Вазов природата не е обикновена литературна тема. Тя е хармонията в неговия интимен свят - въздига и успокоява душата му, изостря сетивата към красивото и доброто. Той я обича с пристрастието на заклет пилигрим, но не от дистанцията на работния си кабинет, а замаян от непосредственото й дихание.

Вазов избира за своя житейска и творческа цел мисията да служи цял живот на България, воден от обичта, от призванието си и от чувството на неизплатим дълг пред нея. Нито един изследовател не може да отмине предаността му към Родината, засвидетелствана в неговото творчество, което дори пестеливият на

Иван Вазов посвещава поетическото си творчество на родината и на народа. В произведенията си поетът изразява огромната си любов към отечеството и преклонението пред красотата на неговата природа,

Любовта към всичко родно: българския език, нравите, природата, историята, доминира в много от произведенията на Иван Вазов и се превръща в емблема на неговата визия за света.

Иван Вазов спада към екстравертния тип автори – той не разкрива в творбите си своите интимни преживявания, а намира своето вдъхновение в света около себе си и в неговите проблеми.

Следосвобожденската реалност в България – разминаването между очакванията на изстрадалия народ и действителността и размиването на висшите възрожденски идеали, води до отчаяние в душата на Иван

Иван Минчов Вазов е български поет, писател и драматург, наричан често ,,патриарх на българската литература“. Академик на Българската академия на науките и министър на народното просвещение от 7 септември 1897г. до 30 януари 1899г. от Народната партия.