1. Балконът 2. Пан 3. Дяволско 4. Метафизически сонет 5. Съдба 6. Любов 7. Камък 8. Пролет 9. Молитва

Ето нашето зимно стъкло.     То не е, то не е сякаш същото:     няма вече ни пътя, ни къщите:     само бяла гора от сребро.

Тази бяла варосана зала на градската болница,     до самите стени прилепените бели легла     и лица побледнели по тях, и лица меланхолни     с тъмножълтия цвят на студената зимна мъгла.

Би казал, че във тази стая         не е живял отдавна никой,     че е заключена стояла         с години нейната врата.     Тук има миризма на вехто         и прах по всичките неща,     тук бавно времето превръща         във прах безжизнен сякаш всичко.

Сам дяволът я сякаш дал под наем,     но неизвестно кой е наемателят.     Затворена е всякога вратата     а мракът спи и през деня във стаите.

 Прозорците — затворени и черни     и черна и затворена вратата,     а на вратата — листът със словата:     „Стопанинът замина за Америка.“     И аз съм сам стопанинът на къщата,     където не живее никой,

Пред мен е книгата разтворена     и денем, и нощя;     все сам, аз не познавам хората,     не зная и света.

Остаряват хора и дървета;     падат дни, нощи, листа и дъжд;     неизменен в есента и летото,     камък, ти стоиш все същ!

Стрелките на отсрещния часовник     описват върху своя циферблат     дванайсетте кръга на моя ад     и жънат мойте часове отровни.

Прихлупените вехти хижи         из крайнините на града,     стени с опадала мазилка         като че с белези от струпеи,     врата раззината и черна