание и наслаждение. Природните гледки във високите планини пораждат възхищението на Данте Алигиери и Франческо Петрарка. Художниците Леонардо да Винчи и Рафаело Санцио често рисуват портрет на фона на пейзаж.

          ■ ХУМАНИЗМЪТ – СВЕТОГЛЕДЪТ НА РЕНЕСАНСА

          Понятието „хуманизъм“ е свързано с латинските думи humus (почва, земя), homo (човек), humanus (човешко), humanitas (човечност). За разлика от средновековното образование, в което на преден план са науките за божественото (studia divina), в ренесансовите университети се преподават науки за човешкото (studia humanitatis). Те разглеждат различни страни на човешката природа и творческа дейност – граматика, реторика, поезия, етика (морална философия), история. Съществена е ролята им за възпитанието и духовното усъвършенстване на човека. Думата „хуманист" е създадена от студентите през XV в. като название на преподавател по хуманитарните дисциплини.
          Хуманизмът изразява, от една страна, идеологията на Ренесанса, новата представа за свободомислещата личност, чието самосъзнание се променя. От друга страна, хуманизмът се свързва и с професионалните занимания на учените, които имат филологически интереси и владеят латински и (или) старогръцки език. Първите хуманисти, сред които се откроява Франческо Петрарка, издирват и изследват ръкописи от Античността, колекционират древни книги.
          Духовно извисените личности създават проекти за идеално общество на справедливостта и свободата. Такива текстове са „Утопия" (1516 г.) на английския хуманист Томас Мор и „Градът на слънцето“ (1602 г.) на италианския философ Томазо Кампанела.

          ■ ОТ ТЕОЦЕНТРИЗЪМ КЪМ АНТРОПОЦЕНТРИЗЪМ

          Ренесансовата личност възприема света не от позицията на средновековното богословие, а го преоткрива със собствените си сетива, опознава го чрез своя разум. Осъществява се преход от теоцентризма – представата, че Бог е в центъра на мирозданието, към антропоцентризма – идеята, че човекът с неговите безгранични творчески способности се намира на средищно място във Вселената. Хуманистите са убедени, че осъзналият своите възможности индивид трябва да бъде основният обект на изображение и изследване в литературата, философията, изкуството и науката.

          ■ ИНДИВИДУАЛИЗЪМ

          През Средновековието човекът е неразделна част от по-малка или по-голяма общност – семейна, народностна, религиозна. През Ренесанса на преден план е не колективното, а индивидуалното в цялото си многообразие. Популярна е хуманистичната живопис, към която се отнасят портретите, нарисувани от Рафаело, Андреа дел Кастаньо и други художници, и автопортретите на Леонардо да Винчи, Дюрер, Рафаело. Автопортретът е свидетелство за нарасналото самочувствие на твореца в Новото време.
          Ренесансовите мислители изразяват идеята за свободната воля на личността, която може да избира житейския си път и да гради духовния си облик. Tози оптимистичен възглед е разкрит от италианския хуманист Джовани Пико дела Мирандола в неговата „Реч за достойнството на човека“. Бог се обръща към Адам с думите: „Поставих те в центъра на света, за да можеш да огледаш всичко наоколо; не те направих нито небесен, нито земен, нито смъртен, нито безсмъртен, за да можеш като твой собствен ваятел и творец да си изваеш образ по твое предпочитание“. От свободния избор и делата на човека зависи дали ще се извиси до ангелите, или ще се принизи до „безсловесните твари“. Индивидът не е неизменен – дадено му е правото да се развива, да се усъвършенства, да стане такъв, какъвто пожелае.
          Едно от измеренията на свободата е правото на човека да променя мястото, където живее, дори да намери нова родина в чуждо пространство. Индивидуализмът е тясно свързан със страстта към пътешествия. Данте Алигиери задава реторичния въпрос: „Не мога ли навсякъде да гледам светлината на слънцето и звездите?“.

          ■ ЕНЦИКЛОПЕДИЗЪМ И ТИТАНИЗЪМ

          Човекът през епохата на Ренесанса има обширни познания в различни области на знанието. Всестранно развитата творческа личност е готова да се съревновава дори с Бог. Ренесансовият творец се отличава с гордост, самоувереност и се стреми към слава и признание. Микеланджело изписва своето име на една от най-известните си скулптурни фигури – „Пиета" (итал. pieta – състрадание, милосърдие). Ето как културологът Якоб Буркхарт описва универсалния човек през XV и XVI в.: „Той трябва да владее повече езици, най-малкото италиански и латински, и да разбира от литература, а също и да има отношение към изящните изкуства“.
          Титанизмът има и своята тъмна страна – безскрупулно се преследват егоистични интереси, погазват се нравствените норми в желанието за самоутвърждаване в обществото.

          ■ КРИЗАТА И ГИБЕЛТА НА РЕНЕСАНСОВИЯ ХУМАНИЗЪМ

          Мишел дьо Монтен, представител на Късния ренесанс, разкрива не богоподобното, а животинското у хората: „В стремежа си да направят от себе си ангели, те се превръщат в
зверове“
. Френският философ изразява неверието си в духовното величие на личността.
          Ренесансовите творци осъзнават истината, че толкова възхваляваната свобода е илюзорна, защото човек не може да преодолее ограниченията на своята несъвършена природа, не може да се пребори с историческата необходимост, с неумолимия ход на времето. Тези послания са изразени в двете най-известни творби от началото на XVII в. – романа „Дон Кихот" на Сервантес и трагедията „Хамлет“ на Шекспир.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave