Имам си родина и над нея денем грее синьото небе. Вечер светят звездни полюлеи и гаси ги сутрин светъл ден.
Какво бе ти за мене? — Нищо. — Една загубена страна на рицари и на плата. Какво бе ти за мен? — Огнище
Отвънка беше шум и светеха реклами. В афиша пишеше: „Една човешка драма.“ Отвънка беше шум и конника на Крум се потеше от стискане в дланта ми.
Работиме много, работим от сутрин до здрач. Но хлеба е малко. Но хлеба не стига, деца. И ваште лица са сгърчени вече от плач. И ваште очи са сухи и неми — такива големи, мъчително тъжни очи… И в тех е стаен ужас свиреп: Хлеб!
Тя искаше да влезе с първа смяна, ала моторът изруга сърдито „Не може тъй, аз тук съм отговорен, без марка где? Виж, портиера питай!“ Но тя бе някак страшно упорита и не попита портиера. — Влезе.
Аз имах другар, добър другар, но… кашляше лошо. Той беше огняр — пренасяше с коша кюмюр, изхвърляше сгур дванадесет часа на нощ. Аз помня очите на този огняр.
Аз искам да напиша днес поема, в която да диша на новото време стихът. Да тръпнат във нея крилата на гордия демон, обходил от полюс до полюс светът.
Ти помниш ли морето и машините и трюмовете, пълни с лепкав мрак? И онзи див копнеж по Филипините, по едрите звезди над Фамагуста? Ти помниш ли поне един моряк, нехвърлил жаден взор далече,
Над тебе Пирин издига гранити, обвити във сиви мъгли. Орли над бедни села размахват крила и хала в полята пищи.
Над горите, над Пирина вятър вие. Ние тръгнахме седмина да се бием: и зад нас остана надалече и Пирин, и звездната му вечер. С зверове