Бе пролет като всяка божа пролет.     Бе ден подир дъждовна нощ: сияен.     Прозорците на къщите блестяха,     блестяха керемидените стрехи,     блестеше мократа зеленина

Не зная твоя чин, ни име     на ангелите във реда,     но знам, че ти в нощта откри ми     отново пътя към света.

Бе още ясно уж, а рукна изведнъж.     Ний изненадани се скрихме за минутка     от яростта на неочаквания дъжд     под дървесата, до затворената будка.

Строгите фасади не обичам:     те са лицемерни и сурови,     но затуй как силно ме привлича     чудото на задните дворове!

Посред ровината във утрината синя     лъщи една железопътна глуха линия.     По релсите, обрасли с бурени зелени,     върви едно момиче с двама зли гамени.

Жални свирки на локомотиви     там час по час се обаждат     и бавно над къщите сиви     вместо бял сняг се сипят сажди.

Връща се в квартала той полека     с някаква усмивка на уста,     и не вижда нищичко човека,     и върви, нивиден от света.

И зимата ще ни затвори скоро.     Ще падне сняг на нашите балкони.     Напразно в пустотата бяла взорът     картините на лятото ще гони.

Бяха млади, много млади още     и да  бъдат двамата сами,     срещнаха се в крайнините нощем     при една от новите чешми

Той е вехт, но има сила странна:     може и да плиска над града,     взема ли със мене дъждобрана,     знам, ще секне на часа дъжда.