Конници, конници, конници, кървави конници, моя родино и пламнало родно небе, де е народа и де е земята бунтовница, де сме, о мое печално и равно поле!
Много мъка ли стене в душите ни, много кръв ли е в наште души, но езиците пак ненаситени над ушите ми шепнат: руши!
Глутница вълци яростно се спуща, посевите в мъглите сиви спят и ние със железните обуща от ранина вървиме пак на път.
Страшна смърт ли беше то за всички ни, кой в мъглите мечът им пречупи? Аз видях вратите с креп окичени и в нивята - в кърви двата трупа.
Не знам дали ще трябва още да бъдеме така добри, кръвта гори, блести от снощи и мрак поляните покри.
Омръзнаха ми твойте пусти думи омръзнал си ми много, дядо попе, в гърдите пари като смърт куршума и гният по хармана мойте снопи.
Издигна се огромен месец снощи като свиня нощта се черна тръшна и вятъра лети и бие още над урвите и сламените къщи.
Моя майко и моя кръщелнице, полудяла и огнена пролет, дето весело биеш в кепенците и лудуваш над влажните клони!
Моя едра жена, моя топла и родна земя, прелъстен от звъна на пръстта, от вика на пустинните влюбени, тича тъмен дъждът и разгонил космата снага, ще преспи тази нощ, ще лежи в твойте пламнали угари.
На слънцето запалената мутра гори над необлегните жита, вървиме и пред нас е синьо утро и веселата радост на пръстта.