(съчинение разсъждение върху X глава на вазовата повест „Немили-недраги") В повестта „Немили-недраги” Иван Вазов смесва в стилово отношение мемоарно-документалното с художествената измислица, за да въведе читателя в атмосферата на трудния емигрантски живот на хъшовете.
„ ТЪЙ СВЪРШВАХА ТОГАВА ПРЕДТЕЧИТЕ НА ЗОРНИЦАТА НА БЪЛГАРСКОТО ОСВОБОЖДЕНИЕ” (СЪЧИНЕНИЕ РАЗСЪЖДЕНИЕ ВЪРХУ V ГЛАВА НА ПОВЕСТТА) Важно условие за успешната работа при изграждането на съчинение разсъждение е осмислянето на поставената задача, което е свързано с предварителна работа върху заглавието - начин на формулиране, изясняване на ключови думи, насоченост. Предварителната работа може да протече в два етапа:
„БЪЛГАРИЯ ИМА ЦЯЛ НАРОД ОТ РОБИ, НЕКА ИМА И НЯКОЛКО МЪЧЕНИЦИ ДНЕС" (СЪЧИНЕНИЕ РАЗСЪЖДЕНИЕ ВЪРХУ III ГЛАВА ОТ „НЕМИЛИ-НЕДРАГИ") В смисловото разгръщане на повестта „Немили-недраги”, Трета глава има свое особено място. В нея са изобразени хъшовете с техните дребни кавги и недоразумения, но и с благородните им чувства и светли идеали. Странджата, дълбоко развълнуван от съдбата на родината и незавидната участ на събратята си „немили-недраги", произнася пред хъшовете прочувствена реч.
Вазовата повест „Немили-недраги" се появява скоро след Освобождението. И тя, както и поетичният цикъл „Епопея на забравените", е заслужен упрек на автора към съвременниците му и нравите на част от обществото в следосвобожденска България.
В повестта си „Немили-недраги" Иван Вазов представя мъченическия живот на хъшовете в чужбина, на онези „немили-недраги" синове на България, които произволът на поробителите прокужда в чужда страна и ги обрича на страдания, лишения и унижения.
„НИЕ СМЕ ЧОВЕЦИ, НИЕ СМЕ БЪЛГАРИ, НИЕ ИЗПЪЛНИХМЕ НАШАТА СВЕТА ДЛЪЖНОСТ КЪМ ОТЕЧЕСТВОТО" Чрез повестта „Немили-недраги” Иван Вазов съхранява и пренася през вековете едни от най-светлите идеали на българския народ - свободата, самопожертвователността, родолюбието. Той показва как идеята за свободата извисява човешкия дух. Времето формира големите личности на предосвобожденската епоха- носители на освободителния идеал. Безспорен пример за извисен човешки дух е личността на Странджата и останалите хъшове - емигранти.
„Опълченците на Шипка" е една от най-възторжените оди на Иван Вазов от цикъла „Епопея на забравените", създадена в отговор на неоснователните твърдения от наши и чужди хулители, че народът ни е получил даром свободата си. Поетичната творба разгръща доказателствените доводи на автора в защита на българското национално достойнство.
Одата „Опълченците на Шипка" е поетично претворена история за съдбата на един връх, преживяна лирично от дълбоко българската душевност на Иван Вазов. Битката на Шипка по време на Руско-турската освободителна война е реалистично пресъздадена, като поетът проследява последния, най-решителен от трите дни, в който младите българи воюват за свободата на отечеството си.
Одата „Опълченците на Шипка” от Иван Вазов изразява дълбоката почит на поета към саможертвата на загиналите за свободата на България. Като художествена кулминация на цикъла „Епопея на забравените”, тя е поетична възхвала на техния безпримерен подвиг. Вазов се прекланя пред саможертвата на героичните защитници на историческия връх Шипка, борещи се за свободата на България.
В представата на българина Балканът никога не е бил само географско понятие. Битките, които средновековна България неведнъж печели в проходите му, убежището, което той дава на хайдушките чети по време на робството, както и фактът, че винаги е бил сериозно препятствие за враговете на българската земя, го превръщат в легенда.