"Преклонената главичка  остра сабя не сече" -  тази истина едничка  кой би смял да отрече?

Стоиме на прага на двайсетий век. Светът ще го среща със пенести чаши и с песни, с надежди – че той ще е лек –    мислителят само се плаши.

Покойници, вий в други полк минахте, де няма отпуск, ни зов за борба, вий братски се прегърнахте, легнахте и "Лека нощ" навеки си казахте -         до втората тръба.

- Чакаш ли ме? - Готов съм. - Да пием бари по едно пиво? - Прекрасно. И двамата приятели влязнаха у бирарията "Венети".

Манастирът тесен за мойта душа е. Кога човек дойде тук да се покае, трябва да забрави греховния мир, да бяга съблазни и да търси мир.

Планината пуста. Дивота и сън е. Вред пространства голи, бърда, урви, трънье; в пустинята влада някой гробен дух. Небосводът гледа уплашен и глух. Лесовете черни, накрай кръгозорът

O, движенье славно, о, мрачно движенье, дни на борба горда, о, дни на паденье! Епопея тъмна, непозната нам, епопея, пълна с геройство и срам!

В една ниска плевня, под тъмната стряха двамината братя укрилии се бяха. Четата отмина. По-старият брат от треската хваната, разтреперан, бляд,

О, Каблешков бедни!         Тоз народ поробен дa мисли за слава не беше способeн; игото тежеше на неговий врат, без да предизвика гордия му яд.

Сто и двайсет годин... Тъмнини дълбоки! Тамо вдън горите атонски високи, убежища скрити от лъжовний мир, место за молитва, за отдих и мир, де се чува само ревът беломорски