Аз искам да те помня все така:     бездомна, безнадеждна и унила,     в ръка ми вплела пламнала ръка     и до сърце ми скръбен лик склонила.     Градът далече тръпне в мътен дим,     край нас, на хълма, тръпнат дървесата

Накрай полето, дето плавно излъчва слънцето стрели     и в марни валози потокът с вълни приспивни ръмоли,     меда на отдиха стаила дълбоко в девствени недра,     виши колони непреклонни успокоената Гора.

Дали се е случило нявга — не помна,     не знам — ще се случи ли… Тъжен и морен,     аз плувах самин из тълпата огромна     на някакъв град огрешен и позорен.     Над мене, замръзнало в мисъл безумна,     небето немееше странно далече,

Той не ни е вече враг —     живите от враговете     бурна ги вълна помете     нейде към отсрещний бряг.     Ето, в хлътналия слог     легнал е спокойно бледен     с примирена скръб загледан     в свода ясен и дълбок.

Ако загина на война,     жал никого не ще попари —     изгубих майка, а жена     не найдох, нямам и другари.

Денят за труд е отреден,     за сласт и мирен сън — нощта,     а що е нощ и що е ден     за нас, изгнани из света?

Прииждат, връщат се, шумят като разлените вълни     на взбунено море, пияно от несдържната си мощ —     под тежките им стъпки сякаш морната земя звъни,     тук всеки ден е ден без отдих, безсънна — всяка нощ.

Mon ame est une Infante…     Albert Samain     I    … И там, на тоя бряг пустинен,     от вечните води и милван, и терзан,     на вярна стража спрян, един чертог старинен,     един чертог зловещ виши безгласен стан.