Утринното лятно слънце изскокна високо над Стара планина. Потоци от зари минуваха през търкалястите решетчени прозорци на черквата, пречупваха се през кристалните полилеи, провесени от свода, и падаха на отсрещния зид в чудни разноцветни шарки.

Език свещен на моите деди  език на мъки, стонове вековни,  език на тая, дето ни роди  за радост не - за ядове отровни

Нощта беше влажна и мрачна и браилските улици пустееха. Студената декемврийска мъгла, която обикновено пада покрай бреговете на Дунава, се беше напластила в една от главните улици на града и задушаваше с отровния си дъх последните минувачи,

Когато си спомняме за нашите бащи, деди, роднини, преселили се на оня свят преди освобождението на отечеството, преди да лъснат пред очите им сладките лъчи на свободата, често ни минува през ума какво би било учудването им

Ненко се върна късно у тях си. Той и тая вечер си идеше намръщен, оклюхнал. Млад човек още - той мязаше на старец: стан наведен, чело набърчено от грижи, поглед убит и смутен, а ход тежък и провлечен, като на болен човек;

Сега съм у дома. Наокол планини и върхове стърчат; гори високи, диви шумят; потоците, кристални и пенливи, бучат - живот кипи на всичките страни.

Поклон на теб, природо, създанье необятно на твоя свод лазурен, на твойто слънце златно, на твойта вечна младост и вечна красота, на всичко, що е в тебе божествено и тайно,

Тая зима, през няколкото й по-малко лоши дни, аз подир пладне избирах си място за разходка ломското шосе. Предупреждавам всекиго, който под думата разходка разбира място, оживено от пъстрия рой на чинно вървящи назад-напред в модни премени лица

Се тоз вик ме среща, изпраща по пътя, по кръчми, по хижи - ума ми размътя. Отбивам се в селското бедно жилище: картина плачевна душа ми покъртя!     "Елате ни вижте"

Недейте прави толкоз гръм,     не ме корете строго, каквото имам, щото съм, на себе го дължа, ей богу.