В мрачините стремглаво политнал, с остър писък разсякъл просторите, разлюля моя дом като кораб и разтърси могъщо вратите.
Ръцете бавно се протягат и пее старият чекрък, през сухите и тънки пръсти се точат нишки от коприна като лъчи през сухи клони във пуста есенна градина: то старите моми безстрастно предат, насядали във кръг.
Дълъг път, потъмнял и разкалян, който води незнайно къде, който прав в есента кървоалена като меч е разсякъл света.
Вратите, пътните врати на старите прогнили къщи вий ги познавате, нали, от толкоз минали години; те с шум закрехнати назад, когато вечер се завръщате, ви сторват път и сякаш казват: — Минете, моля господине!
Мойто есенно скръбно завръщане подир толкова пролетни дни в безутешната бащина къща с боядисани жълто стени.
Слушай, снощният шум зад вратите и това, що сме взели за вятъра, било тежкия звън на копитата и дълбокия глас на земята.
Зимен път, ти прекосваш пустинните и безбрежни долини от сняг. Две дълбоки бразди — верен знак, че по тебе кола е преминала.
Да не беше никога изгрявал оня жарък и задушен ден! Изгорен от жажда, се наведох, знойни устни за да разхладя,