СМИСЪЛЪТ НА ЗАГЛАВИЕТО И ЗНАЧЕНИЕТО НА ПОНЯТИЕТО „ХЪШ“ Изразът „немили-недраги“ води началото си от българския фолклор. Във вековете на робството така назовават онези синове на народа, които, прокудени от поробителя, се скитат по чужди земи. И Вазов, и Ботев, а също така и другият ни голям национален поет Яворов го употребяват, за да внесат определена психологическа атмосфера в своите произведения

След като е представил индивидуалните портрети на някои от героите си в I глава, във II глава Вазов използва „съня“ на хъшовете, за да им направи групов портрет, да синтезира смисъла на техния емигрантски живот в контекста на настоящето и в перспективите на бъдещето. Образите на хъшовете са въведени с три синекдохи:

В тази част от произведението си Вазов продължава да гради колективния портрет на българските хъшове. В „снимката“ на особената група, сред многото лица, отчетливо се откроява фигурата на Странджата: най-възрастният, най-много преживелият и най-мъдрият сред емигрантите, обрисувани в повествованието. Неговата реч е смисловият и емоционалният център на III глава от „Немили-недраги“.

Причините за оставането на Бръчков до смъртния одър на Странджата Най-младият хъш остава, защото гладът и студът не са проблем за „една млада луда глава“. Остава и за да даде нравствена подкрепа на умиращия хъш, да му склопи очите на чужда земя. Присъствието на Бръчков до Странджата в този момент дава възможност, писателят отново да съпостави две поколения революционни дейци и да внуши идеята

ПЕЙЗАЖЪТ В НАЧАЛОТО НА ЕПИЗОДА Три ярки метафори създават усещане за величествената красота на природата: – дебелият пласт лед, облякъл като в медна броня реката; – Дунавът като естествен, създаден от памтивека мост; – водата под леда, приличаща на една душа, покрита с хладнокръвно лице. Заедно с това се оформя чувство за гробовност и пустинност. Малките дървени колиби по турския бряг

ЖАНРОВАТА СЪЩНОСТ НА ТВОРБАТА Стихотворението е последното от цикъла „Епопея на забравените“, посветен на Българското възраждане. В него са възпети онези исторически личности, които със слово или на дело повеждат народа към нов живот, към по-достойно бъдеще. Вазов нарича цикъла „епопея“. Същевременно епитетът „забравените“ показва една двойна насоченост във времето – пряка възхвала на героичното минало

Иван Вазов (1850 – 1921) е един от създателите на новата българска литература. Той е първият български професионален писател. Наричан е класик и патриарх на българската литература, защото творчеството му е образец за поколения творци и читатели, а заложените в него идеи са непреходни.

Повестта „Немили-недраги“ (1883) е публикувана за първи път в сп. „Наука“. По-късно е включена в сборника „Повести и разкази“ (1891). Вазов създава творбата си на 33-годишна възраст – възраст на равносметка. Преживял е бурните революционни години, Руско-турската война, Освобождението на България. Свидетел е на героичните подвизи на хиляди знайни и незнайни борци, отдали живота си на родината.

Неслучайно Иван Вазов е наречен „народен поет“, „певец на България“ и „патриарх на българската литература“. Дълбоко свързан с родината и народа си, той откликва на трудностите, изпитанията и предизвикателствата пред България и възпява ценностите, надеждите и мечтите й. В забележителното си творчество поставя началото на всички литературни видове.

„Немили-недраги“ е повест за съдбата на българските хъшове в Браила, за трудния им живот на изгнаници и страдалци, обречени на принудително бездействие далеч от родината. Но творбата повествува и за съхранената им гордост на борци и патриоти, готови да пожертват живота си, когато отечеството ги призове. Обстановката, в която живеят героите, е мрачна, потискаща, тягостна.