В мрачините стремглаво политнал,     с остър писък разсякъл просторите,     разлюля моя дом като кораб     и разтърси могъщо вратите.

Ръцете бавно се протягат         и пее старият чекрък,     през сухите и тънки пръсти         се точат нишки от коприна     като лъчи през сухи клони         във пуста есенна градина:     то старите моми безстрастно         предат, насядали във кръг.

Дълъг път, потъмнял и разкалян,     който води незнайно къде,     който прав в есента кървоалена     като меч е разсякъл света.

Вратите, пътните врати         на старите прогнили къщи     вий ги познавате, нали,         от толкоз минали години;     те с шум закрехнати назад,         когато вечер се завръщате,     ви сторват път и сякаш казват:         — Минете, моля господине!

Мойто есенно скръбно завръщане     подир толкова пролетни дни     в безутешната бащина къща     с боядисани жълто стени.

Слушай, снощният шум зад вратите     и това, що сме взели за вятъра,     било тежкия звън на копитата     и дълбокия глас на земята.

Зимен път, ти прекосваш пустинните     и безбрежни долини от сняг.     Две дълбоки бразди — верен знак,     че по тебе кола е преминала.

Да не беше никога изгрявал     оня жарък и задушен ден!     Изгорен от жажда, се наведох,     знойни устни за да разхладя,