Ще бъдеш в бяло — с вейка от маслина     и като ангел в бяло облекло…     А мисля днес; света прогнил от зло     не е, щом той е твоята родина.     И ето усъмних се най-подир     в невярата тревожна — искам мир.

Две хубави очи. Душата на дете         в две хубави очи; — музика — лъчи         Не искат и не обещават те…         Душата ми се моли,         дете,         душата ми се моли!

На Лора     Душата ми е стон. Душата ми е зов.     Защото аз съм птица устрелена:     на смърт е моята душа ранена,     на смърт ранена от любов…     Душата ми е стон. Душата ми е зов.

„Де, момче, ума ти хвърка?     Все навън са ти очите!     Дявол някой тук се бърка:     пак разтеглихме ушите.

На тъмна нощ часът. Аз гледам откроени     две тъмни сенки: там зад бялата завеса,     де лампата гори, в поле от светлина,     две сенки на нощта… Сами една пред друга,     сами една за друга в жажда и притома,     там — сянката на мъж и сянка на жена.

Най-сетне ти се връщаш, блуднице несретна,     с наведена глава —     при мене, тук, в самотност неприветна.     Надире не поглеждай с тъмните слова     на уплах и тревога —     аз всичко знам…     Но знай и ти: умряха там     и дявола, и бога.

„Една, че две, че три усилни     и паметни години… Боже,     За някой грях ръце всесилни     издигна ти и нас наказа.         Кой ли може     неволя клетнишка изказа,     макар и — вчерашна се дума?

Сам си — и в треска, между тия     оголени стени; вторачен     гъстеещ полумрак наднича,     подава се от всеки кът;     камина без топливо,     отворена — уста готови     проклятие да изрекат.

Един и същ на битието с урагана,     аз шеметно се нося, дух из океана     на тъмнина нестресвана от сън за ден,     без нявга мигом негде да застана,     напред самотно устремен.

 „Нагоре, към върха!“ И глъхне далече     зад пътника глъка и шум нетърпим,     и чезнат равнища пребулени вече     зад него, там доле, от пластове дим.     И пресния въздух на утрото хладно     гърдите поемат дълбоко и жадно.